Това не е преразказ на либретото на едноименната опера на Бедржих Сметана. Макар че, независимо от епохата, иде реч почти за едно и също. Независимо от гръмките тиради за женско равноправие и напъните на феминистките движения, бракът е бил винаги прикрита форма на покупко-продажба. Някога, в по-примитивните и патриархални общества, осъществявана от родители и роднини, а сега вече и от преките участници в сделката. А прави ли се някаква, дори и сантиментална жертва в този процес, като изискването за прословутата „чест” навремето?
Векове наред нарушаването целостта на малката ципа със старогръцко наименование „химен” и проливането на няколкото капки кръв в преодоляването й, бяха старта на брачния процес. Съответно, осветени от канона и ритуалите на религиите и традицията. А днес, категорично окарикатурени и осмени от модерните ни нрави. Но, все още живи в упоменатите общности. По тази причина, възстановяването на въпросната ципа от пластичните хирурзи е хит, например за ромската им клиентела. Естествено, за модерните ни млади това е вече атавизъм, макар че всеки младеж и евентуален жених би се чувствал горд да е „Първият”. Но в повечето случаи преглъща гордостта си, под напора на реалността. Защото жените, отдавна не са това, което са били някога…
За да направя констатациите си за бързия преход в нравите ни, не бе необходимо да правя околосветски пътешествия. В рамките на две-три десетилетия той се осъществи пред очите ми, на нашата улица, в нашия блок и във входа ни дори. Като например случая с героинята за коментара ми, озаглавен както епиграмата на Радой Ралин – „Макар гола, боса, добра стока нося”. А също и за тези ми размишления.
Като че ли вчера бе, когато на детската площадка пред блока ни играеха на люлките, пързалките и пясъчника орляци деца, минимум по две на семейство. А поотрасналите пуберчета се натискаха привечер по пейките в сенките на дърветата и храстите, срамежливо криейки лицата си, ако преминеш случайно покрай тях.
Помня милото, красиво девойче, което се гушеше в скута на едричко и красиво момче от съседния вход. Често минаваха, хванати за ръка, вперили влюбени погледи един в друг, погълнати от себе си. Завършвайки гимназия, заедно кандидатстваха и записаха столичен ВУЗ, като продължиха „лавсторито” си там. Дори споделяха една квартира. Всички очаквахме закономерния епилог. Още две-три лета, през ваканциите ги виждахме заедно. По-късно момето замина да учи магистратура в Европата. На следващото лято момъкът бе сам в града ни.
Минаха 4-5 години и младата вече жена се появи отново. Естествено с мъж. Чужденец – европеец. Безцветен и бледнеещ пред нейната сексапилност и ефектна външност. И съседите ни сега се готвят за сватба. Ще я правят на село, където имат наследствен имот и изцяло реставрирана старовремска къща. Сватбата там, след скромното чужбинско подписване, ще бъде с всичките му салтанати и нашенски ритуали. С православен свещеник, битов оркестър, фолклорна танцова трупа и много гости. Включително и с ритуала „крадене на булката”…
А дали невестата е крадена, или по-скоро се е продала в името на по-охолен и обезпечен живот? И дали все още в школото следва да се изучава „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”, след като хубавата Яна отдавна си е направила сметката и сама се е дала и дори спазарила. Интересно, дали емиграцията, чиято най-легална форма са хилядите продали се невести, или повишаващата се смъртност на застаряващото ни население в скоро време ще ни зачеркнат от картата на света?
Светослав Атаджанов,
Djani.blog.bg
