Майко, аз дойдох

Разказ от Ибрахим Бялев

.

Беше месец май в един ден, доста различен от другите. Ден, хем тъй забързан с много въпроси, хем въпросите се губеха; идваха един след друг и заглъхваха в теляша*. Прииждаха и хора – комшии, роднини, познати – говореха един след друг за това как е било и как трябва да бъде. Но и те се губеха, отиваха там, откъдето бяха дошли. Когато всичко утихна, останахме сами с майка ми – в една такава тишина, която плаши.

Но въпросите стояха, отговорите – също. Отговори, от които ме беше страх. Майка ме погледна с поглед, какъвто никой друг нямаше – топъл, нежен. От който не можеш да избягаш, който не можеш да излъжеш. А гласът й – тъй порицателен, сигурен, монотонен, този път бе и малко разтреперан.

– Ела – прошепна ми – и аз се приближих с изострен слух, за да я чуя по-добре.
– Месец май е месецът на розите, а ти заминаваш. Трябва да заминеш, там ти е мястото; за нас не мисли – каза ми, като свали погледа си към земята, където бе посадила една бяла роза. – Знаеш ли, това си ти – прошепна ми пак с треперещия си глас. В него улових и малко вина за случилото се.
– Ще те поливам, ще ти говоря, а ти ще цъфтиш, за да ме радваш, нали обещаваш…

Настъпи нова тишина. Трябваше да отговоря, да обещая.
– Да, когато съм до теб, винаги, когато съм с теб.
– Дните са броени, а този път е извървяван от всеки. Да, знам, баща ти не се върна… – пое си дълбоко въздух и продължи обидена и смирена. – Такава била съдбата ни… А сега тръгвай, път те чака, за нас не мисли. Ние сме тук, ще те чакаме.

После се обърна към мен, разпери ръце и ме прегърна. Обля ме нежност, топлина, дъхът й… Любовта й ме разплака. Бях като закован на място, но трябваше да тръгвам. Пристъпих крачка назад, после още една, още една… Не знаех какво точно чувствам – дали гордост или страх, или неувереност – чувствата бяха преплетени. Но бързах, исках всичко да свърши, за да се върна час по-скоро.

Дните се заместваха от нощите, редяха се един по друг, отстъпваха си място с уговорката за още. Така изтече времето, дойде уволнението. Тръгнах си забързан, но мислите ми отдавна бяха вече там, сякаш въобще не бяха потегляли. Въпреки че, а може би тъкмо защото от доста време нямах вест от мама.

Открехнах леко вратата, чу се звук като от дълго непобутвани панти. Пристъпих леко, неуверен, любопитен. И после… после видях само пустотата, която бе обзела всичко. Нападна ме смут, гняв, злоба към всичко наоколо. Погледът прескачаше от едно място на друго, търсеше, търсеше, но нямаше върху какво да се спре. Тогава сведох поглед надолу, към земята. Розата си беше на мястото… и сякаш ми говореше, усмихваше се, радваше се.

Приседнах до нея и прошепнах с разтреперан глас.
– Майко, аз дойдох.

––––––––––

* Бъркотия, напрежение

–––––––––––––––––––––

Бел.ред:  Други произведения от същия автор могат да се видят тук и тук.