Трябва да умеем да прощаваме на хората техния талант.
Андрей Н. Колмогоров
„Подадене, да ти се подава да правиш нещо хубаво“ – ми каза бай Васил, тогава мой пациент, преди това учител в селското училище. Така научих тази дума в края на 1960-те години, като лекар в карнобатските села. И досега си мисля, че заедно с „дарба“ и „дарование“ това са най-сполучливите преводи на „талант“ (talanton – древногръцка монета, мярка за тегло).
В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки „грях“?
Парадоксът на таланта гласи: колкото си по-талантлив, толкова си по-унижаван от властта – и от началниците (и колегите) си. Това не се отнася само за българите – парадоксът е библейска, дребнобългарска, римска, универсална проява на човешката природа.*
Човек е потопен в средата на семейството, училището, университета, професията и обществото. Признанието на подаденето му е съществен фактор за стабилността на неговото съществуване – ментално, емоционално и душевно. Защото, „Ако искаш да унижиш човека, няма по-жестоко от това да не признаеш постиженията на труда му“ (перифраза от Ф. М. Достоевски).
Липсата на емпатия, апатията е привилегия на бездушниците. Да си безчувствен към страданието на човека е – в алинеите на морала – престъпно поведение. Под тежестта на подобен дистрес живеят предимно талантливите и достойните хора. Като прибавим и бездушието на държавата, някои именно заради това умряха преждевременно. За тях – Светла им памет – пиша това есе.
Да живееш кратко е трагично, несправедливо, нелепо, ужасно. Отнесено към артистичния талант, означава и прокълнато. Случвало се е с много големи творци на изкуството – прокълнати поети (poetes maudits): Кръстьо Хаджииванов (22), Александър Вутимски (24), Николай Катранов (24), Христо Смирненски (25), Шандор Петьофи (26), Христо Ботев (27), Пеньо Пенев (29), Димчо Дебелянов (29), Гео Милев (30), Сергей Есенин (30), Пърси Шели (30), Димитър Бояджиев (31), Пейо Яворов (36), Джордж Байрон (36), Артюр Рембо (37), Робърт Бърнс (37), Федерико Гарсия Лорка (38), Иван Коларов (39), Едгар По (40), Александър Блок (40), Ендре Ади (41), Никола Вапцаров (42), Франсоа Вийон (43), Пенчо Славейков (46), Фридрих Шилер (46), Шарл Бодлер (46), Марина Цветаева (49), Никита Стънеску (50), Янаки Петров (52), Емил Иванов (53), Емили Дикинсън (56), Аврам Аврамов (61)…
Прокълнати артисти: режисьорът Методи Андонов (42), Чочо Попйорданов (48), Апостол Карамитев (50), Катя Паскалева (56), Невена Коканова (61)…
Прокълнати художници: Амедео Модилиани (35), Винсент ван Гог (37), Пол Гоген (54), Стефан Марков (60)…
Прокълнати музиканти: Джон Ленън (40), Владимир Висоцки (42)…
На 14 февруари 1978 г. гениалният цигулар Васко Абаджиев умря на 52 години от забрава, глад и изтощение, в изоставен железопътен вагон край Хамбург.
„И Антон Горчев умря забравен. Анкетирайте артистите от театър „София“ – написах във варненския вестник „Черно море“ на 24-25 юни 2000 г. Големият артист и човек си отиде едва на 60 години, огорчен от бездушниците – убийци на таланти – които след 1989 г. му отнеха и театъра, и киното. Така през последните десет години от живота си Антон Горчев бе отхвърлен и изоставен от театралното съсловие. „Той не можеше да вирее в жестокия днешен свят. Не можеше да понася простотията и огорченията“ – коментираха след смъртта му негови колеги. Но въпросът „Къде са били те през последните му десет години?“ остава без отговор.
Както и след 27 юли 2002 г., когато умря Христо Фотев. Последните години от живота му (1995-2002) ще продължават да са една от най-тъжните рани в душата на България. И грях на бездушниците – колеги и политици – в нея.**
От 21 май 2016 г., на 55-годишна възраст, големият джаз пианист Васил Пармаков свири в небесните зали на Рая. “Лакеи сте вие, музикантите…” – беше написал той във Фейсбук, огорчен от съсловието.
На 21 август 2018 г., на 57 години, внезапно умря Ивайло Крайчовски – легендарният басист на някогашната група „ФСБ“. „Ивайло сам си го причини с алкохола“ – си позволи да каже колегата му от „ФСБ“ Иван Лечев. И добави: „От години не поддържам връзка с него“ (!?).
И на върха на тази трагична канонада – най-младата между прокълнатите – Петя Дубарова (17) – самоубийственият й „скок от детството към небето“ беше на 4 декември 1979 г., неразбрана от учителите в английската гимназия в Бургас. Тогава написах „Талантът се ражда крехък“, но само „Учителско дело“ имаше куража – и морала – да го публикува през 1980 г.
От 56-годишния си стаж в университетската наука добре познавам отвратителната пластика на Парадокса за таланта – сценарият е пропит с цианкалий. Така вместо уважение и грижи, в България продължава войната срещу талантите, от които имат нужда науката, образованието и културата (НОК), но не и държавата и нейните клакьори и сурогати, често наричани постмодерни интелектуалци.
Как тогава ще избегнем НОКаутирането на България?
И защо нашите талантливи емигранти да се връщат в нея?
Д-р Георги Чалдъков
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Синдром на високите макове. В: Любомъдри читателю. Издателство „Морски свят“, Варна. Стр. 80-82, 2013.
** Липса на съпричастност. Истината за живота (1995-2002) на Христо Фотев. В: HOMO JANUS. Народопсихология и народопатология не само на българите. Публисета и science-in-fiction. Трето преработено и разширено издание. Издателство „Морски свят“, Варна. Стр. 150-154, 2018. Липса на възхищение. Ibid („на същото място“, в същата книга). Стр. 155-156, 2018.
