Има неща, които не разбирам.
В България до 1989 г. имаше ТОТАЛИТАРЕН КОМУНИЗЪМ! Държавна собственост, командна икономика, еднопартийна система, всеобхватна атеистична идеология, задължителен морален кодекс.
Макар и смотано, неглижирано, всичко това беше в единство. Скромност, колективизъм, трудолюбие, социалистическо съревнование, партията е майка, нейните комитети ръководят икономическия и граждански живот… И тъй нататък до безкрая на мъртвите сибирски полета.
Сега у нас има КАПИТАЛИЗЪМ!
За редовия гражданин всичко е наобратно. Частна собственост, междуличностен антагонизъм, конкуренция. Разделение на бедни и богати. Тънещи в разкош и мизерстващи. Експлоатация! Начална битка за осем часов работен ден и петдневна работна седмица, за редовно изплащане на заплатите, борба за работа, страх да не я загубиш… И тъй нататък до контейнера на клошара.
Това сега е нормата!
Едни разказват с романтика за социализма, сякаш не сме живели тогава. Видели сме и двете страни на монетата.
Други възхваляват днешното общество, все едно сме слепи. Виждаме и двете страни на монетата.
Хайде, доколкото можем, да се разберем. Да наричаме нещата със собствените им имена.
И да се борим за свобода и справедливост!
„В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“ (Евангелие от Иоанна, 1:1)
.
Петко Симеонов
Както монетата е една, но има две лица, така и кадрите са същите, но имат две лица.
Кадрите или както някога ги наричаха номеклатура се самопроизвежда. И то не само хората, но и приомите, лъжите, и „слепотата“ с капаците на очите.