Близки

ù.

Тя седеше с пуста душа в късната вечер и си мислеше:

“Някои живеят по сами на етаж. И таванът е техен, и дворът, благодарение на един чичо, който може и да се съжалил за това на оня свят, но на този това няма никакво значение.
Друга отдавна реши да прави, каквото си иска, в бащиното и за мен огнище. Да го управлява, както намери за добре.
Трета остави празен апартамента си в София и се засели по морето. Забрави, че въобще съществувам.
Те смятат може би, че имам избор, или просто не ги интересува.”

Синът на човека с голямо сърце, който я бе приютил преди време, благородно реши да остави бащиния си дом празен, вместо да го продаде. Той отдавна живееше в чужбина и си имаше и друг имот в родината. После високият, красив бор, посаден в чест на неговото раждане в големия зелен двор, бе отразян. Да не засенчва къща, в която никой не живее.

Лично пространство за нея в бащиното ù огнище отдавна нямаше. И всъщност никога не бе и имало. Само в дома на човека с голямо сърце бе имала такова. И само той бе разбрал изглежда защо тя не може да се справя с някои неща. Той имаше не само сърце, но и ум, беше сродна душа. И направи за нея в някои отношения повече от баща ù.

Но и там, където живееше сега, такива луксове като лично пространство, спокойствие и възможност да бъдеш себе си нямаше. Цената на покрива над главата ù в чуждия дом, в който живееше срещу скромен наем, бе това да не бъде себе си. Да подчини битието си на хора и неща, чужди на същността ù.

А някъде далече, в един далечен град, един мъж, когото срещна на младини и с когото може би трябваше да прекара живота си, все още може би се прибираше сам в големия си, триетажен дом, и тихо се оплакваше от съдбата. Той отдавна бе направил избора да изостави жената на своята младост.

А някъде наблизо, на горния етаж, една старица без деца и близки, които да запълнят празнотата ù, очакваше от нея да запълни тази празнота. Старицата имаше само къщата си, макар и де юре тя да не беше вече нейна. И едни и същи лица и теми от миналото, за които да си спомня или които да повтаря. Да се живее в такъв дом си имаше цена.

Когато след много усилия получи сумата от продажбата за четвърт от апартамент в провинцията на покойните си баба и дядо по майчина линия, вече бе прехвърлила 60. Тогава си позволи да мечтае за сглобяема къща, за друго не можеше да мечтае. Но с всяка сметка за ток, телефон, храна, всеки наем и свързване на двата края тази мечта се смаляваше още и още. С присъединяването на страната, в която се бе родила и живееше, в еврозоната и последствията от това за личното ù битие, малката сглобяема къща щеше скоро да заприлича на колиба. Но и да не беше това, тя нямаше терен за нея.

***

“Ще ми дадеш ли парче от двора си, да си скова колиба?” – шегуваше се тя преди години с човека с голямо сърче, който я бе приютил.

“Ще ми проектираш ли къща, в която да живея, когато завършиш архитектурния факултет?” – шегуваше се тя преди още повече години със студента, който като завърши се върна в родния си град и никога след това не дойде да я потърси.

“Ще има ли, Господи, дом и спокойствие за мен на оня свят, защото на този явно няма да има…” – се питаше сега, в поредната безпътна вечер от живота си.

.

Мариана Христова

.