Защо Алеко не е „Нещастника“?

Иво Инджев – http://ivo.bg/

Както обикновено реката от думи за думите и буквите се лее в България неудържимо на празника на писмеността. Решавам да отделя капка от нея. Насред пълноводието вадя микроскопа за непретенциозна дисекция на тема : “ Как буквите ни спасиха от емиграция”.

Звучи като заглавие на доклад или на ученическо есе. Но си е буквално така: буквите спасиха мнозина от нас от съдбата на емигранта. Просто ни попречиха да бъдем “умни”. Нали се твърди, че умните българи отдавна са избягали в чужбина. Така ние, които работим с българските букви, си останахме по призвание “глупави”.

Не се наемам да кажа колко сме. Но сами преценете: учители, писатели, библиотекари, журналисти ( с извинение), редактори, коректори, актьори. Не просто хора на словото, а именно на българското слово. Всички сме “закрепостени” тук защото българският език е нашето “средство за производство”. За огромната част от нас е невъзможно да правим в чужбина същото, което с дългогодишни усилия сме постигнали тук.

За начинаещите може и да има шанс да се преквалифицират и да се преборят с конкуренцията в чужбина, но и за тях е доста вероятно да трябва да се откажат от “езиковото състезание”, т.е. да изберат поприще, което не изисква да си по – добрия сред равните в боравенето с езика. Този подвиг се отдава на малцина, на единици сред хилядите емигранти. А какво да правим ние, които не искаме просто така да захвърлим натрупания багаж – хубав или лош, но наш, събиран с годни?

Министърът без портфейл Божидар Димитров твърди, че извън България живеят 4 милиона българи. Някои от тях са там от поколения Поради това не попадат автоматично и вкупом в категорията на умните от новата вълна, още повече, че мнозина от тях не са прокопсали кой знае колко в не особено богатите земи на Молдова, Украйна и други подобни. Но и да изключим потомствените емигранти от задължението да са умни по презумпция, пак ще остане някой милион от въпросните 4 милиона. Дай Боже! Защото един милион гарантирано умни българи би сбъднал мечтата за Велика България, където и да се намира тя чрез своите чеда. Така ли е обаче?

Емигрирането и изобщо мигрирането е част от древния ни нагон, стар като Стария завет, че и повече. Човек по природа е откривател и го прави с мисъл, целенасочено, което прави хората различни от прелетните птици. В този смисъл, макар и малко черногледо на пръв поглед, може да се каже, че недоволството е двигател на прогреса. Така сме се разселили по земното кълбо – не от единия авантюризъм, а едновременно тласкани от порива на любопитството и от принудата на бита в търсене на новото.

Оспорвам баналната мъдрост “ по – добре пръв на село, отколкото последен в града”, но не съвсем. Жилавостта на баналностите, които иначе трябва да бъдат подлагани периодично на съмнение, е в това, че са издържали проверката на времето. Има ли нещо по – банално от силата на любовта например? Но в крайна сметка, ако има място за малко ведрина в тази депресираща за мнозина тема, то би трябвало да е в осъзнаването на факта, че имаме шанса да живеем във време, когато личният избор е по – важен от хегемонията на държавата.

Делението между нас не минава по ръба на пропастта между “умни” и “глупави”, в зависимост от местоживеенето, а е свързано с много обстоятелства, включително и с нагласата за това какво е щастието. Както знаем, често умните и богатите са доста по – нещастни от бедните и не особено интелигентните. Ще спра дотук, за да не се оплета в нравоучения като един глупак.

Но , за да не кажете, че не съм защитил ясна позиция, ще се осмеля да вметна: все пак ми се вижда по – добре да съм щастлив глупак, отколкото нещастен умник. Иначе Алеко, един несъмнен талант, щеше да се подписва с “ Нещастника”.