Възмездие с отложен платеж

Стела Стоянова,  в. „Стандарт„

Преди 18 години камион с 14 войничета изгоря на Околовръстното – причината за това и до ден днешен си остава мистерия. Вторачени в „кървавото хоро“ на тогавашния премиер Жан Виденов, който по същото време открива фолклорен събор в Копривщица, медиите започват да търсят в станалото знак за голямото безхаберие на държавата. 18 години по-късно Виденов отдавна вече не е премиер, но, оказва се, държавата все още е безхаберна по отношение на станалото. Поне що се отнася до съдбата на единственото сираче, оставено от изгорелия войник Ботьо Шанков – малката Атанаска.

Преди две години, когато навършва пълнолетие, момичето потърсва книжката, в която държавата е внесла обезщетението й за смъртта на бащата, за която така и не е намерен отговор. Навремето то й било преведено с условието да го изтегли едва когато стане на 18. Оказало се, че разполага цифром и словом с 60 лева – стопени от хиперинфлацията, през която държавата ни премина скоро след това. Стойността на един човешки живот, очевидно подложен на най-страшната инфлация, която можем да си представим – тази на забравата.

Атанаска се обърнала към институциите, но те й предложили да сезира „компетентните органи“ – които и да са те. Вероятно не им е хрумнало, че тяхна обща отговорност е поне да поправят стореното. Малката Атанаска, и вероятно мнозина като нея, вече са били отметнати точки от дневния ред на чиновниците. Държавата си е платила масрафа – не я занимавайте повече.

В тази връзка се сещам за още едно сираче, за което преди време писаха медиите – наследило колосален дълг от баща си, който не съумял да понесе тежестта на борчовете си и сложил край на живота си. Банките обаче прехвърлили заема върху детето – ще си потърсят парите в мига, когато то стане пълнолетно. С лихвите. „Чисто човешки съчувствам на момичето, но борчът си е борч“, казал един от съдебните изпълнители, когато дошъл да описва табуретките в дома им. Никой не споменава за обезценяване – докато момичето расте, лихвите ще се трупат, докато целият борч се стовари отгоре му като бумеранг. Държавата отказала да го защити – ставало дума за „гражданско-правни отношения“. А всъщност става дума за две съдби, превърнати, макар и по различен начин, в бурмички в машината на безхаберието.

Незащитени от закона, вторачен в други, далеч по-важни неща, незащитени и от институциите, от които чисто човешкият елемент на състраданието е ампутиран безвъзвратно и до второ нареждане. Да съчувстваш „чисто човешки“, докато оставяш едно беззащитно дете, оковано в прангите на доживотното робство, може да е индулгенция за чиста съвест само ако наистина си опериран от нея.

Безхаберието винаги има общо с някой друг. И никога – с нас самите. „Компетентните институции“ никога няма да възстановят стойността на обезщетението на Атанаска – точно както едва ли ще разкрият и смъртта на баща й, превърнала се в част от една от най-големите мистерии в новата ни история. Мистерия с криминален привкус, в която човешките животи играят само поддържаща роля. Никой не носи отговорност за съдбата на пострадалото от нея дете. За 18 години са се обезценили не само парите на Атанаска – обезценила се е самата държава, която все по-малко ни защитава, все по-малко мисли за нас и в общи линии сме й нужни само за да плащаме данъци и да й гласуваме. Обезценила се е способността й да протяга ръка към гражданите си тогава, когато те имат нужда от нея. И най-вече – да си признава грешките, които не се побират в параграфи и алинеи. Чудно ли е тогава, че в случаи като този на Атанаска възмездието винаги идва с отложен платеж. Понякога – изобщо не идва. А дойде ли – прилича или на подигравка, или на проклятие.

От „висотата“ на глобалните съдбоносни проблеми, които властта решава, подобни деца са просто косвени жертви. Пострадали от „приятелски огън“ във войната на големите пари, тежкоподвижната държавна машина и дребните чиновнически душици. А косвените жертви, знаем, не ги броят.