Страх

Разказ от Людмил Бочев

Страх плъзна из градчето. Необясним. Непредвидим. Лепкав страх. От няколко дни неведома сила биеше камбаната на малката църквица. Да речеш, че имаше повод, нямаше. Нито бурен вятър я разклащаше, нито поп дърпаше въженцето й. То и клисар нямаше в градеца и никой не помнеше откога църквата не бе отключвана. Жителите не се славеха с религиозността си. Когато се наложеше поп да опее някой старец, го викаха от околийския град.

Кръщенета нямаше.

От седмица злокобният звън на спуканата камбана плашеше опърпаните обитатели и смущаваше и без туй неспокойния им сън. Напразно бе и будуването на най-смелия от съгражданите, Каю – комитата, който три нощи варди на пост в двора на църквата. Пак нищо. Освен едно опърпано куче и два котарака никой не нарушаваше нощното спокойствие. Само пустият камбанен звън, който проехтяваше изневиделица без всякакъв повод. На четвъртата нощ Каю разби ръждясалия катинар, качи се по една дървена стълба и прекара цялата нощ до камбаната. Само че тая нощ камбаната не се обади. Тъкмо умрелият за сън Каю тръгна да слиза сутринта и прегракналият й звън без малко да го бутне от дървената катарага. Скорострелно освежен, комитата се стрелна нагоре, колкото му позволяваха всичките сто кила, но отново не видя някаква причина за звъна.

Злокобният сигнал започна да втръсва на съгражданите. Страхът взе да се превръща в досада. Даже се чуха гласове да се демонтира позеленялата камбана. Най-недоволните дори порекоха да съборят църквицата. Понесе се слух, че някоя висша сила им отмъщава за безбожието, а наскоро прибралата се дъщеря на Кина – месарката ги клеймеше и викаше като бясна из площадчето. Бог щял да им отмъсти, нещастие щяло да сполети градеца и да го затрие. Камбаната само предупреждавала. Само дето окаяниците не й вярваха и отдаваха лудостта й на липсата на мъж, който да я озапти.

Случваше се няколко дни да не чуят злокобния звън и тогава забравяха за страховете си. Но той винаги се връщаше най-неочакван в съня им и тогава страхът ги стискаше с нова сила за гърлото.

Тогава се появи той. Гиздав и модерен. Обитателите на бедния градец не бяха виждали такъв наперен, решителен и обаятелен млад мъж от години. Усмихваше се на всички, говореше с всеки и подаваше ръката си за поздрав. Красавец. Спечели бързо доверието на обезверените, помагаше на бедните, подкрепяше немощните. Когато им предложи да ги отърве от проклятието, те веднага се съгласиха. Обеща да демонтира камбаната и да я претопи на лъжици. Щял да го свърши сам и ако някой или нещо реши да си отмъщава, щяло да стовари всичките злини на неговата глава. Браво. Всички само това и чакаха. Някой да поеме цялата отговорност. Когато обяви, че ще вземе дъщерята на Кина за жена, това окончателно ги убеди в неговата безкористност и добронамереност. А лудата Тинка не беше на себе си от радост. И в най-смелите си сънища не бе мечтала за такъв красив принц, такъв юнак, който с двете си ръце да спаси всичките й съграждани от бедата и тормоза. Веднага му се отдаде безрезервно и напълно в специално подготвената за целта от майка й стая.

Денят настъпи. В очите и съзнанието на всички това бе моментът, в който щяха да бъдат спасени веднъж и завинаги. Комай целият градец се бе събрал на малкия площад да види как юнакът ще свали камбаната. Как ще я откачи със специално създадения за целта скрипец и ще я положи на земята сам, със собствените си мускули. Как ще я откара до новосъздадената леярна и ще я претопи, а те ще кусат от курбана, сварен за случая, с чисто нови медни лъжици, излезли от калъпите на майстора. Това събитие беше толкова важно, че в умовете си обикновените хорица виждаха юнак от приказките, който преборва триглавата ламя, дето постоянно им дрънка. И как с всеки удар на меча му от ламята хвърчат пиринчени лъжици. А те обикалят наоколо и събират лъжиците с благодарност. Дотолкова бяха заслепени, че и за миг не се усъмниха и не видяха истинското лице на лукавия предприемач. Не оцениха напълно причините за неговата всеотдайност, както не оцениха силата на бурята в събиращите се облаци. Но по-лошото бе, че и самият той, всеотдайният, не оцени мощта на езическия Зевс, чак до момента, когато откачи камбаната и тя остана да виси на специалната лебедка. Тогава оная неподозирана сила реши да напомни за себе си, разярена от липсата на вяра в тълпата и наглостта на предприемача, и изпрати една бляскава, мощна и звучна светкавица, която се стовари с мощта на хиляди огнени змейове върху бедната камбанария и оттам, по мокрото въже, върху нашия юнак. Преди още дрипавата тълпа да успее да се разбяга, всички видяха как от юнака остана само купчинка пепел и златния му часовник. Разливането на врящия курбан бе най-слабият от ефектите, които последваха, и мнозина от немощните и сакатите бяха изпотъпкани от бягащата тълпа. Бог си отмъсти и това стана точно, както предвиди новоизпеченият им съгражданин – върху неговата глава. Страхът скова в нова ледена хватка сърцата им и дори Тинка нямаше време да съжали за нереализирания си брак.

За всички беше повече от ясно, че тая велика и непобедима сила, които някои наричаха Бог, заяви своето присъствие по най-категоричния начин, на който беше способна. Затова съградиха отново сринатата от мълнията камбанария и закачиха обратно камбаната на мястото, което й бе отредило Провидението. Писаха писмо на местния църковен владика, който им изпрати свещеник и целия град започна да се моли редовно в обновената му църква.

Непредизвиканият камбанен звън продължаваше, смесван тоя път с безутешните вопли на лудата Тинка. Но той вече не смущаваше съгражданите, а им напомняше за силата на Провидението и за това, че трябва да му се подчиняват.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Още от същия автор вж. тук.

.