Home » българи зад граница, Е-Списание

10 години Български университет в Тараклия

2014.10.30 Няма коментари

Тази година се навършиха 10 години от откриването на Тараклийския университет “Григорий Цамблак” – първият университет за българска общност извън България. Щастлива съм, че познавам хората, участвали в “случването” на това знаменателно събитие, и с удоволствие ви споделям емоциите една от тях – Марияна Георгиева.

Прочетете го, убедена съм, че не едно учителско сърце ще трепне от тези редове. Защото за истинския учител не е важно къде са тези, вперени в него 30 чифта детски очи – в София или Русе, в Тараклия или Сао Пауло, в Лондон или Мелбърн…

Райна Манджукова

————————————————————————————————-

Тараклийски университет – моя трудна и светла любов…

.

Марияна Георгиева, Мostove.info

Снимка: Мostove.info

Снимка: Мostove.info

На моите ученици, колеги и приятели – бесарабски българи с обич посвещавам!

Днес е 12.4.2014 г. и със събуждането се досетих, че този ден очертава един праг в живота ми, отвъд който всичко стана друго… А на мен ми предстоеше Тараклия – дълбок котел от мрак и ветрове… Наричат това място „розата на ветровете“ – завихрена едновременно от Север и от Юг, от Изток и от Запад… Най-буквално и преносно… Далеч от „шосето на историята“, както може да се очаква… Но неведоми са както пътищата Божии, така и тези на историята, още повече – пътищата на обикновените човеци в нея….

Така и аз, обикновеният учител по БЕЛ*, случайно и неслучайно, надявам се, спечелила конкурс на МОН за работа сред българските общности, се озовах в центъра на историческо събитие, подготвяно десетилетие преди това от хора, институции, държави… Бях сценарист и организатор на празничния спектакъл за откриването на Университета от българския и молдовския президент тогава – Георги Първанов и Владимир Воронин… Имах шанса да бъда сред първия екип от преподаватели, заедно с колегите си от България доц. Димитър Михайлов, Румен Софиянски и доц. Александър Александров…, заедно с колегите си от Молдова – проф. Червенков, проф. Руссев, д-р Мария Паслар, Мария Чухацска, д-р Васил Кондов, д-р Николай Куртев, Мария Тодорова…..
Преди 10 години… Как бързо лети времето, понесло на крилете си светлината и надеждата на тези дни и години! Сега си давам сметка, че това е било най-щастливото време в живота ми…

Празничното време на свободата! Поех толкова много любов от всички възможни посоки, че тя и сега ми дава сили във времето на днешното ни българско недолюбие…

И откъде толкова сили?! 10-12 часа с учениците и студентите – обясняваш необяснимото – какво значи „ Балканът пее, хайдушка песен“…,“ Тихи пазви, тиха нощ разгръща“ и т.н. … Гледат те по 30 чифта очи – любопитни, възхитени, скептични, но никога безразлични… За тях пишеш и мислиш по нощите – как да се случи, та да бъде разбран и прочувстван този език – свой и не свой… Така се роди ден след ден и книгата ми : „Из лабиринтите на българското слово“, която преди да стане книга, беше най-обикновена дисертация… И за нея съм благодарна на онези светли и трудни дни и години…

После вестник ТУК (Тараклийски университет и колеж, аз съм му кръстница на този вестник, който и до днес носи същото име, независимо, че колежът се е прелял в университета) – какво и как се е случило…“тук“. А случилото се се случваше непрекъснато – празници, семинари с учители, високи гости от България и съседните страни, конференции, олимпиади… И всичко това – задължително с голям празничен концерт… Тръгвах си често в ранни зори… Сторожът (портиерът) търкаше сънените си очи и не можеше да повярва… Роман, помниш ли нощите ни пред компютъра – да излезе броят – утре! Без теб нямаше да се справя, Роман… (Роман Юсюмбели завърши УНСС – София – специалност „Финанси“, застрахователен брокер, управител и собственик на електронни и други магазини, справящ се успешно в невъзможната за справяне БГ)… Момичета – Юля, Наталия, Альона…, спомняте ли си как четяхме за Шибил, страшния хайдутин… Дано не съжалявате сега, че „българската литература е красива“, както отговорихте в онази моя анкета… И че тя, литературата, ви придърпа, привлече към България…

Да не си помисли някой, че съм някаква извънмерна героиня или работохолно чудовище, ще кажа само, че имах невероятни колеги, екип, който като с магическа пръчка подреждаше разхвърления пъзел от идеи, задачи, необходимости… Тук му е мястото да спомена невероятната музикална и хореографска катедра, Румен Софиянски и Нина Автутова, колегите ми от Болград и Твардица, които притичваха на помощ с гайдите и кавалите си в сюблимните моменти – сътворяваха музика по литературни сюжети и люлееха препълнената зала на университета в чудната люлка на българската музика и танц, при температурни амплитуди от – 30 до +40 …

Преди 10 години проф. Николай Червенков със символичен златен ключ отключи вратите на това историческо чудо – първия в света университет на българските общности на чужда земя – университет за наследниците на онези българи, които историческите вихрушки са отвели сред тази степ, тогава в покрайнините на Русия – да пазят българското си име, език и вяра… Тогава той каза в тържественото си слово – дано никога не се налага – на него и неговите наследници, да затварят това огнище на българщината, призвано да топли, осветява и съхранява българския дух, да разнася искрите му и към Прародината и към света….
Дано! – казвам и аз…

Приятели, благодаря Ви – отгледахте, отчувахте това „дете“ през ветровете на политиката, през задкулисието на тайните намерения и действия…, през безразличието и двуличието на институции и хора… Знам, че не е лесно – но си струва – ТУК е част от спасението на изчезващата моя родина, на нейното бъдеще… И неслучайно Ви е дадено това свято име – Григорий Цамблак – на този, който още преди 6 века мечтаеше, градеше мостовете между Изтока и Запада в името на вярата и хуманизма…

10 години са миг и вечност. В мига изгаря човешкият живот с надеждата и илюзията да съгражда вечността. Ще пребъде ли делото, родено от най-смелите пориви на толкова хора, от Паисиевския пламък на родолюбието в глобалния свят, чиито ветрове неумолимо налитат да го угасят… Не мога да знам, не искам да знам…

Едно само искам да кажа за финал: Бъдете благословени, мои бесарабски колеги и приятели, с делата си, осъществили една дълголетна мечта…

.

———————————————————————————————————————————–

* Български език и литература

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.