Home » Избрано

Само един жител в най-малкото добруджанско село

2016.04.29 Няма коментари

„Едно време моят прапрадядо е основал селото. Били трима братя от Бабук, дошли тук да гледат овце. Сега какво стана – той го направил, аз ще го погреба” – споделя единственият жител на най-малкото добруджанско село Брестница Христо. За него и селцето, в което някога са живели 400 души, а сега има един единствен жител с адрес с. Брестница, ул. „Първа“, №1″ – разказва в блога си директорът на Регионалния исторически музей в Добрич Костадин Костадинов, цитиран от Dobrich.topnovini.bg

Останките от село Брестница

Останките от село Брестница

Брестница е най-малкото добруджанско село и се намира в община Тервел, Добричка област. В него, според ГРАО, живее само един човек. Интересно ми беше да видя това село, което в средата на 80-те години на миналия век наброява 400 човека, после рязко намалява до 88 през 1992 г., 30 през 2001 г., за да падне до само един жител през 2011 г. Селото, освен че е в долината на Суха река, издълбала един от най-живописните каньони по нашите земи, е известно и с това, че в него е сниман българския филм „Съдията“ с Джоко Росич и Георги Черкелов. И комай само с това. По онова време, към 1984 г., в селото има детска градина, кино, футболен отбор, редовна междуселска линия с Добрич, Тервел и Силистра, както и цели три хоремага.

Бившето селско кино

Бившото селско кино

Сега обаче нещата стоят по следния начин. Пътят до селото почти изчезва само няколко метра след отбивката от първокласния път Добрич-Силистра. И от двете страни природата го завзема бързо, дърветата сплитат клоните си от ляво и от дясно, около километър след началото на пътя асфалтът вече почти не се вижда. Пътят е 4 км, от които половината минават през гъста гора, а другата половина са почти разорани от земеделците. Да, трудно е да си представиш как може да се оре асфалт, но за добруджанския арендатор невъзможни неща няма. Още повече, че въпросният асфалт отдавна се е превърнал на прах и само тук-там от него са виждат отделни късчета. За сметка на това успоредно на бившия асфалт земеделските машини са трамбовали корав „добруджански асфалт“, както тук се казва на черния път, който все пак прави възможно достигането до крайната цел. Наближаваме селото, което започва да личи по струпаните на едно място и цъфнали вече овошки, както и по сгъстените електрически стълбове. Обаче най-важното нещо за едно село липсва – къщите. Асфалтът изненадващо се появява отново, даже леко се разширява, обаче селото липсва. От двете страни на пътя се виждат бивши дворове, чат пат и някой кол от съборена ограда, но къщи няма. Внезапно из зад едно голямо дърво се показват керемидите на сграда, после на друга до нея. Явно сме стигнали.

Намирам единственият жител на селото, докато се суети край кошерите си. За моя огромна изненада се оказва мъж на средна възраст, здрав и активен физически. Почнах аз да го разпитвам, какъв е, що е, защо е останал тук и т. н. Христо, както се казваше човека, нямаше нужда от особено подканяне. Все пак като единствен жител едва ли има с кого да си общува в селото.

Единственият жител на селото пред къщата и кошерите си.

Единственият жител на селото пред къщата и кошерите си

Зимата е трудно – вика – запасявам се с брашно и храна, меся си хляб. Никой не идва, ако нещо стане с мен, няма и да разберат. Ток имам, макар че два пъти крадоха трафото, обаче вода няма – спряха я, защото трасето е старо и не си заслужавало да я ремонтират. Не ми пускат водата бе, ти разбираш ли? Аз живея постоянно тук, има още двама, които ползват вили тук, значи ставаме трима, ама то все тая. Писахме писма до Тервел, Добрич, до София, до омбудсмана чак. Отговор няма. Няма и да има. Ти нали виждаш – те за  милиони не се грижат, че за мен ли в туй забутано село ще мислят? А едно време не беше тъй. Аз съм роден тука, набори сме с тебе – 1979 г. Ходих на детска градина в селото, бяхме две групи от по 20 деца. И кино имахме, ще ти го покажа, то още си стои. А сега? То трудно се стига до село, че камо ли да се живее тук. Ей на, само три къщи останаха, и киното. А, и спирката на центъра, едно време от там тръгваха автобусите. Ама да ти кажа, три къщи сме, но само мойта има адрес. Знаеш ли го как е – с. Брестница, ул. „Първа“, №1. Туй то, други адреси няма, само моят е останал. Едно време моят прапрадядо е основал селото. Били трима братя от Бабук, дошли тук да гледат овце. Сега какво стана – той го направил, аз ще го погреба. Имам жена и две деца, обаче те живеят в Добрич, само лятото са тук. Тук им харесва, но вече не става за живот – няма път, вода, тока спира често. Децата къде да ходят на училище – в гората ли? Иначе на мен ми е добре. Гледам 200 кошера пчели и не се оплаквам. Преди гледах 60 телета и 400 прасета, но няма пазар. Подбиват цената с вноса и все не ми излизаше сметката. Като тегля чертата и все съм вътре – за фураж, за лекарства, за всичко. Е, де е Илия на кирия? Почнах да ги коля, колих, колих и накрая заклах всичко.

На този етап разговора мина на друго ниво – започнахме да говорим не за клане на крави и прасета, а за клане и разстрел на политици, за Народен съд и т. н. Общо взето нищо по-различно от разговора, който се води във всяко едно българско село. Не че има кой да го чуе, разбира се. На тръгване Христо ни заведе до селската чешма и се оплака, че някакви иманяри я разбили.

Не стига, вика, че ВиК-то ми спря водата, ами и тия малоумници тръгнали да ровят тук. Ако и чешмата спре, вече ще се изселя. Без ток може, ама без вода няма как… Нищо, майната им, и това ще мине. А вий не го мислете. Елате пак. Може да дойдете на сбора.

А кога е сборът? Питам Христо, той се смее и казва – Когато кажете, сборът сме аз и пчелите, лесно ще се разберем 🙂

Селската чешма

Селската чешма

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.