.
Лъчезар Тошев,
.
.
Книгата е издадена през 1938 г. в Женева, на френски език, като авторът използва псевдонима Габриел Лесли. Първото издание на български език е дело на издателство „РИВА“. Преводач от френски език е архитект Йордан Ликов – внук на автора, а художник на корицата е доц. Чавдар Гюзелев.
.
.
ПРЕДИСЛОВИЕ
от Тони Николов
Книга пророчество
Habent sua fata libelli. Наистина имат своята съдба книгите!
Тази латинска максима, с право или не, приписвана на граматика Теренциан Мавър (II в. сл. Хр.), продължава да е поразяващо истинна и вярна до ден днешен. Могъл ли съм да допусна през пролетта на 1995 г., когато чух за първи път за съществуването на книгата, която държите в ръцете си, че близо три десетилетия по-късно тя ще се появи на български и че тъкмо аз ще пиша предисловие към нея?
Човекът, разказал ми пръв за тази книга – Евгений Силянов (1907 – 1997) – бе човек легенда, за когото трябва да кажа няколко думи.
Български царски дипломат и френски журналист, син на Христо Силянов, летописеца на Илинден, той побираше в себе си поне няколко български времена, странно сплитащи се в една перспектива в изтичащия ХХ в.
Като днес си спомням как в салона на парижкия си апартамент на рю „Дьо Шазeл“ Силянов описваше пред мен и Ирина Недева „прокобата“ на 30-те години, когато мнозина отиват на „ляво“ заради Хитлер, ала попадат в ръцете на Сталин, или пък обратното – бягат от Сталин, но пък попадат в лагера на Хитлер. И тогава спомена нещо, което силно ни удиви и заинтригува:
„Принуден съм да призная, че имах данни за руско-германския съюз още от 30-те години. От една книга, писана от български комунист, социалист, емигрант в Швейцария, която се казва „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“. Авторът беше от старите социалдемократи. Познат на майка ми, от кръга на нейните приятели. Той беше емигрант някъде след 1923 –1926 г. Написа книгата си на френски и ми я донесе да ми я подари в легацията.“
(Вж. Недева, Ирина. Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов. София: Семарш, 2007, с. 205.)
Сходна дипломатическа проницателност, според френската „Жълта книга“ с документи на Ке д’ Орсе, проявява и тогавашният български министър-председател Георги Кьосеиванов. Ала Кьосеиванов е бил политик на висока позиция, с множество международни контакти. А откъде тайнственият автор на книгата е черпил своята информация? Желанието ми да узная кой е той се засилваше все повече и повече.
За съжаление, Евгений Силянов не си спомняше името на въпросния „проницателен социалдемократ“, а книгата с дарствен надпис бе потънала някъде из дебрите на огромната му библиотека. Казваше, че все се канел да позвъни на приятел в Швейцария и да го помоли за справка, за да установи името на автора, което така и не се случи.
Разгадката дойде години по-късно. За тази книга Силянов бе разказвал не само пред нас, но и пред политика Лъчезар Тошев, който невероятно се амбицира да я намери. Нека обясня на по-младите читатели, че това беше в самото начало на интернет, когато справките бяха значително по-затруднени. През 2009 г. Лъчезар Тошев ми се обади тържествуващ, издирванията му се увенчали с успех през библиотечно-информационната система на Народното събрание. Оказа се, че книгата не е мит, че тя съществува – издадена в Женева през февруари 1938 г. Имало я дори в Народната библиотека в София. Неин автор бил Габриел Лесли, чието истинско име е Александър Ликов.
Зачетох се във фотокопието на френския оригинал, подарено ми от Лъчезар Тошев, и направо не вярвах на очите си. Не само заради „историческата прогноза“ – авторът проницателно „провижда“ бъдещия пакт „Молотов – Рибентроп“, сключен година по-късно (23 август 1939 г.), но отива и значително по-далеч – прави паралел между „фашио-расизма“ (фашизма-нацизма) и болшевишкия тоталитаризъм; търси допирните точки между двата тоталитарни режима, които със сигурност ще ги сближат (поради омразата им към либералните демокрации), но също така най-вероятно ще доведат до безпощаден сблъсък между тях някой ден. На практика книгата на Габриел Лесли (Александър Ликов) е малък трактат по политическа философия, видял бял свят през разломната 1938 г., когато в Европа все още има илюзии, че Хитлер ще спре, ако бъде постигнато някакво споразумение с него. Връх на политическото късогледство и пагубна наивност, доколкото след Мюнхенското споразумение (30 септември 1938 г.) Хитлер охотно прибира Судетската област от Чехословакия, което само разпалва апетита му за още и още. А по-сетне (след пакта със Сталин) той напада Полша, което поставя началото на Втората световна война.
Москва, от своя страна, завзема Западна Украйна (тогава част от Полша), сетне и балтийските
държави.
В книгата на Лесли (Ликов) тоталитарните режими на Берлин и Москва са посочени като „братя близнаци“, предупреждението е, че трябва да се подготвим за „прекрасния нов свят“ (по Олдъс Хъксли), който те носят в раниците си – свят на пълното потъпкване на правата. Един вид „социална казарма“ или мащабна „социална реорганизация“.
Хората ще ядат и ще потребяват по-малко, за да развиват огромната военна индустрия и армията; националните въпроси също ще минат на заден план, тъй като нацията/партия/държава ще доминира над всичко и всеки; накрая ще отпаднат проблемите на свободата, демокрацията и дори на автономността на изкуството, тъй като всичко ще бъде подчинено на едно – в името на една цел, на една идеология и един вожд, който ще властва над всичко.
Интересно е как още през 1938 г. Александър Ликов прозира нещо, за което на големи европейски мислители, писатели и политици ще са необходими още едно-две десетилетия. В книгата на Ликов е дадена в общи черти цялата структура на тоталитарната държава, с всичките й признаци, описани от автори като: Хана Аренд, Реймон Арон или Карл Фридрих в трудовете им от 50-те години на ХХ век: партията държава; идеологията, изключваща всяко другомислие; вездесъщият вожд, олицетворяващ всичко. Има го, както казах, дори терминът „братя близнаци“ (по-точно „еднояйчни близнаци“), започнал да се използва някъде през 70-те години на ХХ в. в книгите на френския историк Пиер Шоню.
(За белезите на тоталитарната държава виж Безансон, Ален.Нещастието на века.
За комунизма, нацизма и уникалността на Холокоста. София, 2002, превод Тони Николов.)
Няма как да знаем дали книгата на Габриел Лесли (припомням, писана на френски и налична в големите световни библиотеки) е попадала в ръцете на някои от бъдещите големи съветолози; във всеки случай тя липсва в библиографията към съчиненията им.
Но истината е, че днес, когато тоталитарните идеологии са отдавна осъдени от историята, тази книга не губи актуалността си и представлява интерес тъкмо във философско-методологическата си част. Тя показва как възникват диктатурите, как те искат да направят хората „щастливи“ и как илюзията трайно се съпътства от демагогията. За да се стигне дотам (най-дълго в комунистическия му вариант), че населението да има единствено правото да плаща данъци и да работи, а свободата, доколкото въобще я има, си остава за едно ограничено (и избрано) малцинство.
Така изникват идеите за нови империи, уж воюващи със старите империализми, като при тях всичко е „или-или“. Ленин настоява, че световната революция ще бъде комунистическа или никога няма да се състои, както и че нейният пожар ще обхване Стария свят. От своя страна Мусолини смята, че Европа ще бъде или фашистка, или няма да я има, което Хитлер допълва с тезата за предначертаното водачество на германската нация.
Появата и на двете версии на тоталитаризма, настоява Александър Ликов, се дължи на „неограничената толерантност на демокрацията“, която трябва да намери сили, за да се защити от най-яростните си врагове.
Но как да стане това? Лесли (Ликов) смята, че „нова епоха не може да се изгради върху пясъци от
импровизации и изненади“. За да стигне до извода, че „максимата на диктаторите е следната: не позволявайте на властта да ви се изплъзне. Ако ще я губите, нека да е само с цената на много човешка кръв“.
Да ви звучи познато? Да ви напомня реплики от началото на прехода в България или от късния Путин?
И още една много важна и съществена интуиция, която откриваме в книгата.
Диктаторите черпят авторитет от миналото, затова и битката им се пренася изцяло върху миналото, дори когато твърдят, че сеготвят за бъдещето.
Неслучайно и основният вик, който се разнася по площадите през 1938 г., е: „Да живее бруталността!“. Вик, раздаващ се от Москва до Берлин или Рим.
При Ленин и Сталин властва идеята, че насилието е акушерка на Историята, заимствана от Маркс, която пък през социолога Жорж Сорел минава от Мусолини към Хитлер.
Нищо ново под слънцето. През същите тези години друг антитоталитарен автор – писателят Артур Кьостлер, пише поредицата си от есета за „Йогата и Комисарят“( Koestler, Arthur. The Yogi and the Commissar, 1942.), описвайки порива към насилие с един пример от физиката.
Ако си представим противоположностите на физическия спектър в политически смисъл,
то виждаме как там се очертават две основни фигури.
Първата от тях е фигурата на Комисаря, олицетворение на радиалността и насилието, озарена в инфрачервена светлина.
Комисарят вярва в Трансформацията отвън, извършена с цената на всичко; насилието не го плаши; целта оправдава средствата; всичко ще се реши при пълната социална реорганизация на обществото.
А в другия край на спектъра е олицетворението на ненасилието – фигурата на Йогата, привърженик на „ненамесата“, който вярва, че промяната е възможна само отвътре.
В спектъра между тези две крайности се вмесват всички други възможности.
Но по какъв начин? В книгата си Лесли/Ликов е повече от категоричен, че варварството на крайното насилие в един момент ще съсъществува с останалите държави, действащи с демократични методи и средства, където ще се очертаят всевъзможните средни позиции на неутралитета. И той, общо взето, клони към тезата, че за да се защити от диктатурите, съвременното общество ще трябва да мине към някакви „нови форми на демокрация“ (конвергенция между социалдемокрация и пазарна икономика).
***
Четена днес, включително и под този ъгъл, книгата му представлява интерес, което разпалва любопитството ни да узнаем повече за самия автор и неговия жизнен път.
Уви, данните са доста оскъдни. И все пак, благодарение на усилията на неговия внук – арх. Йордан Ликов – в архивите бяха намерени документи, позволяващи, макар и отчасти, да попълним празнотите в неговата биография.
От кратката биографична справка, съставена от семейството и допълнена с данни от ЦДА, става ясно, че Александър Ликов е роден в Лом през 1887 г., където започва работа като учител (1904 – 1906). До Балканската война следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано. Очевидно в този период задълбочава знанията си по френски език и формира своя интелектуален хоризонт.
Взима участие в Балканската война, след което се връща в родния си град и работи в Ломския окръжен съд, после е адвокат на свободна практика. В този период сключва брак с Олга Филипова, от която има четири деца. Две от тях умират съвсем малки, оцеляват дъщерята Хернани (род. 1917 г.) и синът Чавдар (род. 1923 г.), баща на арх. Йордан Ликов.
В същия този период е силно политически ангажиран с тесните социалисти – член е на ЦК на БРСДП (т.с.) и дори ръководи младежката организация на партията.
Вероятно е бил близък с Георги Бакалов и неговия племенник Ами Бакалов (1907 – 1984), чрез когото подарява книгата си на Евгений Силянов. Самият Ами Бакалов е много интересна фигура – поет и кинокритик, който се установява още след Първата световна война в Париж, близък е до кръга на сюрреалистите, поддържа тесни връзки с Пол Елюар, Андре Бретон, Салвадор Дали, силно повлияни от Троцки, поради което (след 30-те години на ХХ в.) те заемат изцяло антисталинистки позиции. Дали тези среди и техните „ревизионистки“ идеи не му повлияват, за да напише книгата си? Възможно е, но това са само догадки и предположения.
По спомени на семейството през 1969 г. им се обажда белгийски историк, който издирва архива на Александър Ликов, по-точно кореспонденцията му с Карл Кауцки. Оказва се, че в архива на Кауцки са се съхранили писма от Ликов, но писмата на Кауцки не са били запазени от Ликов. Напълно обяснимо, като се има предвид заклеймяващата брошура на Ленин „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“. Да пазиш писма на Кауцки след 1944 г. в България би било равносилно да се обявиш за „ренегат“ и сам да си наденеш въжето. По време на Деветоюнския преврат през 1923 г. Ликов е от групата в БКП, подкрепяща земеделците, а по-късно е сред тези, които са против директивите на Коминтерна и на натиска от Димитров и Коларов за вдигане на Септемврийското въстание (каквато впрочем е и позицията на Димитър Благоев).
Независимо от това, следвайки партийната дисциплина, взема участие в метежа в град Лом, за което е арестуван и го чака смъртна присъда. Но с помощта на негов приятел от ученическите години, началник на жандармерията в града, бяга от затвора и успява да премине в Югославия. Там отношенията му със задграничното ръководство на партията още повече се изострят, за което съдим по едно запазило се писмо на Георги Димитров до Васил Коларов (31 май 1924 г.): „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето, въпреки запрещението, е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него“. Вероятно именно в този период той еволюира във възгледите си и прозира истината за съветската система и за болшевишкия тоталитаризъм. Ала от този период не са се съхранили никакви документи.
Известно е само, че е работил като журналист на свободна практика във Виена, Мюнхен, Женева и Стокхолм. Владеел е свободно френски, немски и руски (както пише в справката на Ломския окръжен съд, вероятно е научил и шведски език; Елисавета Багряна твърди, че той зна-
ел осем езика).
В края на 1937 г. ръкописът на книгата му „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“ вече е готов. Не се знае защо прибягва да псевдонима Габриел Лесли, причините могат да са най-различни. Първо, истинското му име би снижило достоверността на анализа (колко струва мнението на един българин за световната политика?). И, второ, да обявиш през 1938 г. едновременно война на Хитлер, Мусолини и Сталин, е повече от опасно начинание…
За завръщането му в България също се знае много малко.
В един късен спомен на Елисавета Багряна, писан на ръка през януари 1982 г. в Правителствената болница, стават ясни някои обстоятелства от този период на живота му.
Не е ясно обаче защо или заради кого са писани тези редове:
„През 1942 г. – използвайки дадената амнистия – [Александър Ликов] се завръща в София. Тук се запознахме и през време на бомбардировките сключихме брак. По чудо се спасихме при първите дневни и нощни бомбардировки, макар че бяхме затрупани в разрушения ни апартамент. Прекарахме най-тежките години, преодоляхме всички злини и трусове с твърда воля и надежда в бъдещето.“
В този период Ликов се развежда с първата си съпруга. Имал е за кратко връзка с Дора Габе, но срещата му с Елисавета Багряна променя всичко. През 1944 г., както стана ясно, Ликов и Багряна сключват брак, а той осиновява нейния син Любомир Шапкарев, дете от първия брак на поетесата с полковник Иван Шапкарев.
И пак от „мемоара“ на Багряна научаваме подробности за тяхната „адаптация“ след 1944 г.:
„Войната свърши, мислехме, че за нас настъпва истински „нов живот“. Аз работех като редактор в сп. „Септември“, а той, след много препятствия, злоба, недоверия, работеше в пресата като журналист и публицист, най-после заработи във Външното министерство.“
През 1945 г. Ликов издава втората си значима книга – „Иван Вазов като социален поет“ (тогава Вазов е бил отричан като „буржоазен националист“). Книгата е подложена на сериозна критика; съхранило се е негово писмо до Борис Делчев, главен редактор на издателство „Наука и изкуство“, с молба за второ преработено и допълнено издание. Съществува вътрешна рецензия на Борис Делчев (открита от Катя Кузмова-Зографова), в която се настоява, че „идейни недостатъци“ на
книгата отлагат преиздаването й за „друг път“.
И тук няма как да не се запитаме – а нима „народната власт“ не е била наясно с „антитоталитарната творба“ на Лесли/Ликов? И за по-малко хора са били вкарвани задълго в затвора или пращани на лагер, а тук имаме цял трактат с критика на идеологическата теория и практика на Ленин и Сталин.
Книгата е била налична в забранения спецфонд на Народната библиотека в София, при това с дарствен надпис от автора, разкриващ самоличността му.
Връзката Габриел Лесли/Александър Ликов е установена още в първото издание на речника на литературните псевдоними на Иван Богданов, подготвян още през 50-те, но публикуван през 1961 г.
Малко вероятно е това да не е било известно на Държавна сигурност или на идеологическите органи на БКП, издирващи „вътрешните врагове“.
Кое е пазело Александър Ликов от разправа? Стари партийни връзки, нечие високо покровителство? Или просто огромен късмет, с който е минал между капките.
През 1950 г. той е назначен за аташе по културата в Париж. Превежда на френски стихотворения на Ботев (подстрочник с метрика и ударения), които да послужат на Пол Елюар за неговия превод, издаден през 1952 г. Заедно с Багряна правят подборка на стихове на Арагон, които виждат бял свят 1956 г., вече след неговата смърт.
За края на жизнения му път свидетелства отново Елисавета Багряна:
„През 1954 г. бе назначен за посланик в Израел. Дадоха ни паспорти, пътуването беше подготвено. Предстоеше след ден-два да заминем. Тогава дойде най-лошото. Той заболя от страшна, галопираща левкемия, която за три месеца го отвлече…“
За голямата българска поетеса срещата й с Александър Ликов – „човек с дълбок ум, широта на възгледите, обич и вяра в хората“ – е едно от знаковите събития в живота й.
Посвещава му няколко стихотворения, от които става ясно, че този „човек загадка“ й е открил
нови светове:
Разбрах тогава, че лъжлив и дребен,
е бил светът, осъден на разгром,
че досега – любов, живот, изкуство,
съм гледала с непълна светлина
и ти – с огромна вещина и чувство,
ми осветли и другата страна.
(„Говоря с тебе“, 1959 г.)
Съдбата на Александър Ликов си остава загадка. Но книгата на неговия живот вече е открита за българския читател.
Тони Николов
.
––––––––––––––––
ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛЯ
Редовете, които предстои да прочетете, са насочени на първо място към обществените кръгове, които са обезпокоени от въпроса за диктатурата и са добре информирани за различните тенденции в съвременната политика. Тази публикация може би е набързо написана и претрупана наглед.
Това е търсено от автора – така той се надява да предизвика реакция, готов е да разяснява, да
дискутира и да обоснове идеите, които изказва. Преди всичко авторът се извинява за формата, в която е изразил тези мисли. Френският не е негов майчин език. Той се е осмелил на тази стъпка, желаейки да достигне до една широка аудитория, чиито език и култура са френски.
Авторът се надява, че неговите читатели няма да бъдат отблъснати от тези няколко съображения и от стила, който по никакъв начин не претендира да е сроден с този на писателите, с които Франция основателно се гордее.
Предварително благодари на тези, които ще имат търпението да проследят мислите му, и ще се радва да чуе мнението им по един толкова актуален и жизненоважен въпрос.
.
.
ПРЕДГОВОР
Ние се излагаме на атаки и подигравки от две страни, защото си позволяваме да направим компрометиращ паралел между фашио-расизма и болшевизма, и то във време, когато двете доктрини и системи на управление се сблъскват почти във всички области: духовност, социална борба, политика, идеология и т.н.
И все пак! Тези две „теоретично“ противоположни доктрини на практика един ден (и ние вярваме, че е този ден е близо) ще намерят допирни точки и координация, които ще изненадат онези, които досега са свикнали да наблюдават жестоката им и безпощадна борба.
Без да го знаят и може би без да го усещат, болшевизмът и фашио-расизмът (Рим – Берлин) са двама братя близнаци, които вървят успоредно, питаейки едно и също презрение и отрицание спрямо старата форма на общество, култура и морал. И с двете доктрини наивно си въобразяват, че са измислили оригинални форми на живот. (Фашио-расизъм е термин, въведен от автора, с който той определя едновременно идеологията и характера на управление, съответно в Италия (фашизъм) и Германия (расизъм). Понастоящем за идеологията и режима при Хитлер се използва терминът „нацизъм“ (който включва расизъм). Това, което при тях замества старите представи за живота, често е импровизирано, случайно, повърхностно и твърде авантюристично (да не използваме по-силна дума). Никога досега един нов свят не е бил подготвян с толкова малко интелигентност и с толкова арогантност, както болшевишкият и фашио-расисткият свят.
При тях всичките проблеми се „решават“ с удивителна и изненадваща лекота.
Например:
Икономическият проблем?
О, толкова е лесно, хората просто трябва да свикнат да ядат по-малко, да увеличат… своите лишения!
Националният проблем?
Това е детински просто: нашата нация трябва да доминира, а другите народи трябва да свикнат да се подчиняват, бидейки очевидно по-нисши!
Всички проблеми на свободата, демокрацията, морала, изкуството и т.н. се решават по един и същи арогантен, парадоксален, противоречив и много често циничен начин.
Фашио-расизмът и болшевизмът, като не се задоволяват да направят „щастливи“ народите, над които царуват като абсолютни господари, искат на всяка цена да наложат това „щастие“ и на други народи, да коригират начина им на мислене и живеене.
Вие вярвате, драги читателю, че китайците могат сами да се управляват, че могат да просперират сами, без странната „помощ“ на японците! Това е точно философията на един герой на Чехов (унтерофицер Пришибеев – Разказът на А. П. Чехов „Унтер Пришибеев“, 1885 г. – Бел. прев.),който малтретира съселяните си за… „тяхно добро“.
Ще се постараем да докажем, че на обективния наблюдател се налага непредубедено да направи паралел между двете доктрини и системи на управление, въпреки протестите на двете крайни противоположности, които понякога се докосват по един наистина „трогателен“ начин.
През 1847 г. призракът на комунизма вече бродеше из тогавашното общество. През 1937 г. (90 години по-късно) същият призрак вече е придружен от този на фашио-расизма. И двата призрака обсебват съвременните държави, обещавайки им спасение от всички злини. Но днес комунизмът и фашио-расизмът имат неограничено поле за експерименти. Това поле са създадените от тях държави с огромните им възможности да се налагат и разширяват – нещо, което липсваше на комунизма от 1847 г.
Искаме само да прокараме паралел и да направим сравнение. Да покажем, че в едно сравнително близко бъдеще Берлин, Рим и Москва ще се споразумеят, с цел да доминират над Европа и останалия свят.
Те искат да смажат и ограбят богатите народи. А вярваш ли, добри ми читателю, че това е „мистика“? Не! Това е „млад“, алчен империализъм, който не вижда нищо друго, освен плячката…
G.L. (Ал. Ликов)
.
.
ПЕРСПЕКТИВАТА
(Помирението на братята близнаци)
Стигнахме до момента да посочим следния парадокс: неизбежното побратимяване на фашио-расизма, от една страна, и болшевизма, от друга.
Защо утре Москва ще върви заедно с Берлин – Рим и при какви условия?
Привидно тези две управленски форми само чакат подходящия момент да се хвърлят една срещу друга в отчаяна борба и да докажат на света коя от двете идеологии има право на съществуване. Те само дават вид на непримирими и непреодолими антагонисти.
1. Никога не трябва да се преувеличава значението на идеологиите в практическия живот на един народ. Всяка идеология е способна да се развива, да се доближава до друга, привидно противоположна, идеология, която обаче също се развива, но в посока на първата. Тези еволюции се извършват под натиска на външни или вътрешни обстоятелства, исторически събития и икономически условия.
2. Кои са елементите, тласкащи фашио-расизма към болшевизма и обратно? Защо утре те ще маршируват заедно?
а) Защото лидерите на двете диктатури са практически реалисти. Те ще си кажат, че е по-добре да се споразумеят, отколкото да се унищожават взаимно за голяма радост на най-големите си врагове – господа демократите от всички страни. Който и да излезе победител от тази братоубийствена борба, със сигурност би станал жертва на няколко „tertius gaudens“. (Tertius gaudens (лат.) – радостен трети. Изразът се отнася до ситуация, в която трета страна печели от конфликт между две други. – Бел. прев.)
б) Неизбежната еволюция на хитлеризма към старата политика на Бисмарк ще принуди фюрера да престане да смята Москва за смъртен враг. Ще го задължи да насочи погледа си на Запад, където са истинските врагове на Германия, единствено способни да нанесат смъртен удар на Берлин. Сталинизмът също е в процес на еволюция. Той търси различни допирни точки със славното минало на старите Väterchen (малките бащи) (Väterchen (нем.) – умалително за баща, татко, бащица. – Бел. прев).(Малки бащи – (френ. petits pères). В Русия наричат царете „батюшка“ – „бащицата“, „царят бащица“. Впоследствие терминът е използван и за Сталин.), царете. Това минало го учи, че истинските съюзници на руснаците са били германците. Те са имали общи полуварварски методи и култури. Германците бяха не само съюзници на руснаците, но те освен това бяха техни господари в деспотизма и абсолютизма. В руските училища се изтъква, че руско-германският съюз се е поддържал дълги векове, докато френско-руският съюз изглеждаше на двете страни като нещо изкуствено и срамно, като безчестие. Истеричните викове на Берлин – Рим срещу разрушителния болшевизъм, източник на всички злини, са само чиста тактика, предназначена да прикрие дълбоките цели на фашио-расизма, тоест унищожаването на колониалната английска империя (означаващо смъртта на Великобритания) и ограбването на Френската република, която трябва да бъде сведена до второстепенна държава, подчинена на Германия.
д) Червената и кафявата революция проявяват в началото си много големи и съществени различия, но с времето Москва и Берлин – Рим се доближават до консервативния идеал и предотвратяват всяко движение напред.(Някои публицисти отстояват идеята, че Хитлер не е направил никаква революция, достойна за това определение… Което впрочем е вярно!) И двата режима са насочени към консервацията си (това е биологическо-социологически инстинкт). Те със сигурност ще се съгласят да направят необходимите отстъпки, които ще бъдат спасителни и за двете диктатури.
е) За да постигнат това неизбежно и необходимо сближаване, двата режима в Москва и Берлин – Рим трябва да направят няколко крачки един към друг, за да се срещнат по средата.
Москва може би ще направи първата стъпка. Берлин научи много от Москва и придоби нейната гъвкавост на жестовете и маниерите. За Берлин е трудно да й изплати моралния си дълг във всички области на вътрешната и външната политика. Фашио-расистите превъзхождат болшевиките в много малко области. Това споразумение ще бъде с голяма и трайна стабилност.
ж) Да отбележим, че интелектуалното и морално ниво на двете страни е почти идентично, и това ще улесни тяхното сближаване. И в двете движения има, наред с техните „аристократи и благородници“, голям брой непривилегировани, завистливи, негодуващи и цинични хора, които са страдали твърде много при старото общество.
Най-яростните поддръжници на Хитлер и Мусолини са разочаровани болшевики. По същия начин разочарованите фашио-расисти са страстни поддръжници на Москва. Няма чудеса на земята, тук всичко вече сме го виждали. Вчерашните слуги, превърнали се в днешни господари,
си търсят други слуги. Болшевизмът и фашио-расизмът не освобождават човека (свободни са само тези,които мислят с „по-висш“ мозък).
Тоталитарните режими създават само послушни създания, дребни доносници, уплашени хора, които не се осмеляват да кажат критична дума, хора без смелост, без любов към истината. Никога срамното раболепие не е достигало толкова големи размери.
з) Различни причини енергично тласкат болшевизма към фашио-расизъм и обратно:
Споделеното презрение към европейската култура. Тя се счита за продукт на дегенерацията на богати и безидейни хора. Култът към грубата сила на военните излети, на гимнастиката (не тази на духа). Красиви обещания, давани на младите. Безразличие към изкуството и литературата. Инстинктивната склонност към всичко, което мирише на казарма, ботуши, милитаризъм, към „гигантски“и „колосални“ измерения в живота, в архитектурата, в държавните планове. Общата илюзия, че може да се създаде нов, превъзходен свят, чрез недостатъчни, нискокачествени средства, негодни за нищо.
3. Много интересно е, че болшевизмът съзнателно унищожи капитализма, частната собственост (при която човек експлоатира човека) и постепенно създаде държавен капитализъм (който експлоатира всички,с изключение на бюрокрацията), една паразитна форма на удушената буржоазия. Но като се започне от селяните и дребните занаятчии, задейства се възстановяването на дребната производствена собственост. Ще се напредва още в тази посока, която преди бе шумно отричана. Причината за тази реставрация е страхът от намаляване на производството.
Фашио-расизмът съзнателно беше спасен от капитализма, той остава длъжник на последния. Едрият капитализъм е този, който подкрепяше Хитлер и неговото движение. Господа капиталистите смятаха, че знаят много добре за кого правят жертви… Но този жест създаде фалшива ситуация за богатите немски класи, чийто верен представител е доктор Шахт.
(1 Неотдавнашното освобождаване на д-р Шахт от ръководството на германската икономика допълнително засилва това безпокойство. Богатата буржоазия се чувства изтласкана на заден план: тя не трябва да нарушава социализиращия опит на расистката партия. Капитулацията на германската буржоазия е близо. Расизмът привлече към себе си старите и новите военни касти с цел национализиране на средствата за производство и установяване на самодостатъчна икономическа и военна диктатура. Генерал Гьоринг в момента е най-силният човек в Германия, той контролира реалните и потенциалните сили на националната икономика. И в трите страни режимът на военно ориентирана икономика властва за нуждите на империалистическия милитаризъм (Wehrwirschaft (нем.) – военна икономика). Този фактор би могъл да ускори процеса на сближаване между Германия, Италия и Русия. – Бел. авт.)
(Ялмар Шахт (1877 – 1970) е герм. икономист, министър на икономиката при Хитлер (1934 – 1937). Съден в Нюрнберг, но оправдан поради съветски възражения. – Бел. прев.)
Те се оказват пленници на Хитлер, който няма желание да им върне дължимото.
Тези факти показват, че суровият живот принуждава болшевиките да разводнят своето вино, а расистите да наливат червено вино в блудкавата си вода и всичко това с една и съща цел: да задържат масите и при двата режима.
По отношение на външната политика диктатурата внушава на германските маси, че богатите народи са тези, които трябва да се откажат от своите колонии, от своите пари (Кредити, кредити!).
Това обяснява отношението й към нейните собствени богаташи, които са принудени да се откажат от огромното си богатство.
И в Русия е същото. Там всичко трябва да се развива според историческата програма на социализма, според философията, която е в основата на комунистическите действия… Но в действителност безмилостният и суров живот успява да победи теорията.
При Хитлер всичко е импровизирано, няма никакви морални или интелектуални скрупули. Каква трагична прилика в основата!
4. Не трябва да се забравя, че във всички политически режими властта се упражнява от определени хора, които, бидейки чисти политици, са се дистанцирали от икономиката и производството. Естествено е такива хора да се смятат за по-висши от всички други, които
трябва да бъдат управлявани и подчинени. Солидарността между тези политици нараства постепенно, тъй като ги формира една и съща политическа школа чрез сходна система от морал, навици, пороци. Особено когато са членове на една и съща политическа партия, доказали се в труден живот на борба, жертви и лишения.
Тези правителствени групи бързо формират една секта, претенциозен елит, който се смята за по-висш от простосмъртните. Привилегированата ситуация превръща тези мъже в консервативна сила с надменна и непоносима психология. Оттам нататък започва да се смята за съвсем естествено, бидейки слуга на държавата, да станеш неин господар.
Всяка историческа класа е започнала да управлява с помощта на „парвенюта“, довчера изложени на презрението от аристокрацията, която те повалят днес. Тези бивши управляващи са формирали каста, която никога не е пренебрегвала собствените си интереси. Новите господари, изглежда, бързат да направят същото! Такава е логиката на историческите събития.
Отбелязваме, че в Италия се формира чисто фашистка „буржоазия“. Тя се възползва от статута си на привилегирована каста, за да обогатява и образова себе си и децата си. Същото наблюдаваме и в Германия, където различните фюрери имат неограничени възможности да забогатеят.
Диктатурите се гордеят с това, че притежават чисти идеалисти, неопетнени от материален егоизъм. Но не е ли имало и при демокрацията високопочтени личности?
5. Фашио-расизмът и болшевизмът имат едни и същи социални основи: пролетариатът, лумпенпролетариатът, изтощените и крехки средни слоеве, разочарованата младеж, която няма перспектива за бъдещето, измамените от буржоазните режими селяни, съсипани от кризата и спада в цената на произведеното зърно.
Очевидно е, че тези социални слоеве не могат веднага да възприемат фашио-расистките и болшевишките теории. Но ако еволюцията, започнала в Русия и Германия, продължи, то Москва и Берлин ще могат да си протегнат ръце в отбранителен съюз за стабилно сътрудничество. Москва постепенно осъществява националистическата идея, която е силата на фашио-расизма, докато последният започва да затяга юздите на частния капитализъм, за да подхвърли на своите гладни маси парчета социална справедливост. Тази смесена идеология е форма на помирение, подходяща за предразсъдъците на масите и техните стремежи.
6. Братята близнаци в момента полагат упорити усилия да спечелят благоволението и доверието на западните и северните демокрации и на великата американска демокрация. Те се нуждаят от техните пари и престиж. Ние не вярваме, че тези демокрации ще бъдат измамени на този терен. В такъв случай единствената възможност, която остава на трите диктатури, е да бъдат в общ съюз, който взаимно да ги спасява, позволявайки им да ограбват богатите.
7. Обърнете внимание, че солидността на това споразумение ще се основава на следните факти в горепосочените държави:
а) В Италия и Германия частната собственост и капитализмът стават пленници на държавата. Големите западни столици и американската столица наблюдават със страх този процес.
б) Изолацията, политика на оста Рим – Берлин, тревожи споменатите столици. Те търсят изход.
в) Богатите буржоазни държави се отказват да дават кредити на фашио-расистите (за икономическото им възстановяване), без да получат солидни политически гаранции. Което не е трудно за разбиране.
г) В СССР политическата и моралната система на народите е построена наново на основата на прекомерен и агресивен национализъм. Тук е истинската „кражба“ на Сталин от фашио-расистката идеология.
Сталин решава да направи това, когато вижда провала на комунизма в колониите. Причината е неспособността му да привлече тези колониални народи към себе си и да разчита на най-образованите хора, на местната буржоазия.
Наблюденията върху динамизма на националистическата идея в съзнанието на толкова изостанали народи като тези в Руската империя допълнително утвърждава решението на Сталин да изгради един нов национализъм.
д) Възможността за отваряне за италианските и германските пазари за руски суровини, за да се облагодетелстват техните индустрии, е задължително условие за икономическото и политическо сближаване между Москва, Берлин и Рим. Така германските и италианските апетити ще получат средства, тъй като иначе са осъдени да загинат в бедност и анархия. И това може да се случи по-лесно, отколкото някой би искал да повярва.
8. Съюзът на трите авторитарни държави би поставил целия свят под „диктата“ на една фанатична фашио-болшевишко-расистка идеология, потапяйки човечеството в едно ново, варварско и мрачно Средновековие, което ще е с триста години назад от съвременната цивилизация. Тогава ще има само социализъм, национализъм, империализъм, бели и черни колонии, граждански и колониални войни, много казарми и усъвършенстван милитаризъм.
9. Всеки знае, че антикомунистическият пакт Берлин – Токио – Рим е само претекст за имунизиране и успокоение там, където претендират, че искат да изгонят комунизма. Мирна Москва осъзнава, че този пакт реално е насочен срещу демокрацията и нейните политически творения: демократичните държави.
10. Как да защитим бедните демокрации от видимо неизбежните атаки на братята близнаци?Защото това е истинско посегателство върху живота им.
Нека отбележим, че Москва, оставайки диктаторска и абсолютистка, начело на една много формална демокрация, ще помага активно и с всичките си средства на фашио-расистите в тяхното дело на предварително унищожаване и деморализиране на демокрациите, преди да бъде обявена истинската война.
Напротив, ако Съветите биха реализирали една искрена демокрация, с логични и последователни форми, тогава:
а) Демокрацията би се стабилизира до такава степен, че никаква земна сила не би могла да я събори.
б) Международното работническо движение би се обединило върху единствената реална и възможна основа – демокрация и социализъм.
Смеем да мислим, че подобна трансформация на болшевизма не е съвсем невероятна, тъй като основните елементи на комунизма са също и тези на социализма. Подобна метаморфоза на фашио-расизма се явява, напротив, абсурдна. Тя би била смърт за него! В момента демокрациите се стремят да се възползват от възможното сътрудничество с „мирния, предпазлив и скромен“ СССР, който е далеч от арогантността на другите авторитарни държави (Германия, Италия и Япония).
Куражът на европейските демокрации може да разчита за момента: на факта на настоящия и временен антагонизъм между болшевиките и фашио-расистите; на сегашните обещания, поети от СССР – да сътрудничи искрено с тях поне за няколко години; накрая, на безспорния факт за невъзможността за скорошна кратка и светкавична война (според желанията на фашио-расистите).
И заключаваме:
Заплашено ли е съвременното общество, основано на частната собственост, от болшевишките и фашио-расистките доктрини?
Определено.
Дали тези две доктрини особено застрашават с експроприация капиталистическата частна собственост?
Да.
Става ли неизбежно трайното помирение и сътрудничество между тези две доктрини?
Страхуваме се, че би могло да стане.
Всичко зависи от това каква позиция ще заеме самата демокрация.
Ще наложат ли работниците и селяните нови форми на демокрация на целия свят, като заличат
диктатурите?
Да, без всякакво съмнение.
.
.
––––––––––––––––––
БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРА НА КНИГАТА
От арх. Йордан Ликов, внук на Александър Ликов
Александър Ликов е роден в гр. Лом през 1887 г. През 1904 – 1906 г. работи като учител в Лом. Следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано.
През 1912 г., след успешно взет държавен изпит, е назначен в Ломския окръжен съд. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. През 1913 и 1914 г. отново работи в Ломския окръжен съд. Член на БРСДП (т.с.) и нейния Централен комитет. Ръководител на младежката организация на партията (1920 – 1921), редактор на в. „Младеж“, член на парламентарната група на БКП.
Имал е кореспонденция с К.Кауцки, от която у нас няма запазени писма. По-време на Деветоюнския преврат заема позиция в подкрепа на земеделците. По-късно се противопоставя на решението за вдигане на Септемврийското въстание. Участник в Септемврийското въстание в гр. Лом.
Арестуван и осъден на смърт, но успява да избяга от затвора благодарение на съдействието на началника на жандармерията в гр. Лом, негов приятел и съученик, който му предоставя кон чрез един циганин, с който преминава в Югославия. Известно време прекарва там, като отказва да изпълни нареждането на Г. Димитров и Д. Коларов, и не емигрира в Съветския съюз. В писмо
от 31.05.1924 г. до В. Коларов, Г. Димитров пише следното: „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето въпреки запрещението е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него.“
Еволюира в своите възгледи, в посока неприемане на съветската идеология и практика. Полиглот. Работи като журналист във Виена, Мюнхен, Женева, Стокхолм и другаде.
Пише книгата „L’inévitable alliance Berlin – Rome – Moscou“ в края на 1937 г. Книгата излиза през февруари 1938 г. в Женева. Екземпляр от книгата праща на Националната библиотека на Франция с посвещението: A la Biblotheque Nationale de France. Au grand people de democratie immortelle. humblement: l’auteur G Leslie. Geneve 14.02.1938.
След амнистия през 1940 г. Александър Ликов се завръща се в България. Развежда се с първата си съпруга и през 1944 г. сключва брак с Елисавета Багряна.
През 1945 г. издава книгата „Иван Вазов като социален поет“ (Библиотека „Нива“), в момент, когато Вазов е отричан като буржоазен поет и писател. През 1949 г. праща писмо на гл. редактор на издателство „Наука и изкуство“ с молба да бъде издадено преработено и допълнено издание, но не получава одобрение.
Очевидно поради неизвестно, но благоприятно стечение на обстоятелствата, Александър Ликов остава незасегнат от партийните репресии независимо от издадената под псевдоним на френски книга, която остава неизвестна в България.
Започва работа във Външно министерство.
През 1952 г. в Париж излизат преводите на Пол Елюар на стиховете на Ботев, по буквален превод с метрика и ударения, подготвен от Ликов.
.
.
Александър Ликов умира от скоротечна левкемия през 1954 г., три месеца, преди да замине посланик в Израел.
Запазени са ръкописни сведения на Елисавета Багряна от 1982 г. за покойния й съпруг:
„Александър Ликов беше прекрасен човек – личност! Той имаше светла душа и добро сърце. Със своя дълбок ум, широта на възгледа, честност, справедливост, оптимизъм, обич и вяра в хората, много знания, владение на осем чужди езика, той би могъл да бъде всестранно полезен за България, ако беше навреме разбран и оценен. За мене лично неговата смърт беше един от тежките последователни удари на моята съдба.“
В родния му град Лом има улица на негово име.
.
.
