Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Тана Магесницата

2019.11.23 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Румяна Симова

Илюстрация: Dreamstime.com

Селцето бе полегнало на хълма някак вертикално и най-крайните му къщи се губеха в шубрака на горичката, нахлупена като рунтав калпак върху леко заобления връх.

Тук зимите бяха безцеремонно студени, пролетта и есента – ревливи, а летата компенсираха неприятния нрав на останалите сезони. Лятото настъпваше внезапно и си тръгваше по същия начин.

Имотът на Вуците бе разположен на сравнително добро място, точно преди горичката. Носеха се слухове за тях из околностите, за това как преди има-няма сто години, в една мразовита зимна утрин, младият Симо променил фамилното си име в неравна битка с вълк единак. Вълкът го чакал на края на пъртината, водеща до гората, там, където Симовите старци складирали дървата за огрев. Многобройна била челядта, а Симо – най-големият син, възмъжал вече – здрав, прав и луд „по цялата глава“. На пролет щял да се състои годежът му с Неда – кръшна мома от съседното село, онова в Долината на смеха. Та, в онази утрин Симо се запътил към нарочно оставения оджак от старата къща, там, където дървата за огрев били на сушинка. И единакът го чакал, клекнал на задните си крака. Отначало Симо го взел за Мурджо – вярното куче-пазач, изчезнало преди дни, и тръгнал дружелюбно към него. Било още тъмно, само силуети се видели там, дето Луната хвърляла бледа светлинка, и тихо било, толкова тихо, че се чували дори намерения. И Симо внезапно „чул“. Единакът се спуснал към него и скочил, изпружил се пред лицето на луната – огромен и оголил остри зъби. Младият мъж се спуснал също – с голи ръце, внезапно разсънен и без капка страх в гърдите… Колко време се е водила битката и какво точно е станало – никой не знаел, но като се развиделило, Симовият тейко излязъл на двора и намерил сина си в несвяст сред снега, а в ръцете му – мъртвият единак. После казват, че щом се напълнела луната, Симо изчезвал – обръщал се на вълк, казват и цялото село треперело пред зловещия вой, разнасящ се навред.

Недините хора не развалили годежа, взели се младите напролет и заживели, вдигнали нова къща на мястото на порутения оджак. Нарекли ги Вуците. И тайно шепнели селяните, че за Вуците се женят само магесници.

***

– Цръно! Пуста да опустееш, мари! Пилците ти пак са накълвали доматЕте! – Тана Магесницата извиси глас през трънения плет и стрина Цръна набързо се шмугна в лятната кухня. Високата жилава фигура на Тана се мярна още малко из градината, няколко клетви по адрес на Цръна и пилците й разцепиха обедната тишина и после всичко утихна наново.

Потърпевшата се прекръсти три пъти пред иконата и сипа „масълце“ в кандилото. „Магесница проклета! Цяло село пукнат домат нЕма, само нейните са станали като динчета! После пилетата били виновни“ – разсъждаваше стрина Цръна, докато вадеше таратора от хладилника.

Беше лето хилядо деветстотин седемдесет и шесто.

Тана не беше родена в селото, придошла беше. Преди войната още Миле Вука я доведе от нейното село, от равното Софийско поле. Цръна по онова време вече беше отимала първата си щеркя и чакаше второ дете. Пролетес беше, ама хубав ден. Излезе Цръна да просне дрехите на детето на теферич и я видя – Тана. Висока и тънка, в кръста беше кажи-речи петдесет санта и сукманът й чист, и ризата й бела. А косата! Още несплетена – черна катранена и гъста като руно. Само мегесниците имат такива косища! Знаеше Цръна още тогава, че младата невеста, току-що пристанала на бат‘ Миле Вука, не е много свЕт. Вещерица ниедна…
И после – като се развъртя онази ми ти Тана, като нареди едни подредби и едни градини.. Свят да ти се извие. И не спираше от сутрин до вечер – троп-троп с крачета из двора.. Краченцата й да изсъхнат! Народи трима сина – един от друг по-хубави и здрави. Пък и умни, като че нечиста сила им наливаше мозък в главите – всичко можеха и всичко знаеха. Къде ти в ония гладни години да отимаш такива деца и да ти е чиста работата…

Ама, дет‘ се вика, човек не може да си избира съседите. Спътници – може, ама съседи – не! Та, от четирсет и кусур години Цръна търпеше съдбата си и кажи-речи се бе помирила с Тана Магесницата и с бат‘ Миле Вука, за когото разправяха, че бил се превръщал на оня звяр, дет‘ вие при пълнолуние. Примирила се бе и с цялата им челяд. Само лятоска не можеше да ги преживява. Като се буйнеше градината. Откъде бе, откъде се раждаха тея домати, чушки, „патликани“ и що си помислиш в туй село, где водата вечно не стигаше и я спираха по сто пътя на ден? Досещаше се стрина Цръна… Надушваше какво произтича. Една нощ, докат’ луната се блещеше като гламава през стъклото и не й даваше да заспи, а горе на високото виеше върколакът селски, Цръна излезе до клозета, по малка нужда. На връщане й се счу сякаш шум и тя се ската зад орешака, встрани от клозета. Видя я тогава нея – Тана, размахва ръце под ококорената луна и нарежда нещо. Заклинания сигурно… От тогаз мира нямаше Цръна. Какви ли тайни незнайни думи изричаше тая вещерица, та правеше магии на зеленчука да расте кат‘ алтав?! Па и зелени му листата, зелени. Неприлично зелени за лятната суша. То нали тя самата едно канче вода да ливне на картофите – и она земе, та се изпари, преди до корен да е стигнала. А на Тана градината – райска!

– Боре, право да ти кажем – наша Тана е вeрно магесница! Не са туй само слухове! Видех я преди време да прай магии у градината. Маха рЪце и мърмори нещо. И снощи пак я видех! И да знаеш, кога е пълна луната, тогаз ги върши тя тез мискинлъци! Оня, мъж й, вие отгоре на вук, а она вещерствува! – стрина Цръна се бе въодушевила и чак изчервила от зор, докато разправяше на свой Боре какви ги вършат далечните им роднини.

– Цръно, ти си луда, ма! Още ли верваш на врели-некипели?! Яд те е на Танка, щот те нашамари оня път, кога нахока внук й. Нищо им нема на хората, малко са урсузести, ама са читави иначе. Бат‘ Миле ми е втори братовчед от бащината рода! Не смей да кажеш на някой друг – убих те! – скастри я Боре и излезе из къщето. Пообиколи из двора и незнайно защо се вгледа в пощръклялата градина на Вуците…

„Бре, да му се невиди! Права е бабата! Има нещо не у ред в Танкиния зеленчук! Семката ли му е добра или тя верно му нещо бае?..- Требе да се провЕри тая работа…“ – така си рече Боре и в главата му назря план за действие. Луната – пълна още, време – дал Господ, особено нощем.

Първи петли още не бяха пропели, а Цръна и Боре се криеха в орешака, орасъл между техния нужник и трънения плет, дет‘ ги делеше от Вуците. Бяха заковали погледите си във въпросната омагьосана градина. Цръна и очилата си беше взела, че в темницата хич не видеше. То иначе не беше непрогледно – луната се кокореше с голямото си бледо лице отгоре, ама стрина искаше нищо да не пропусне. По едно време се чу протяжен вой и те двамата настръхнаха, и се опряха един о друг – страх да си пазят.

– Чуеш ли го, Боре? Бат‘ Миле е тоА. Видех го кога се изниза по здрач и фана гората.

– Шът, ма! Стига глупости! Некой вълк ще да е… – направи се, че не й вярва мъжът. – Взел съм фенеро, сега ще я разгадаем загадката, само Танка да се поЯви.

Постояха сгушени в храстите около половин час и мълчаха. По едно време петлите се разбудиха и закукуригаха един през друг, а луната се скри зад облаци. Страшничко стана, пустият му вълк пак изви като на смърт – протяжно. И тогава се чу шум, откъм къщата на Вуците. Една висока тънка фигура се движеше из лехите на зеленчуковата градина, а подире й листата шумяха. Нещо вървеше след нея, след Тана Магесницата.

Цръна и Боре примряха в скривалището си – не смееха да дишат. Излезе ветрец и Цръна леко потръпна, уж заради него. Но очите й сякаш святкаха победоносно зад стъклата на очилата.

– Казах ли ти аз… Каааазах ли ти… – прошепна тя, без да може да откъсне очи от Танка, а последната ходеше като сомнамбул, мърмореше тихо и размахваше ръце из градината, а растенията шушукаха край нея.

– Ауууууу, аууууу! – изви отново звярът откъде гората и Боре изведнъж сбра смелост, излезе из орешака, прехвърли неочаквано ловко плета и освети с прожектора съседката…

Миле Вукът се събуди по никое време от страхотна гюрултия в двора. Стана бързо от пружиненото легло, нахлузи панталоните си и излезе навън. Под прожектора на облещената луна, неговата Танка размахваше калния маркуч и воюваше на два фронта. Налагаше с него ту стрина Цръна, ту мъж й Боре.

Миле знаеше, че Танка полива градината тайно нощем, заради режима на водата и забраната за поливане, но нямаше и хабер как Цръна и Боре се бяха озовали в техния двор. В двора на Вуците.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.