Трагедията е в несъответствията и в излъганите надежди

.

Колкото повече мисля и най-вече чувствам със сетивата си, сякаш никой не е щастлив след падането на правителството.

Трябваше да е голяма радост, а не е.

Усещам го по настроението на хората около мен, усещам го по цените в магазините, усещам го по консултациите при президента, усещам го по хаотичните действия на тези, които си мислят, че оглавиха Протеста. А Протестът беше неизбежен.

Приемането на еврото отмени Коледата. Коледата отмени приемането на еврото, а незнанието и тревогите за бъдещето отменят надеждите ни. Падането на правителството отмени сладките и медени приказки, а всичко това, взето накуп, в скоро време ще отмени и много от партиите.

Каквито и протести да има – тройно по-големи да са те, на най-младите им е все тая. Не вярвам, че преливат от щастие като се борят срещу Пеевски и изригват от възторг с вождове като Василев и Денков. Бил съм с младите трийсет години и някои от тях едва запомняха имената на Ботев и Вазов, та ще ти помнят сега Хамид Хамид и Ивайло Мирчев.

За тях тези имена означават едно и също. Всичките имена на политическата ни пирамида са провал. И реанимацията е обречена.

Всичко се разлетя встрани.

Никога няма да можем да се откъснем нито от степите в Азия, Византия, нито от Турската империя, нито от Третия райх, нито от Съветския съюз, нито от НАТО и Европейския съюз. Никога няма да можем да се откъснем от Черно море и от Русия, от Бяло и Средиземно море, от Гърция и Турция, от Англия и Франция… И винаги ще протягаме ръка към императора в Рим, където и да се намира Рим. Никога няма да можем да се откъснем от съдбата си на глухарчета, духнати от вятъра, докато си играем на Кабинети, НСО и флиртуване с поредното младо поколение.

Ако обичахме младото поколение, нямаше да го окрадем, да го натирим, да го лъжем, че му даваме образование, да му сложим камери в тоалетните и да го лъжем, че живеем в демокрация. И после да го обвиним, че е тъпо.

България прилича на един гол връх, най-отгоре на който са богоизбраните и крадливи васали. Под тях са конниците, въоръжените милиции и остатъчната армия. Някъде там са ангелите и херувимите съдии, прокурори, Снежанки и джуджета. По-надолу са оркестрите, палячовците, артистите, веселящи богоизбраните. Тук някъде са и писачите на оди, на рими, с които клеветят кръвта на Родината ни, а най-отдолу няма нищо. Защото лека-полека робите се стопяват и изчезват.

Въпрос на време е да се сгромолясаме и да се омешаме с пълна сила така, че човек да не знае дали има на рамото си пагон, цвете или подметка от войнишка обувка.

Наблюдавах внимателно президента и виждах как той се опитва да се подиграва и надсмива над тези, които беше поканил за консултации. Интонацията в риторичните му въпроси беше забележителна. Простичко казано, държавният глава им триеше сол на главата и заявяваше сякаш на висок глас: „Аз нали казвах! Аз нали предупреждавах!“. Не, че господата партийци, консултиращи се с президента, не заслужават да им се трие сол на главата – заслужават главата да им счупи човек, но някак си е неудобно след призива „Не на омразата“.

Едва се сдържам като слушам глупостите, че не можело да се проведат веднага избори, че щяло да е студено, да вали сняг, че през февруари никога не е имало избори.

Нима не е ясно, че протакането ще влоши положението?

Имам чувство, че някой не само иска да ни накаже, а и лично да изпълни присъдата над българския народ.

Като почна днеска да се обръща в седнало положение към българския народ след последната консултация, Президентът ми заприлича на момче, което знае, че негова съученичка тръпне от любов по него, но някак си не иска да й определи среща, защото се надява така да стане по-желан и ученичката едва ли не да примре от любов към него.

Мое близко момиче страдаше много и родителите му положиха всички усилия, за да решат проблема, който имаше. Водиха момичето къде ли не – по доктори, на изследвания, при баячки и врачки – навсякъде. Докато накрая момичето не издържало и казало: „Стига толкова! Не искам повече да се надявам.“ И знаете ли какво станало? Момичето спряло да се надява и избавлението дошло – най-неочаквано, в друго време и на друго място.

Ние да не сме кретени, че да чакаме избавлението си от един човек, или да мислим, че като махнем двама-трима, и ще разцъфтим.

Нека да е ясно, че прекаляването и липсата на мяра не е приоритет на една фигура – липсата на мяра, усет и душа е същност на всеки, който е надскочил ръста си.

Трагедията е в несъответствията. И в безкрайните надежди.

.

Николай Милчев

.