.
По Българската национална телевизия от известно време върви сериен филм за гръцкия светец Паисий Светогорец. Вечер от десет часа – от понеделник до четвъртък, пред очите ни се разказва една източноправославна приказка за човешката доброта. Приказка за свещената и по-ценна от всичко човешка доброта.
Още когато бях на Света гора, чух за стареца Паисий, разбрах, че е написал много книги за живота на светогорските старци, че е добър монах, че е бил търсен и почитан от много хора. Имам и негови книги и ги чета с умиление.
Филмът, разбира се, е построен по каноните на житието за светец. Светецът никога не греши, неговите родители са добродетелни; светецът винаги се уповава единствено на Бог и на молитвите към Бог, светецът е смирен, послушен, нестежателен (не се грижи много-много за бита си)…
Колко различен е този филм сред цветната, шумна и свикнала единствено да забавлява и рекламира телевизионна индустрия. Всеки, който има очи, вижда, че телевизиите все повече се превръщат в нискокачествени шоу програми и в реклама на лекарства и храна.
А този филм за Свети Паисий Светогорец е точно обратното – в него простичко се разказва за добротата и най-вече – за човешката връзка между човеците. Тука е големият „номер“, тука е истината. Трябва да сме близо един до друг, да си помагаме, да се раздаваме, да не се лъжем, да не се спъваме. А това се оказа най-трудното нещо на света. Най-простото нещо се оказа най-трудното.
Гледам филма и понякога ме досрамява за самия мен. Нищо не съм прихванал нито от доброта, нито от смирение, нито от разговори с хората, нито от близост – от човешка близост. Кога изстинахме толкова много помежду си?
На Света гора по времето на Свети Паисий – през двайсети век, е имало и други монаси, отдадени изцяло на Бога. Отшелници, спазващи всички устави и канони, лишаващи се от всичко, мислещи само за Бога. А излиза, че Свети Паисий ги е изпреварил и е просиял на небето именно с близостта си до хората.
Тая дума – „хората“, в последно време се превърна в дъвка, в балон, в партиен фокус, в демагогия и в известен смисъл – в подигравка. И се питам как става така, че най-ценните и прости думи на света могат да бъдат оцапани и замъглени от нечисти помисли? А думите са едни и същи, те не мърдат – светят, заслепяват, показват, правят така, че да се обичаме. Но и да се мразим.
Изглежда хората без думите са нищо и думите без хората са мираж.
Филмът за Свети Паисий показва как човекът може да съедини думите със сърцето си, с любовта и с Небето.
Наивен, простичък филм, чак на моменти да го доядее човек и на пролетите сълзи, и на въздишките, но това всъщност няма никакво значение, защото любовта към Бога и хората залива и осветява всичко.
Гледам филма и разбирам, че сме на светлинни години от тая доброта, че съвсем друго ни вълнува и ценим съвсем друго.
Че искаме да се доближим до Изкуствения интелект, а ни е страх да се доближим до сърцата си.
Че не смеем да споделяме какво ни измъчва и какво ни тревожи.
Че смятаме честността за слабост, а съмненията – за излишен лукс.
Животът може да е суров и е такъв, но без доверие и топлина трудно ще минем.
Помислете си колко са хората, на които можете да доверите най-интимните си мисли? Колко са „светците“, при които можете да отидете и да им разкажете за помислите си, да поискате от тях благословия за начинанията си?
Банкетите и гуляите се замениха от тиймбилдинги, празниците се сляха с тиймбилдингите и гуляите. А клюките замениха разказите за живота ни.
Разбрах, че Негово светейшество Патриарх Даниил е благословил излъчването на този филм по Българската национална телевизия. Благодарен съм му за това. И си пожелавам да бъдат направени български филми за български светци. Приемам за светец всеки, който помага на хората и на когото хората вярват. Вярват с душите и сърцата си, а не с портфейлите, джобовете и постовете си.
Забравихме ли го Дядо Добри и кога ще има филм за него?
Кога ще има филм за българските лечители?
Кога ще има филм за мъдрите и облечени в доверие хора по села и градове?
Кога ще има филм за „нищите духом“, които са най-високо?
Кога ще има филм например за баба Пена от Долни край в Гложене, която е знаела над хиляда песни?
Или за игумена Мирон на Гложенския манастир, за когото съм чувал, че бил най-мъдрият човек на света?
Кога ще има филм за прекрасните български народни песни, за прекрасните ни танци, за светите ни реки, езера и дървета?
Кога ще има филм за голяма, истинска, света Любов между двама млади?
И кога ще има филм – непостижим филм, за Светлината, която сутрин влиза в прозореца и топли лицето ти, докато се будиш?
.
.
