Симеон Гаспаров,
Когато Коледа настъпи и студовете, нахлули от езерото Мичиган, бавно започнат да сковават в ледената си прегръдка реките и езерата край Чикаго. Когато нервните шофьори на жълтите таксита се приберат по домовете си и улиците на града утихнат, загледани влюбено в плахите, току-що родени звездици, повити в тъмносиньото кадифе на небето. И когато звуците на живота се стопят в случаен писък на замръзнала от студ, изгубена в мрака сянка на чайка, блъснала се в рамото на кристалните небостъргачи, надвесили се като стражи над безкрайните магистрали, плъзнали се покрай езерото Мичиган. Тогава, тогава, изпод мостовете на града, започват, бавно и плавно да излизат приказките.
Приказките и историите на милионите имигранти, потеглили от всичките четири посоки на света, събрали се, незнайно как и защо, точно тук в Чикаго, и започват с един мелодичен, малко тъжен, малко шеговит глас, да ги преразказват отново и отново на затаилите дъх в мрака хлапета, залепили нослетата си в замръзналите прозорци, търпеливо чакащи да зърнат от кой ли ъгъл на покрития със сняг квартал ще изскочи Дядо Коледа, яхнал шейната с подаръците, теглена от непослушното еленче Рудолф.
И така, докато хлапетата, с ококорените, искрящи от любопитство очички, стоят зад потните стъкла на домовете, ние след като сме довършили последните приготовления по коледната трапеза, сядаме на мекото кресло в хола, пред поставената, върху ниската масичка, купчина пощенски пликове с писма за неплатените ни сметки, дошли с последната късна поща за деня. Поглеждаме ги и се чудим, дали да не ги изхвърлим, направо в пламъците на бумтящата пред нас камина. Да разпродадем всичко, каквото имаме тук в Америка, и да си вдигнем чуковете и да се приберем там, откъдето сме дошли.
Но, замисляме се…Отпиваме от чашата пред нас. Поемаме дълбоко въздух и сядаме бавно да пишем чекове за погасяване на заемите, които сме теглили за покупките на къщи, на коли, на телевизори и какво ли още не. След всяка изписана от нас цифра, след всеки един чек, с погасена сметка, виждаме, как неусетно дълго плануваните, няколко години за по-ранно пенсиониране, започват да се стопяват. Виждаме как планираната от миналата година лятна ваканция в България, отива за следващата година и т.н и т.н., докато не се огледаме наоколо и разберем, че и в тази Коледна вечер, както и в миналата, самите ние, неусетно сме се превърнали в една банална, до болка позната, безсмислена приказка… със също толкова банален край…
“Е, добре де… – казваме си… – Все пак Коледа е, не бива така!” И решаваме, напук на цялата тази безвкусна тривиалност, да отворим пожълтелите тефтери с телефонни номера и да звъннем на някой стар приятел. Виждаме името на първия попаднал ни приятел от старата тайфа и започваме трескаво да набираме цифрите на телефона на този наш стар, но добър, ама, много, много добър приятел, който, както и повечето ни приятели, остана там някъде в България, но с който сме имали, ех, какви велики мигове само…
Телефонът от другата страна извънва някак си тъжно и протяжно. Звучи като дълго соло на блус китара, изсвирено от духа на Ти Бон Уолкър. Сърцето ни трескаво започва да бие и… изведнъж… чуваме как от там, от другата страна на океана, от другия край на телефонната линия, там някъде в полите на Витоша, хрипащ, сънен, познат глас изръмжава:
– Ммм-м-м…
Тук сърцето почти изскача от гърдите ни от радост и ние започваме тъй дълго бленувания разговор.
– Хей, как си бе, братле…? – провикваме се ние.
– М-м-м… К’во? – отвръща ни звучно примляскване с устни.
Ние пак, по-бодро: Как си? Как си…
– А? К’во… к’во… – съненият глас от другата страна на линията ни прекъсва.
– От Чикаго бе…От Чикаго се обаждам… Аз съм…Честита ти Коледа!
Гласът от другата страна: К’во, к’во… Кой… си ти, бееее…еееейййй…
– Абе, от Ч…Ч…Ч-и-к-а-го бе, Чикаго… Америка… – повтаряме още по нетърпеливо и ентусиазирано ние.
– Кой… аз ли бе… Абе, ти що си не еб…ш майката нещастна… – изревава в слушалката познатият глас, на нашия много, ама много добър приятел, който явно току-що се е прибрал от поредното коледно парти, в кръчмата “Куция пес”, разположена на последната спирка на тролей номер 9 в столичния квартал Борово, след което чуваме как ръмженето по адрес на нашите майки в слушалката продължава и телефонът отсреща гневно се затваря с трясък.
Сконфузени, ние поглеждаме часовника си и разбираме, че в момента е 4 и половина сутринта в България. Става ни леко неудобно, че сме разбудили стария ни, добър, ама много добър приятел, с който имахме, ей, само какви велики спомени… Поставяме обратно телефонната слушалка и също като хлапетата приближаваме лице до прозореца, гледащ към градината в задния ни двор.
Представяме си за миг, че отново сме деца. Че нямаме грижи и започваме да търсим с уморените си и недоспали очи, там някъде, скрити под преспите на дърветата в градината, дали няма да видим един малък подарък, оставен случайно и за нас, порасналите хлапета от белобрадия, усмихнат старец.
Но уви, виждаме само падащ на парцали сняг и вятър, който навява бели и дълбоки преспи, по които весело се надбягват приказките и историите, излезли в тази коледна нощ изпод мостовете на Чикаго.
И така, докато ги гледаме в белия мрак на снежната нощ, как тичат, смеят се и се гонят по покривите и дворовете на къщите, започваме да си мислим за коледните приказки.
Как да определи човек коя от тях е най-добрата, най-интересната, най-чудната Коледна история, случила се някога тук, на земята сред нас, когато те всичките са толкова, толкова прекрасни. Започваме да мислим и накрая, след още няколко чаши обърнати в мрака на коледната нощ, останали сами пред камината на спящата ни къща, избираме три, които да разкажем, на следващата утрин на децата.
Може би най-добрата Коледна история е тази, която ни разказва за едно бедно дете родено в тази нощ, преди две хиляди години, накрая на града, от което се е претворила историята на любовта. На любовта към ближният ти и към онзи другия, непознатия, различния по цвят на кожата, на религията, но също като тебе човек с душа и сърце, който също като тебе страда, бори се и се надява на нещо по-добро, по-ценностно в живота. Приказката на едно дете, което и с живота си и със смъртта си, се опита да ни научи да се обичаме, да се уважаваме и да живеем в мир и разбирателство един с друг. И от която приказка започва оптимизмът. Оптимизмът, че въпреки изгубеното и пропиляното, надеждата и за нас, и за поколенията след нас я има. Защото оптимизмът е кураж. А куражът е да имаме силата, да бъдем тук и сега, на това място в това време. Куражът да отстоим правото си, да бъдем това, което сме – грешни, несъвършени, но все пак хора, със своето място и мисия в живота. Защото единствено и само в куражът е спасението! И в това е и надеждата, която ни кара да не наведем глава и не подгънем колената си пред несгодите.
Освен тази има и една друга, не по-малко вълнуваща Коледна приказка, разказана ни от великия Ханс Кристиян Андерсен. Това е приказката за малкото момиченце, сираче, което продавало кибрити. То нямало никой до себе си в празничната Коледна нощ, само няколко кутии стари кибрита, които се надявало да продаде и да се прехрани, но никой не ги купувал. Всеки забързано подминавал бедното сираче, което, за да се стопли в ледената нощ, палело по една малка клечица от кутията с кибрит. Така, докато клечиците изгаряли, пред детето се възраждали един по един спомените на доброто, спомените от времето, когато хлапето имало до себе си любовта и закрилата на своите най-близки.
Момиченцето не дочакало да зърне изгрева на слънцето. Съдбата се смилила над детето и го събрала с неговото семейство, което вече обитавало другия, по-добрия свят.
И така неусетно, докато момиченцето гаснело, както малките клечици кибрит гаснели в замръзналите му ръчички, там, в онзи зимен скандинавски град, се родила Коледната приказка на нашата съвест.
Съвестта, която ние все по-рядко и по-рядко смеем да погледнем право в очите и която съвест, също като любовта, на която ни научило детето, което се родило на този ден, преди две хиляди години, ни кара да се изчервяваме от време навреме от срам.
Но има и една друга Коледна приказка, жива, истинска и не по-малко вълнуваща и непреходна от предишните две. Тя се е родила, както би казал покойният вече, велик американски писател класик Курт Вонегът, по средата “на първия неуспешен опит на човешката цивилизация да се самоунищожи”, т.е. през време на Първата световна война. Това се случило на Бъдна вечер 1914 г., след една от най-тежките и кръвопролитни битки между британските и германски войски, разположени на фронта във Франция.
В Коледната утрин, на другия ден, някъде зад окопите и траншеите, английските войници извадили една футболна топка и започнали да играят мач с нея, гонейки я между оръдията. Неусетно от другата страна, германците и те излезли от своите окопи, насядали върху сандъците с патрони и започнали да гледат играта на англичаните. Като даже и им подвиквали одобрително от време на време.
Тогава, без да има заповед за спиране на огъня, без дори да има и разрешение за временен мир, войниците и офицерите от двете вражески линии излезли от своите окопи. Приближили се един до друг и започнали да се… поздравяват с настъпилата Коледа. Пели християнски химни заедно, черпили се със сладкиши от колетите, които семействата им били пратили, разменяли си снимки, тютюн, цигари, бренди – и ако някой ги видел отстрани, никога не би дори и предположил, че това са войници от две вражески армии.
Нощта се спуснала, войниците лека-полека се прибрали в своите окопи и малко преди полунощ офицерите от двете страни на бойното поле излезли пред оръдията си, отдали почит един на друг и… войната отново започнала.
В тази последна, Коледна приказна история се родило доверието и мъдростта между хората. Доверието и мъдростта между хората, които въпреки всичките опити на политиците да бъдат разрушени, оцелели за чест и слава на човешкия дух.
Само един млад, никому неизвестен ефрейтор, от резерва на 16-ата Баварска дивизия, бил единствения свидетел на това чудно събитие, който не го одобрил и написал гневно писмо срещу него до върховните офицери на германската армия. Името на този млад и незнаен ефрейтор било Адолф Хитлер, но това вече е друга история, не коледна. И не толкова празнична.
И така неусетно, замислени за заемите, къде платени, къде не, замислени за старите приятели, изтрезняващи след тежък коледен махмурлук, придобит някъде след дълъг запой из махленските бирарии, замислени над имигрантските ни неволи на американска и на родна земя, замислени над чудните магични Коледни приказки и истории, ние, заедно с любопитните хлапетата, скрити зад потните прозорци, неусетно сме се унесли, заспали и изобщо не сме разбрали кога денят е настъпил.
И не можем да повярваме на другия ден на очите си и се опитваме да разберем – кой ли е оставил тези дири от шейна и еленови копитца пред вратата ни. Кой ли? Кой…?
Браво!!!
Разказ написан от сърце! Много ми хареса!