Юнона Буляшка. Снимка: Татяна Буляшка
.
Българското национално радио организира за втора поредна година Конкурс за есе за ученици и студенти от българските общности зад граница. На официална церемония в Централния военен клуб в София на 10 септември президентът Илияна Йотова, под чийто патронаж се е провел конкурсът, връчи награди на отличените.
Инициативата е осъществена и с подкрепата на Изпълнителната агенция за българите в чужбина и Министерството на образованието и науката. По една от темите: „С какво България може да помогне на Европа (света)?“ и „Каква кауза може да обедини българите по света?“ свои творби са изпратили ученици и студенти от българските общности в най-различни страни по света.
Журито с председател акад. Владимир Зарев и членове – писателката Здравка Евтимова, секретарят на президента по културата, образованието и връзките с българите зад граница Милена Димитрова, директорът на Изпълнителната агенция за българите в чужбина Райна Манджукова, гл. експерт на Министерството на образованието и науката Николай Николов, гл. редактор на Радио България Красимир Мартинов и гл. редактор на програма „Христо Ботев“ Оля Стоянова е разгледало над 40 творби.
Конкурсът се е провел в две възрастови групи – ученици до 18-19-годишна възраст и студенти до 26 години. Наградата за отличените ученици е едноседмично посещение в България през лятото на 2027 г., а за студентите – възможност за платен стаж в БНР.
.
В категорията „Ученици до 18/19 години“ победителите са: Ан-Мишел Ерон (Франция), Божидара Илиева (Гърция), Виктория Богдева (Украйна), Кирил Бочев (Украйна), Светла Пармакова (Украйна) и Юнона Буляшка (Великобритания). Наградите си получиха лично Ан-Мишел Ерон, Юнона Буляшка, Виктория Богдева, Кирил Бочев и Светла Пармакова.
При студентите плакети за доброто си представяне получиха Даниил Герги и Роман Цвятков от Тараклия, Молдова, Дияна Гечева от Чикаго, САЩ, и Ива Петрова от Белгия.
Другите наградени от конкурса са Мишел Мирослав Събчева от САЩ, Божидара Илиева и Василики Колиу от Гърция. Те обаче не успяха да присъстват лично на награждавето в София.
.
Следва награденото есе на шестнадесетгодишната Юнона Буляшка от Великобритания.
.
ОТ БУКВИТЕ КЪМ МЕЧТАТА –
КАК ДВЕ УЧИТЕЛКИ МИ ПОКАЗАХА, ЧЕ БЪЛГАРИЯ НЯМА ГРАНИЦИ
Има хора, които оставят следа в живота ни, без дори да подозират. Те не търсят признание, не очакват благодарност и не осъзнават колко далеч може да стигне едно семенце, посято с любов и търпение. Понякога една дума, един урок или една усмивка са достатъчни, за да променят нечий живот.
Днес съм на шестнадесет години и живея във Великобритания. Когато хората чуят това, често ме питат дали се чувствам повече британка или българка. Усмихвам се, защото за мен този въпрос няма еднозначен отговор. Живея в Англия, уча тук, имам приятели от различни националности, но когато чуя българска народна песен, когато прочета стихотворение на Христо Ботев или Иван Вазов, когато видя българскот0 знаме, в сърцето ми се появява чувство, което не може да се опише с думи. То се нарича принадлежност.
Дълго време не разбирах откъде идва това чувство. Смятах, че е естествено, защото родителите ми са българи. С годините обаче осъзнах, че принадлежността не се предава само по наследство. Тя се изгражда. Ден след ден. С любов. С постоянство. И най-вече – чрез хората, които срещаме по пътя си.
Когато се обърна назад, ясно виждам, че моят път към България не е започнал с някакво велико събитие. Започнал е с първите букви.
Първите ми стъпки в българското образование бяха в Българското училище „Слово“ в Оксфорд. Бях още малка и не разбирах колко специално място е това. За мен то беше училище, в което ходех в събота. Днес знам, че то беше много повече. То беше късче България, създадено с много труд, любов и отдаденост далеч от родината.
Там срещнах първата учителка, която промени живота ми – госпожа Анна Йорданова-Пирон.
Тя беше човекът, който ме научи да чета и да пиша на български език. На пръв поглед това изглежда като нещо обикновено. Всеки учител учи децата на буквите. Но сега, когато вече съм пораснала, разбирам, че тя направи много повече.
Тя ми даде ключа към моята идентичност.
Всяка буква, която научих, беше още една малка крачка към България. Всяка дума, която успявах да прочета сама, ме доближаваше до историите, приказките и стихотворенията, които моите родители обичаха. Благодарение на нея започнах да откривам един свят, който не се намираше на картата на Англия, а живееше в езика, в книгите и в спомените на народа ни.
Госпожа Йорданова-Пирон беше изключително търпелива. Никога не ни караше да се страхуваме от грешките си.
Напротив – показваше ни, че всяка грешка е още една възможност да научим нещо ново. Тогава не осъзнавах колко ценен е този урок. Днес знам, че той не важи само за училище, а за целия живот.
Често си мисля, че първият учител прилича на човек, който засажда дърво. Той може никога да не види колко високо ще порасне то, но именно неговите грижи му дават здравите корени.
Такава беше ролята на госпожа Йорданова-Пирон в моя живот.
Тя постави основите.
Основите на знанието.
Основите на любовта към българския език.
Основите на увереността, че дори да живея далеч от България, тя винаги ще бъде част от мен.
След няколко години моят път продължи в Българското училище „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон.
Тогава още не знаех, че ми предстои да срещна втория учител, който ще остави дълбока следа в живота ми.
Това беше госпожа Здравка Момчева.
Ако госпожа Йорданова-Пирон ми помогна да открия красотата на българския език, то госпожа Момчева ме научи да откривам красотата на мисълта.
Нейните уроци никога не свършваха със звънеца. Те продължаваха и след това – в разговорите помежду ни, в книгите, които започвах да чета, в въпросите, които си задавах сама. За първи път започнах да разбирам, че образованието не е просто натрупване на знания. То е начин да откриваш себе си.
Госпожа Момчева никога не ни казваше какво да мислим. Вместо това ни учеше как да мислим. Караше ни да разсъждаваме, да спорим с уважение, да защитаваме позицията си с аргументи и да не се страхуваме да задаваме въпроси.
Това е рядък дар.
Все повече започвах да осъзнавам, че българските училища в чужбина не са само място, където учим граматика и история. Те са общност. Те са семейство. Те са живото доказателство, че България не свършва на държавната граница.
И тогава, без дори да го планирам, в съзнанието ми започна да се ражда една идея…
За мрежа на българите по света – общност, в която професионалисти, студенти и предприемачи си помагат, обменят опит и инвестират в проекти, полезни за България и за българските общности зад граница.
Понякога си мисля, че най-важните неща в живота не се случват шумно. Те не идват с фанфари, с големи думи или с готови отговори. Те се появяват тихо – като семе, което дълго време остава скрито в земята, докато един ден не започне да покълва.
Точно така се роди и моята идея.
Не беше в един конкретен ден. Не беше след един конкретен урок. Не беше нечия поставена задача. Беше събрана от много малки моменти, които с времето започнаха да се свързват като части от пъзел.
В часовете на госпожа Здравка Момчева често говорехме за българските възрожденци. За хората, които са вярвали, че знанието може да промени една държава. Колкото повече четях за тях, толкова повече си задавах един въпрос.
Дали днес не живеем в едно различно Възраждане?
Само че този път българите не са събрани в един град или в една държава. Те са навсякъде по света.
Едни живеят в Лондон.
Други – в Оксфорд.
Трети – в Чикаго, Тирана,Торонто, Париж, Мюнхен, Мадрид, Пескара, Мелбърн или Сингапур.
Всеки от тях носи със себе си частица от България.
Колкото повече пораствах, толкова повече започвах да забелязвам колко необикновени хора срещам. В нашето училище имаше родители, които бяха лекари, инженери, архитекти, чистачи, продавачи, музиканти, учени, предприемачи, учители. Всеки беше поел по различен път, но всяка събота всички се събираха на едно място, защото вярваха, че децата им трябва да познават езика и корените си.
Това ме впечатляваше.
Замислях се колко силна трябва да е любовта към България, за да станеш рано в събота, да пропътуваш десетки километри и да отделиш от свободното си време, само за да може детето ти да научи още една българска буква или още едно стихотворение.
Тогава разбрах, че България не е само географско място.
България е избор.
.
