„Дворецът“ на Роман Полански – гротеска от световна класа

.

Този текст няма да е кратък. Защото съм възхитена и гневна едновременно. Това е политнекоректен текст за един гениален филм, може би последният на Роман Полански. Снощи в НДК гледахме „Дворецът“, залата беше пълна, а след прожекцията бях ужасно благодарна на Роман Полански за това, че някой най-сетне се осмели да зашлеви шамар, шамар от световна класа, на цялата претенциозна, разглезена, затлъстяла, оядена, капризна богатащина. Появи ми се тази дума от само себе си, както има еснафщина, така има и богатащина.

.

Полански съблича по бели гащи господарите на лукса, създава безпощадна гротеска на цялото им напудрено безсмислие, показва ни колко излишни са тези хора за света, как съществуват само за себе си, нямат връзка нито помежду си, нито с хората извън техния стандарт на живот. Целият филм е не само гротеска, но, струва ми се, неговото режисьорско, оригинално и звучно „На прощаване“ с киното и с онези, които направиха всичко възможно да съсипят репутацията му, таланта му, и чрез недоказани с десетилетия обвинения да го отстраняват от фестивали, да го мърсят и репресират.

Репресиите, драги зрители, не са белег на миналото, напротив, те живо и активно се използват и днес, само че с по-изтънчени инструменти и с доста по-изпипана пропаганда. Съвременната репресия не използва лагери и бесилки, тя е рафинирана, почти невидима, но умъртвява със същата злост. Погубва таланти, писатели, режисьори, творци – достатъчно е да пречат на пропагандата на новите ценности, на капитала и на политическия елит, който, разбира се, не е никакъв елит, а сбирщина мастурбиращи самозванци, фалшифицирали правдата и живеещи от нашите данъци.

.

.

„Дворецът“ на Полански е безмилостен, а ние отдавна се нуждаехме някой от световна величина да изкрещи истината за разлагащия се свят, да изобличи, да стрие на прах тази безценностна дистопия, в която живеем, в която богатството има едно единствено измерение – пари, разкош и безплодна суета, черен хайвер с лъжици, пълни усти със стриди и никакъв смисъл от съществуването на онези, които поглъщат, пърдят, чукат се и умират върху копринени възглавници.

Полански ги е размазал. Затова политкоректните, които си изкарват хляба с драскане по поръчка, не са му простили, естествено, и в едно от интернет изданията от типа булевардно-площадни веднага се появява статия, че това е най-слабият му филм, че няма стойност.

Естествено е да пишат така. „Дворецът“ развенчава митовете, с които израснаха поколения, но Полански е и забележителен психолог и не се ограничава с демаскиране на богатащината, а и с изобразяването на пролетарщината в същинския й напън. Пролетариатът на Полански във филма е онази тълпа клетници, произвела световните революции, не в името на някаква хуманна цел, а за да въздаде на себе си материалните блага, за които отдавна мечтае – ние сме бедни, но искаме да бъдем богати като вас. Да живее диктатурата на клетия пролетариат, който ограбва дворци, имения и музеи, за да се доближи до живота на онези, които ненавижда. Пролетариатът на Полански не е носител на идеали, а на нагона да заеме мястото на богатащината. Достатъчен е само образът на жалкия банков чиновник във филма.

Действието се развива в Швейцария, разбира се, в един от най-скъпите алпийски курорти и известния хотел-дворец Gstaad Palace, отворен още през 1913 г. като семеен бизнес и работещ и до днес. И наистина, там отсядат звезди от световна величина – всяка със своите глезотии.
Няма как тази гениална кинолента да се хареса на булевардно-площадните. Тя е скандална с истината за недъгавото ни общество. Тази истина, която мнозина от нас вече напипват в тъмата на дезинформацията, въпреки ампутираните сетива на медиите, въпреки пропагандата, че капиталът е ценност, истината за плюскащите в разкош и другите, които ги мразят, но всъщност мечтаят да бъдат на тяхното място.

Същите булевардно-площадни, които първоначално възхваляваха романите на Недялко Славов, а след това го омаскариха и зачеркнаха, защото той си позволи критика по адрес на поликоректния, но за мен скучен и повтарящ се Господинов.

Благодарна съм на Полански. Въпреки че за България това беше премиера и може би единствена прожекция на филма, намерете „Дворецът“ и го гледайте. Благодарна съм и за това, че съм свободна да споделям онова, което мисля, и нямам господари на мнението ми.

.

Лидия Делирадева

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Заглавието е на редакцията.

.