Месец Юлия

Детелин Вълков,  из „Месец Юлия“*

 

 

*    *    *

 

Глупости.

Цял живот това върша.

Мургав катунар,

който прецапва реката,

оставил зад себе си само пепел

от недогорели огнища.

 

 

 

 

Спасителят

 

.                    На Христо Фотев

 

Спасителят умираше прекрасно –

съвсем наивно гинеше в прибоя.

Небето над главите ни угасваше,

а падаше в душите ни покой.

 

Какво, че плачеше морето пред очите ни –

очите ни не искаха да плачат –

използвали смъртта като прикритие,

стопявахме се сиви в здрача.

 

А давеше се нашият спасител –

в най-крехкия, в най-нежния прибой

потъваше. Умираше спасително.

 

И знаеше, че ни спасява той.

 

 

 

 

 

*     *    *

 

Жената

се съблича на ръба на реката

и се страхува –

тленна и непозната.

Лист трепетликов сред вятъра,

как е плаха жената –

грешна и жадна

реката след миг ще я има

и по плавния хълбок на вира

ще се метне косата й като видра.

 

Тленна и непозната

в края на моето детство.

И водата,

водата, която съблича жената.

 

 

 

 

 

 Спомен за старостта

 

 

Страхувам се

от голото ти тяло,

от кожата по-хубава от всички дрехи

и бавните извивки на бедрата,

в които ляга да заспи нощта.

 

Утеха е за мен,

че се обличаш за мъжете

и улиците с поглед те събличат.

 

О, как ги мразя тези улици опипващи,

безлични,

но ти излизай и върви,

върви по остриетата на мъжките очи,

а аз ще помня гънките на роклята,

примамвани от плавното ти тяло,

и разлюляното отдалечаване към края

с разпуснати по раменете ти коси.

 

Страхувам се от голото ти тяло

и ти върви,

излез да те огледам в чуждите очи

и се върни,

когато другите не пожелаят да те искат.

 

 

 

 

*     *     *

 

Господи,

вън е снегът,

вън е студът и е бяло,

крачи жена ми по белия свят

и е хубава като всяко начало.

 

Господи,

крачи жена ми,

стъпка по стъпка мъже я следят

и по дирите тръгват нахални –

няма ли за нехайните съд,

за ботушите кални присъда?

 

Тя

е докоснала първа снега,

първо на нейното рамо е падал –

спря да дими очарован градът

и жена ми премина във бяло.

 

Триста погледа дебнат сега

и умират от глад и от ярост –

триста зависти да ги преклонят

пред нозете на нейната

цялост.

 

Господи,

вън е снегът,

вън е студът и е бяло –

крачи жена ми по белия свят,

тя самата – начало.

 

 

 

 

*     *     *

Прекрасна

като циганското лято си отиваш,

като изпусната в реката шапка

и като себе си.

 

Обсебени,

един към друг

мъжете те прехвърлят с блеснали очи

и всички те обичат за походката, за тялото

и за момента.

 

Но никой

не прескача своя поглед

и не посяга над оградата му ниска,

а ти вървиш – от себе си по-истинска.

 

Отиваш си…

Каква си хубава! Да можех да поема риска

да съм до теб – такава светла, непоискана.

 

 

 

 

 *     *     *

 

Щастлив е в свободата си

пияният с изкуство

и аз,

опънал шатър пъстър,

играя за насъщния.

 

Пристигат дните ми –

на времето безименни чергари –

откраднати минути чоплят по скамейките

и сетят ли, че слънцето догаря,

изнизват се – нечути, неплатили.

 

Но луд е,

който плаче

по цената на минутите.

 

И под опразнения шатър,

сред сенките на изиграната трагедия,

аз солово сърцето си бисирам

и ръкопляска влязал безбилетно

 

животът ми отминал,

а три врабчета цъкат шлюпките от семки –

все пак полезен с нещо бил съм,

преди да си отидат даже сенките.

 

 

Източник:  Bukvite.bg

 

–––––––––––––––––––-

* Ръкописът не е издаден.