В началото Бог създал човека безсмъртен, незнаещ и невинен. И за да бъде цял, ги създал двама, две половини. Тези първи половинки не били готови за плода на познанието, но понеже били любопитни повече от всички деца от родени по-късно поколения, вкусили от този плод.
И после всичкото или почти всичкото знание, което първите хора и многобройните им потомци придобивали за света и за себе си, идвало с мъка, проби и грешки. И животът на хората станал кратък, но въжделенията, чувствата, стремлението към нещо много по-голямо от някакви си 50 или 70 или 100 години (или който и колкото и да живеел) останали.
В Рая, откъдето първите хора били изгонени, нямало дисхармония. Нито стрес, напрежение или агресия, глад или жажда, пек или студ. Но това бил друг свят. Свят на една приказка за възможна хармония между хора, животни, растения, жива и нежива природа. Свят, в който човекът все още не можел да пречи на своя Създател.
Много глупости извършили по-късно хората, изгонени отдавна от райската градина. Много убийства „в името на Бога”, жестокости, падения и престъпления. А после, понеже, освен изначалната си способност на творчество (което носили иманентно, бидейки част от същия този Творец), натрупали, поколение след поколение, достатъчно (поне според тях самите) знания, за да смятат, че вече знаят всичко – някои решили, че те самите са богове. Богове в един „обезбожествен” свят. Приказките за сътворението – предадени така, че да ги разберат далечните им предци (които нямали знания за атоми, протони, неутрони, фотони, строеж на галактики, дезоксирибонуклеинова киселина и пр.) не ги устройвали вече. Затова те решили, че Бог няма.
Но какво знаели хората за това, което наричали Бог (или Господ, Аллах, God, Йехова, както искате)? Много от тях не приемали дори, че името на Създателя е различно на различните човешки езици. И щом на техния език или вяра името било еди как си, казвали си те, то техният единствен Бог не бил единствен Бог и за еди кои си други. Получавало се така, че и за единобожните Бог не бил един…
Боговете обаче били много само по времето, когато хората припознавали природните и не само природни стихии като богове. Бог на вятъра, на водата, на гръмотевиците, на войната, на не знам какво. Или богиня на любовта, на мъдростта, на лова, на домашното огнище, на милосърдието, на справедливостта. Много богини и богове. Само че тези богини и богове често пъти не били нищо повече от статуи и символи. А заради постоянните си метафизични и чисто житейските страхове, трудности, слабости и обърканост, хората от най-различни племена, народи, култури, географски пояси и политически системи, имали нужда от по-дълбока котва, за която да се хванат.
Затова само някои „котви” останали с течение на времето. И тези котви били не на Посейдон, Нептун, Марс, Зевс, Диана или Афродита. Това, поне за т.нар. цивилизован свят или за половина от него, била „котвата” на единственият, сложен и непознаваем, обединяващ стихии, видими и невидими светове Създател. Той бил невидим като невидимите им чувства, мисли, стремежи. Бил едновременно вътре в тях, във всички тях, и извън. И в Него било всичкото изначално, повсеместно и огромно знание; всичката сила, мощ, съзидание, справедливост, хармония, взаимосвързаност, което те нямали. Или пък имали само малко – както винаги, каквото и да постигнели, само мъничка част…
В един от разказите за Него се появил даже предречен в старите ръкописи Месия, който се опитал да научи всички народи и поколения на това да бъдат синове и дъщери на Всевишния. Стига да не мислят само за себе си, стига да приемат и изпълнят един от най-важните, изначални закони на Творението, който бил да се обичат и да служат едни на други.
Но, както може да се очаква, повечето продължили да се кланят на т.нар. Златен Телец. И не само на златото, на всевъзможните материални придобивки и богатство се кланяли хората. Те продължили да се „кланят” на омразата, невежеството, завистта, гордостта, тщеславието, интригантството и пр. И правили това, мнозина от тях, независимо с какво точно име наричали изначалният Създател или от това каква точно приказка за неведомата му, невидима природа, била приета или развита в тяхната традиционна култура.
Мнозина вярвали, впрочем, че Творецът иска от тях да са жертви и роби. Или, че обича само тях. Или, че си има име само на техния език. Че иска от еди кои си най-правоверни да убиват или да мразят всеки, който не споделя точно техните представи за Него. Затова те убивали и разрушавали част от живата или неживата природа, отнемали много живот, който не са създали. Убивали т.е. някаква част от същия този свой Създател, смятайки при това, че така изпълняват Неговите заповеди. При това повечето постъпвали така не по свое усмотрение, а по заповеди или тълкувания на високопоставени духовници, важни владетели и разни други господари.
Господарите, за разлика от Господ, имали нужда от роби. Или от жива сила, която да осигури придобиването на нови територии, богатства, пазари, ресурси; или нова жива сила, нови паства или просто евтина работна ръка. Господарите (както и не само те разбира се) често забравяли, че те също са гости в света, части от който искат да завладеят. Те рядко се интересували от това какво мислят и чувстват слугите или подчинените. Господарите не съзнавали или не разбирали, че чувствата и мислите на слугите и робите може да стигат по някакви причини по-бързо до „ушите” на невидимия Създател. Не знаели, че колкото по-малко земна власт или избор има човек, толкова по-голямо отражение може да има властта на вътрешния му свят върху неведомите причини за едно или друго, което се случва.
Бог се опитал да направи хората не само мислещи и способни на творчество. Не само свободни, любопитни и търсещи. Не само сложни и издръжливи. Но и незабравящи за свързаността на всичко видимо и невидимо. А хората, бидейки някакви свърхминиатюрни копия на енергията и знанието на Създателя, започнали да искат, или поне много от тях, да бъдат всеки единствен център, господар и пр. на част от света (а някои – дори на целия видим свят). Затова те непрекъснато воювали да доказват не само лично кой от тях е по-велик, но и кое племе или кой народ е по-велик, или коя вяра е по-велика, или кой пол е по-велик. Дори и половинките взели да спорят т.е., по едно време, коя от тях е по-велика, понеже едната твърде дълго обяснявала света само през себе си, а другата не винаги могла да й покаже къде точно бърка.
Хората не искали или не можели (или нямало кой да им припомни, че могат), не толкова да осезават свързаността на всичко, те не искали да се съобразяват с тази свързаност. Това било някакво „мътно” знание едва ли не, вложено в тях по рождение, което не им трябвало. По-умно било да се измислят най-различни идеологии и доктрини, чрез които да се упражняват във важност или красноречие (или в измислени форми за справедливост). Или пък да се осланят на готови, сдъвкани или опростени форми и правила за това как трябва да се живее, какво трябва да се прави и какво не.
Но само чрез осезаването и осъзнаването на множеството невидими връзки, преплитащи се непрекъснато в живата и неживата природа, човекът можел да бъде част от извора и течението на живота; само така можел да се движи в него, че даже и да го направлява отчасти, без постоянно да го замърсява или затлачва. Само така можел, чрез непознаваемата си докрай вътрешна същност да отвори вратата (не, че тя не била изначално отворена) към тънката, космически бърза, неизчерпаема и непроницаема, но осезаема все пак същност на своя Създател.
Човекът продължил и продължава да дъвче „райската ябълка”, заради която остава да живее вън от Рая. Той продължава да научава нови и нови неща, и да забравя или игнорира някои най-важни, неслучайни, непреривни закони. За разлика от животните и дори растенията, на които самият той, човекът е дал имената, и които са му подвластни, поради това, че не притежават неговите възможности, той не живее като част от цялото, не иска да е част от него. Нещо повече – той отдавна харчи по-развития си интелект и енергия за това да убива, разрушава, унищожава, покорява природата и себеподобните си. Човекът убива не, за да се нахрани, и е единственото живо същество на тази планета (която, каквото и да си говорим, единствена познаваме що-годе), което в резултат на своите изобретения, желания и игри с природата е на път да застраши оцеляването на своя вид.
Мариана Христова
