Има грешка, има и прошка

.

Разказ от Ваня Григорова

.

– Няма да те оставя, Невено. Ти си ми билето за душата – тихо шепнеше Иван, докато развързваше връзките на бялата везана риза на девойката.
– И аз те любим, Иване, ама първо да питаме нашите, па да ни разрешат да се оженим, па тогаз чак…
– Не мога да чакам дотогава. Ври ми кръвта, Невено…
И с потъмнели от похот очи започна да мачка моминските ù гърди.
Невена изпъшка. Иван отдавна беше омагьосал сърцето ù. Отколешните им срещи при извора, къде пълнеха менците с вода, стеснителните усмивки на Невена и смело засуканите мустаци на Иван…
– Охх… – изпъшка още по-силно Невена.
Иван беше бръкнал под полите и влезе в нея с оная мъжка сила, къде е присъща на един силен балканджия.
На Невена ù се стори, че поляната под нея се разтвори. Че нощните птици заговориха с човешки глас и даже жабите в близкото блато странно заквакаха.
По бялата ù пола се стече тънка струйка алена кръв. Доказателство за нейната невинност.
Иван облада девойката още няколко пъти. Толкова беше обезумял, че му беше за първи път да бъде с жена, че искри му излизаха от очите и пот се стичаше от челото му.
Жадно смучеше устните ù.
– Ще станеш ли моя жена, Невено?

Стана доста късно. Тейкото на Невена обикаляше двора и се вайкаше:
– Къде е това момиче по тия късни часове? За резил ще станем.
Майка ù плахо надничаше зад перденцето на кухнята и дотуряше по едно дърво в печката. Вечерята на масата отдавна беше изстинала.Чакаха Невена.

– Иване, Иване, що сторихме? Сега нашите няма да ме погледнат. – И скри сълзите в шепите си.
Иван скочи, закопча се бързо. Беше се освободил от онова напрежение, къде го гнетеше, къде го преследваше и мира не му даваше, докато не налюби Невена.
Толко силно я обичаше, толко силно я желаеше. А я желаеше още. Беше мъж в разцвета на силите си. Нежно я положи на земята.
– Невено, искам те пак! А утре ще те искам от вашите!

Невена се прибра посреднощ. Баща ù не спеше. Обикаляше двора. Като я видя на портата, леко олюляваща се, се завтече към нея. Не ù се скара, не я укори.
– Чедо, добре ли си? Хайде да си влезем вътре, че майка ти те чака.
– Невенче, мале… – извика майка ù и силно в прегърна.
После вещо я огледа. Разчорлената ù коса и разплаканите очи, кръвта по полата и развързаните връзки на блузката ù…
– Чедо, кой ти причини това?
– Иван, мамо! Аз го обичам! Той каза, че утре ще дойде да ме иска от вас.

Иван не дойде у Невенини нито на следващия ден, нито на по-следващия, нито след месец. Откак оная вечер се прибра у тях, го пресрещна баща му. Огледа сина си отгоре до долу, свъси вежди и рече:
– Къде скиториш по нощите, хаймана такъв? Ти си най-богатият и най-личен момък в селото. Ще ти излезе име и ще ни посрамиш пред сватовете.
– Какви сватове бе, тате? – попита Иван.
– Родителите на Стоянка– отговори баща му. – Ще ходим тия дни с дарове у тях да я искаме за твоя невеста. Сватовете са заможни, имат много ниви и поминък.
– Ама, тате!
– Какво? – сърдито се обърна бащата към него.
– Аз обичам Невена! Бях с нея преди малко. Взех ù честта. Няма да съм истински мъж, ако не удържа на думата си. Обещах ù утре да отида да я искам от техните.
– Дума да не става! Ти няма да вървиш срещу моята дума! А и тая шаврантия, щом така лесно ти се е дала преди венчилото, може и на друг да се е давала. Парясница в къщата не ми трябва! Виж Стоянка! Стои си само вкъщи и никъде не излиза. Техните я гледат като писано яйце. Никъде не я пущат сама да излезе. А пък на извора за вода, хептем. – И баща му люто удари с юмрук по рамката на вратата.

Майката подслуваше от другата стая. Беше долепила ухото си до вратата. Знаеше сприхавия характер на мъжа си и не смееше да му противоречи за нищо.
Още помнеше как той я облада в плевнята, докато се трудеше в техния чифлик. Стана ù мъчно за горкото момиче. И Иван беше заченат преди венчилото. Там, в онази плевня. Нямаше родители, нямаше кой да я защити. Само майката на мъжа ù стана свидетел на всичко. Тя беше мила жена и набързо убеди мъжа си да вземат девойчето.

– Ама, тате, аз обичам Невена.
– Няма да ми трошиш хатъра! Щом съм казал, че ще е Стоянка, ще е Стоянка. – И бащата ядно влезе в одаята.
Иван, този силен балканджииски мъж, седна на столето до вратата и захлупи лице в шепите си.
Майка му, която беше чула целия разговор, бързо изскочи и прегърна момчето си.
– Иване, Иване, що ще чиним сега, сине? Знаеш, че баща ти е много строг и думата му на две не става.
– Мамо, Невена ми е билето за душата. Обичам я, само нея искам. Как ще бъда с жена, която дори не познавам? Не стават така тези работи.
Майка му прехапа устни. Не му каза никога как той се появи. Обичаше мъжа си, но много мълчаше и го слушаше.
Прегърна сина си още по-силно. Помисли си за Невена. Утре щеше да отиде при родителите и да им обясни ситуацията. Горкото момиче. Сега хептем никой нямаше да я вземе за жена.

Стоянка гледаше даровете, гледаше новите си свекър и свекърва, погледна смутено и Иван. Беше нежна и крехка девойка. Бледичка и леко болнава. Родителите ù трепереха над нея.
– Е, свате? Кога ще вдигнем тежка сватба? Както ни подобава – попита бащата на Иван.
– Да бъде другата седмица!
Ожениха Иван и Стоянка.
Никой от двамата не искаше тази сватба. Не се познаваха и не се обичаха. Събраха се според волята на родителите си.
Иван страдаше за Невена.
Невена…
Откакто Иван я посрами и после не я взе за жена, както ù обеща, не смееше да се покаже пред хората. Коремът ù едрееше с всеки изминал ден.
Майката на Иван беше идвала преди време. Жената беше толкова притеснена. Прегърна Невена силно, като своя дъщеря, и ù прошушна в ухото:
– Не бой се за нищо! Един ден всичко ще се нареди, дъще.
Невена тъжно въздъхна.
– Чакам дете от Иван, майко…

Стоянка така и не можа да роди дете на Иван.
Първоначално той не искаше да я погледне, камо ли пък да я докосне. После нещата малко потръгнаха между тях и даже почнаха да си говорят. Стоянка беше кротка и се държеше уважително с Иван и със свекър си и свекърва си. Помагаше в домакинската работа и гледаше да угоди на Иван.
Той не я обикна никога. Тя два пъти помяташе. Продължаваше да е слаба и болнава. Примириха се, че няма да имат деца.
Невена роди здрав и силен син. Кръсти го Божан.
Иван тайно надничаше над дувара, като минаваше край тяхната къща. Откакто не спази обещанието си и не я поиска за жена, не беше проговорил с нея.

Невена беше излязла на двора да простира, а Божанчо си играеше около нея. Беше едричко момче, като баща си, но носеше кроткия нрав на майка си.
Иван отново нарочно беше минал да ги види…
– Невено! – плахо прошепна Иван като на себе си. После се прокашля и по-високо викна: – Невено!
Невена го чу, изпусна дрехите на земята, обърна се бързо, хвана детето за ръката и ядно му викна:
– Махай се!
– Невено! – викна по-силно Иван подире ù.
– Прости ми, Невено!
Тя хлопна вратата зад гърба си.
– Какво има, чедо? – притече се тейко ù.
– Онзи никаквец, тате! Отвънка на портата е.
Излезе бързо татко и на Невена:
– Махай се, сине майчин! Ще си носиш кръста до края на живота си! Очерни детето ми.
Майка ù на Невена скочи и приласка детето си и внучето си.

Стоянка си отиде в един студен зимен ден.
Ей така, както не беше сторила никому нищо лошо, реши да си тръгне. Все си беше болнава.
Земята се беше сковала от студа. Отчето четеше молитва на гробищата. Майка ù и баща ù нямаха сили вече да плачат. Стояха безмълвни и сълзите замръзваха на бузите им. Родителите на Иван тъжно наблюдаваха всичко. Майката прикри устата си с черната кърпа и тихо прошепна в нея:
– Ех, Иване, Иване! Защо така ти се случи?
Татко му гузно мълчеше.
А можеше да е друго.

Иван се пропи. За цялото му нещастие беше виновна алчността на баща му.
Иван ставаше все по-агресивен и алкохолът му даваше сили да се опълчи на баща си:
– Ти си виновен за всичко! Невена и синът ми са живи и здрави и живеят през няколко къщи от нас. Защо ми отне щастието да бъда истински съпруг и баща? Стигнаха ли ти парите?
От баща му – онзи опърничав човек с лош характер, нищо не беше останало. Само присвиваше тютюна и обикаляше от одая в одая да пуши. Пушеше дълго и мълчаливо. Мислеше си защо така сгреши и обърка животът на сина си. На никого не каза, но и той тайно обикаляше Невенината къща и надничаше да види внучето си.
На другата сутрин намериха баща му на Иван в обора. Беше се обесил на една греда.
Намери го жена му.
Чу се само един писък и тази жена повече не проговори.
След една година майката на Иван почина в съня си.

Минаха години. Божан порасна голям и силен мъж. Силен мъж с благ характер. Грижеше се за баба си и дядо си. Грижеше се за майка си. Никога не попита къде е баща му.
Докато родителите на Невена бяха в по-добра възраст, гледаха една нивичка. Тя ги хранеше. Но те остаряха. Божан тръгна по селото да цепи дърва, да прекопава градини и още други неща, за които го помолеха. Така подсигуряваше прехраната за всички.
Иван остаря и отслабна. Голямата къща запустя. Отдавна нямаха ратаи. Никой не се грижеше за него. Нямаше кой да го пере и да му готви. Слагаше по два залъка в устата и надигаше шишето. В останалата част от деня, когато не пиеше, спеше.
Изглеждаше страшен. Беше брадясал, с едни протрити панталони и риза, непрана, не се знае откога.
Мразеше баща си.
Преди да се спомине, майка му му сподели къде е бил заченат.
Иван се изплю и обърса устата си с ръкава на ризата. Обърна се на другата страна на леглото. Слънцето се прокрадваше зад перденцето на прозореца.
Никой никога не беше мил тия прозорци. Майка му беше възрастна, Стоянка все болна…
Не му се ставаше. Поредният проклет ден от живота му.
От предишния силен и красив балканджия нищо не беше останало.
Само една развалина.

Опита се да стане. Беше махмурлия от снощи. Олюля се леко, но бавно продължи и отвори външната врата. Живееше на втория етаж на къщата.
Излезе на малката верандичка, подпря се на дървения парапет, той беше изгнил от годините, леко изпука, после по-силно и гредата се счупи.
Иван направи едно въртеливо движение и се строполи на калдъръмените плочки.
Колко време беше стоял така – не помнеше. Не можеше да помръдне. Изохка силно от болка и отвори очи.
Първото, което видя срещу себе си, беше едно усмихнато лице.
Момчето наблюдаваше мъжа как постепенно идва в съзнание. Полека всичко му се проясни. Как излезе на верандата, как падна и друго не помнеше.
Но лицето на момчето му изглеждаше познато.
Къде ли го е виждал преди?
Божанчо!!!
Леко разтърка очите си.
Той беше!
Често минаваше край тяхната ограда и надничаше в двора им. Някой път виждаше Невена навън, но вече не смееше да ù се обажда. Виждаше и Божан как цепи дърва и носи вода.
Подминаваше с потъмнели от болка очи.
– Сине… – промълви Иван тихо.
– Какво казваш, чичо?
Доближи Божан ухото си до устата му, да може да го чуе по-добре.
– Как падна чичо? Добре ли си?
Иван заплака. Така му се падаше!
Родното му дете да му казва чичо.

Всеки ден Божан обикаляше селото и хлопаше по портите на хората да пита за работа.
Цяло село знаеше кой е Божан, знаеха съдбата на него и на майка му. Никой не му отказваше. Момчето беше добро, скромно и трудолюбиво.
В онзи ден похлопа и на портата на къщата на Иван. Много пъти беше тропал там, но вратата все стоеше заключена. Днес, обаче, като почука, вратата сама се открехна леко. Момчето надникна и видя един мъж на земята.
Иван се опита да се размърда. Но не успя. Опита отново да седне и после да се изправи на краката си.
Дори не успя да седне. Долу в коляното, в десния му крак, нещо изхрущя.
Иван изтръпна:
– Счупил съм крака си – промълви той и изпадна в безсъзнание.
Божан не се поколеба нито за миг. Втурна се и впрегна каручката. Докара фелдшера от близкото село. Докторът само намести крака на Иван между две шини и го овърза с едно въже. Погледна Божан.
– Бързо тичай да намериш няколко мъже от селото, леко да го внесете на първия етаж да легне. След седмица ще дойда да го видя. Има ли кой да се грижи за него? – обърна се фелдшерът към Божан.
– Ще помоля мама – каза тихо момчето.

Невена, като ù разказа Божан, какво се е случило с Иван, първо извика.
После се хвана за сърцето.
Цял живот го обичаше. Още откакто отне честта и посреднощ, на онази горска поляна. После тази нощ забременя. Иван се отметна от думата си да я поиска от техните. Срамът си остана за нея. Но никой в селото не я укори, защото беше чиста, спретната и трудолюбива. Също като сина си. Понеже беше слабичка, трудно го роди Божан.
Божан израстна тихо и кротко дете.
„Как да му кажа, че това е баща му?“ – питаше се Невена.
– Мамо, да помогнем ли на чичо Иван? Нищо, че няма да ни плати. Пострадал е тежко и май няма кой да се грижи за него.
Невена погали Божан по главата. Добре го беше възпитала. Кротък като нея, готов на всеки да помогне.
След онази нощ с Иван, животът ù не се разви както мислеше. Не стана невеста в онзи дом. Не ù се оказа нужната почит и уважение. Никой, освен родителите ù, не ù помагаше за отглеждането на детето.
Разбра, че насила са оженили Иван за Стоянка.
Засрами се, че бе слаба онази нощ, че не успя да устои и не се пребори с чувствата си към Иван. Беше я срам, че му се отдаде преди венчилото. Беше я и малко яд на него, че уж беше силен мъж, а не се пребори за любовта им. Но най-много от всичко случило се се радваше, че се появи Божан.
Невена въздъхна:
– Да вървим, сине! Нали така съм те учила. Че не трябва да се оставя човек в беда.
Побутнаха портата и плахо пристъпиха в двора на Ивановата къща.
От предишния палат нищо не беше останало.
Тука, където животът можеше да протече по по-различен начин и да има смях и обич, сега цареше тишина и разруха.
Иван лежеше на първия етаж и гледаше в тавана. Кракът го болеше, беше гладен, махмурлукът му подсказваше, че скоро трябва да надигне бутилката, все пак тя му беше последното спасение, последно бягство от жалкия му и мизерен живот…
И пред погледа му се появи образът на Божанчо…

Помисли, че му се привижда. На вратата отсреща стояха Божанчо и Невена.
Като че ли светът потъна в тишина. И цялата тази тишина я глътна друга тишина. В смрачената и изоставена къща изведнъж нахлу чист въздух. Овъртя се като вихрушка в кръг, премете цялата прах в къщата, събра паяжините и ги изхвърли заедно със старите спомени, дългите, самотни дни и безнадеждност на една голяма купчина на двора.
Невена се огледа и тихо каза на Божан:
– Трябва да измием прозорците и подовете и да изперем чергите. После аз ще измия цялата посуда, а ти ще нацепиш дърва и ще напалиш печката, та да сготвя. После можем да си вървим.
Невена се беше запазила за годините си. Малка, крехка и пъргава. Беше прибрала буйната си коса в малка забрадчица. Беше с една лека пола, дълга до пода, и шарена, везана блузчица.
Като момиченце. Като в младостта си. Не беше мръднала. Само усмивката ù беше друга. Засияваше само като погледнеше към Божанчо.
С присъщото си трудолюбие, почисти първо първия етаж. Иван я наблюдаваше как влиза от одая в одая. Но тя при него не дойде. Чак след като почисти навсякъде другаде, Невена застана пред вратата на Иван. Колебаеше се дали да влезе. Леко побутна вратата.
Иван. Колко жестоко я беше наранил. Как се възползва от нея и честта ù и после я изостави, да срамува сама. Да отгледа в недоимък и много труд детето си.
„Нищо! Човек е! Трябва да му се помогне! Пострадал е…“ – навиваше си Невена на акъла и пристъпи към леглото.
Иван я наблюдаваше и когато тя тръгна към него, пребледня. Почувства се като някаква мишена, като че ли срещу него стои собствената му съвест, с насочена пушка срещу него и очаква последната му дума, последното му желание, на което всеки смъртен има право, колкото и да е виновен, колкото и да е грешен, но той за нищо на света не смееше да се срещне с Невена, не смееше да я погледне в очите, след всичко, което и причини и… Невена привлече едно ниско столе и седна до него.
– Здравей, Иване! – тихо каза Невена. Много време мина.
Иван притрепери. Искаше земята да се разтвори под него и да го погълне.
Единственото, което искаше да запомни, беше лицето ù. Толко му стигаше.
Плахо погледна Невена. Билето на душата му.
Единствената, която винаги е обичал. Единствената, която винаги е искал. Единствената, която той загуби заради волята на баща си и заради слабия си характер да му се противопостави.
– Прости ми, Невено…
Хвана Иван двете ù ръце и зарида в тях като малко дете.
Невена се сепна. Опита се да дръпне ръцете си, но Иван силно ги стискаше.
– Няма да те пусна повече, Невено! Бий ме, ако искаш, кажи ми всичко, каквото искаш! Заслужавам си го!
И мачкаше ръцете ù и ги стискаше и целуваше, и плачеше в тях.
Тези ръце, които достойно се трудеха, за да отгледа детето им, без веднъж да помоли за помощ. Ръце на една силна жена.
– Слаб бях, Невено… – прошепна Иван и отново изпадна в безсъзнание от болка.
А и не беше ял много дни.

Невена се замисли.
Най-голямата болка, която ù причини единственият мъж, който обичаше. Тогава го обичаше повече от себе си. Беше готова да го следва цял живот. Да се грижи за него и да го почита.
Не беше готова за това, което последва. Измяната му се стовари като тежък удар върху нея. Най-много пострада сърцето ù. То никога не трепна за друг мъж.
Не му беше простила, но и не можеше да го остави. Жив човек беше. По-точно – получовек. Беше ù малко жал за него. Огледа го внимателно. Беше отслабнал, брадясал и с мръсни дрехи и обуща.
– Божане! Божанее! – извика силно Невена.
Синът ù цепеше дърва на двора.
– Кажи, мамо! Какво трябва да направя?
– Запали печката, чедо! Сипи вода в една голяма тенджера. Като кипне ми я донеси!
Невена се разтършува в долапите. Търсеше кърпи и чисти дрехи. Намери леген. В него Божан сипа топлата вода.
– А сега какво да правим, мамо? – попита Божан.
– Намокряй кърпата с топлата вода и го обърни да изтъркаме гърба му. Първо да свалим мръсните дрехи.
Когато приключиха това, Невена каза на Божан:
– Сега намокри кърпата да изтъркаме ръцете и гърдите!
Като почна да разтърква гърдите му, си спомни за онази нощ. Когато се беше надвесил над нея с цялата си мъжка сила.
Въздъхна тихо.
Изу обущата, свали панталоните, избърса го навсякъде с мократа кърпа.
Избърса лицето му, среши косата му.
Иван още не беше дошъл в съзнание.
Невена и Божан му облякоха чисти дрехи.
И Невена каза на Божан:
– Стой при чичо си Иван и го наглеждай, аз ще отида да сготвя чорба и да опека хляб.
Иван полека отвори очи.
– Какво се е случило с мен? Не помня нищо – си промърмори сам.
После се огледа. Видя Божанчо до леглото си и си спомни всичко.
Подуши въздуха. Носеше се аромат на чорба и прясно изпечен хляб.
Невена влезе в стаята с един поднос. Леко беше зачервила бузи от бързането.
– Божане, иди, чедо, в кухнята да хапнеш, там съм ти сипала. Аз тука ще нахраня чичо ти Иван.
И седна до него, отчупи му малко залче хляб и му гребна лъжичка от чорбата.
Иван не можа да преглътне от вълнение. Първата му истинска сготвена храна от години.
Излапа набързо всичко и погледна Невена с благодарни очи:
– Може ли още една паница?
Невена се усмихна и отиде до кухнята.
Върна се със втори поднос с чорба и хляб и седна до Иван.
Иван се опита да се надигне в леглото. Кракът го болеше ужасно.
– Не ставай! – каза Невена. – Ще разместиш нещо.
– Сега аз ще те храня – каза ù Иван. Ще припаднеш от глад. От сутринта шеташ.
И Иван взе лъжицата от подноса, гребна чорба и я поднесе към устата ù.
Беше уморена, от сутринта не беше подвила крак, ако искаше да продължи да се грижи за него, трябваше да хапне.
Невена преглътна чорбата и му каза:
– Така ти е трудно. Добре, ще ям, но сама.
– Не, вече нищо няма да правиш сама! Ще се грижа за тебе до края на живота си! – силно викна Иван и изохка от болка.
Как можеше да се грижи за нея със счупен крак?
Невена замълча и нищо не каза. Той и преди много години така ù беше казал…

Откакто Невена и Божан влязоха в къщата на Иван, с тях влезе и животът там.
Нахлу с пълна сила, изпълни чистите прозорци със слънце, а старите одаи с чист въздух. Където стъпеше Невена, като че ли подир стъпките ù никнеха цветя, усукваха се около шарените черги, а като се засмееше, все едно синигери пееха и се надпреварваха да се надпяват, усещайки радостното вълнение на двама клетници, които цял живот се обичат, но са били разделени и само времето може да покаже колко силна може да бъде една любов, една любов, насила пречупена още в началото, но устояла на трудностите на времето, и единствено тези двама клетници могат да решат дали да простят – дали на себе си, дали на времето, дали на хората, които са ги разделили.
Минаха няколко седмици.
Невена тичаше ту при техните, да помага и да наготви, ту при Иван.
Никак не ù беше лесно и затова Божан беше винаги с нея.
Фелдшерът идва още няколко пъти при Иван.
След около три месеца кракът му напълно заздравя и зарастна. Неуморно до него бяха Невена и Божан. Тя му готвеше топла супа и прясно изпечен хляб всеки път, а Божан го разхождаше полека.
Иван заякна. Спря категорично алкохола и се превърна пак в онзи едър и силен мъж. С чисти дрехи и буен перчем.
Беше толкова щастлив, че можеше да прегръща сина си.

Един ден хвана ръката на Невена и я целуна.
– Ти си ми билето за душата, Невено. Нищо нямам право да искам от тебе. Не те моля да ми простиш. Не заслужавам. Само те моля, ако може да те виждам.
Невена носеше добро сърце. Не таеше нищо лошо в душата си. Колкото и да беше наранена в миналото, отдавна го беше преглътнала.
Радваше му се, че бързо оздравява. Тайно го наблюдаваше. Той отново беше предишният силен мъж. На когото сега беше сигурна, че може да вярва.
Нейният Иван.
Божан тихо пристъпи към майка си. Тя беше седнала до Иван на масата. Беше странно тиха и замислена.
– Ела, чедо. Седни при нас.
И на двамата им беше много трудно да разкажат истината на Божан.
– Някога с майка ти много се обичахме, Божане – започна тихо Иван. Но лоши хора но разделиха и не ни позволиха да живеем заедно – продължи той.
– После се появи ти! Нашето най-голямо щастие! – тихичко каза Невена.
– Не зависеше от нас да бъдем тримата семейство. Ще можеш ли да ни простиш?
Божан много внимателно слушаше. Помнеше тъжните очи на майка си, които криеше от всички, когато си мислеше, че никой не я гледа.
Помнеше как тя никога не спря да се грижи за него.
Единствената ù свидна рожба.
И разбра всичко!
– Мамо, мамичко! Какво си преживяла заради мен! Целувам ти ръцете!
Спомни си как мечтаеше да има баща. Виждаше как бащите на другите деца ги прегръщат и му се искаше и на него. Майка му беше всичко за него и най-много нея обичаше на света, но тайно мечтаеше да има и татко, на чието рамо да се опре. От рано му се наложи бързо да порасне голям мъж.
После, за първи път през живота си, това безкрайно добро и сърдечно момче, се обърна към Иван, но с много сериозен тон:
– Ако искаш да ти кажа „татко“, ще трябва да си го заслужиш! Няма да позволя на никого да обиди мама!
– Прости ми, синко! Много ще се старая!
После се обърна към майка му.
– Невено?… – плахо я погледна Иван.
Тя знаеше какво означава този въпрос. Знаеше, че ще мине време.
Но също така знаеше, че не искаше повече да лишава сина си от баща.
За себе си не мислеше, както винаги.
Тя беше свикнала всякак…
– Невено?…– промълви Иван. Беше готов да ù се моли, да падне на колене на земята, да ù се моли за прошка, но знаеше, че нямаше право. Освен, ако любовта между тях беше още жива.
Невена леко се понесе като в транс, пренесе се на оная нощна поляна, преди много години, която като че се разтвори под нея тогава, и помнеше, че нощните птици заговориха с човешки глас и жабите в близкото блато странно квакаха, тогава тя подари сърцето си и невинността си на Иван…
Кротко се обърна към него, погледна го право в очите и рече:
– Има грешка, има и прошка!

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

.