Безименната

Откъси от романа „БЕЗИМЕННАТА“ на Ибрахим Бялев

– Утре ще дойдеш ли с мен в училището? Ще те запозная с моя живот, с моите мечти, с моето бъдеще и всичко онова, което ме прикова към това място, забравено от Бога.

– Да, разбира се! Трябва ли да питаш подобни въпроси? Знаеш, че всичко, свързано с теб, ме интересува и до лудост вълнува. Само ми кажи в колко трябва да бъда готова, останалото го остави на мене.

– Аз обикновено ставам в пет сутринта и полагам определени грижи за любимците в двора. След това се къпя и в седем и трийсет излизам от къщи.

– Разбрахме се, в седем и трийсет ще те чакам пред портата на къщата, с разтворени обятия, пълни с много несподелена любов!

– Но само това, искам да те предупредя, че няма да ти е никак лесно измежду тези десетки вулкани, които горят от любопитство и желание да научат нещо ново от забързания ни живот.

– Аз съм готова на всичко! Просто искам да им бъда от полза и да им се раздам до основа. Да почувстват какво е това живот, любов, нежност и красота…

– Моля те, не се раздавай до толкова, че за мен какво ще остане?

След тази закачка и двамата избухнаха в щастлив смях, идващ от недрата на душите им. Този смях бе дочут от жена му, която го поля с горчиви болезнени сълзи, породени някъде дълбоко от сърцето й. Тези сълзи я накараха да помисли по-подробно за войната, която водеше за своята любов, и да направи план, който щеше да я отведе до победата.

Свекървата също дочу този щастлив смях и с мъжкия си, строг тон, се провикна към Азиз:

– Ела, сине, за малко при мен!

След тази, почти генералска заповед, Азиз пред нея застана покорно и смирено, но на лицето му все още цъфтеше оная щастлива усмивка, която не красеше само лицето му, а и мъжката му, влюбена до уши душа.

– Слушай, сине, в тази къща така не трябва да продължава. Всичко трябва да дойде на мястото си. Не искам между две джамии да останеш без намаз*. Затова през деня, на която пред вратата оставиш своите терлици, тя трябва да се подготви да спиш с нея. Това ти ще го решаваш, а те ще трябва да се съгласят и изпълняват. Така е най-редно, сърцето ти която покаже, нея ще белязваш. В противен случай в тази къща хузур** няма да остане. Ще патиш ти, ще патят и те, и най-вече и аз самата.

– Добре, мила майко! Досега, каквото си казала, това е било в тази къща! Така ще е и занапред! Ти само не тормози изстрадалата си душа с мен, че достатъчно други проблеми си имаш.

На сутринта Безименната точно в седем и трийсет, облечена в бяла ризка и къса черна пола, го чакаше на двора. Двете горни копчета на ризата бяха разкопчани и издаваха безброй тайни, прикрити под останалите копчета. Азиз като я видя, като малко дете й се зарадва, защото тази сутрин тя приличаше на зората, която бе огряла живота. Приближи се до нея и я целуна по челото, защото на двора можеше да я целуне само там. Хвана я плътно и копнежно за ръката, и поеха пътя за училището, който преминаваше през калния площад. Шушуканията долитаха до тях от всяка стряха и порта, но те си бяха запушили плътно ушите за тях, и с бързи крачки вървяха по своя път, осиян само с бели мечти.

На площада пак ги посрещна ходжата на селото, но този път нищо не им каза, само наведе глава и се отправи за джамията, която в момента се престрояваше с допълнителни помещения. В училищния двор ги посрещнаха стотици любопитни погледи и овации, както по бялата разкопчана ризка, така и по черната къса пола, която прикриваше само най-важната част от дългите, стройни бели крака на Безименната. Така между тези погледи и овации, хванати за ръце, двамата влюбени влязоха в учителската стая. Безимената надълго и нашироко бе представена на аудиторията, която продължи със своите овации. Звънецът би и всички учители заминаха по класните си стаи. Тогава Азиз я попита дали е готова да се срещне с онова, което го заробило в този кът на рая. Безименната му отговори само с едно решително кимване и една широка, благородна усмивка, която се срещаше рядко по този край.

Пръв в стаята влезе Азиз. Поздрави учениците и им пожела приятна и ползотворна седмица. След като те седнаха по местата си, той потърси тяхното съгласие да ги запознае със своя гост. Последва едно гръмко “Да!“ и той я покани да влезе в стаята. Всички ученици пак станаха на крака и почти в един глас я поздравиха с “Добре дошла!“. Само синът на кмета не стана от мястото си и не я поздрави. Този път Безименната почувства, че не е прозрачна, че я има и е част от тях. Учениците насядаха по местата си, а Азиз взе думата и им заобяснява как и кога се е запознал с нея, като накратко разказа и нейната биография.

– Драги ученици, давам думата на нея и на вас! Можете да я питате, каквото си искате! Сигурен съм, че тя е в състояние да отговори на всички ваши въпроси.

– Тогава да говорим за секса – дочу се подигравателен глас от дъното на стаята. Момчетата избухнаха в силен смях, а момичетата се спогледаха озадачено и с недоумение, какъв отговор ще последва.

– Добра тема за начало. Но какво по-точно те интересува за секса? Това е доста обширна тема.

– Какво е това секс? Само това искам да зная – продължи с нахалството си синът на кмета.

– Секс е съвкупление на два различни органа.

– Ръката също е орган, нали, госпожо? След този въпрос момчетата пак избухнаха в смях.

– Бихте ли са представили? Как се казвате?

– Аз съм синът на кмета! – продължи с удивление пълничкото момче.

– А имате ли име? Как ти викат в къщи, на улицата, в училище?

– Навсякъде ми викат “Синът на кмета!“. Колко гордо звучи, нали?

Но в класната стая никой вече не се смееше.

– А ако някой ден баща ти не спечели изборите, тогава как ще ти викат?

– Е, това вече няма как да стане! Защото баща ми ако не е, това село ще опустее! Пък и не знаеш баща ми каква личност е и какво е направил за това село! Пък и няма кой да го замести…

– Вече има и това със сигурност ще съм аз.

– Слушай, госпожо, теб не те искат в селото, ти си тръгнала да питаш за Ходжовата къща! По-добре ти си кажи името, за да блесне истината пред всички, че не си от “нашите“, а от другото стадо.

– Аз от кое стадо съм, само моят Бог знае. А вие на мен ми викайте Безименната! С това име ще съм пред вас до края на живота си. Защото само в това име ме припознахте и с това име ще ме запомните.

На следващия ден кметът на селото като развихрен бик нахълта в учителската стая и се развика на Азиз:

– Само това не беше ставало в това село и това стана. Станал си известен, Азизе. Заради тебе идват журналисти чак от столицата, а от партията ми още отсега ме предупреждават, че ако не внимавам в картинката, щели да ме разжалват. Ха сега кажи ми, какво да направя? Какво да ги лъжа тези хора, а дали и ще ми повярват?

– Господин кмете, за тебе лъжата не би трябвало да е проблем. Поне в тази сфера си ненадминат в селото. Но този път, моля те, не лъжи, а кажи самата истина. Ако ти не го сториш, аз ще го сторя. Ако аз не го сторя, тя сто процента ще го направи, защото досега не съм я видял да лъже.

– Кога и в какво съм лъгал, господин Азизе? Засрами се. Засрами се от това, че си учител. Но от теб това може да се очаква. Цяло село, та дори и околията, видя какви ги вършиш, а обвиняваш мен във вина и лъжа.

– Къде са четирите мостове, които си построил? Къде са билковите цехове, които щяха да създадат поминък на съселяните ни? Да редя ли още? По данните в централата, всички улици на селото са асфалтирани, а той, площадът ни, все още е в кал до колене. Греховете ти пред този народ са големи, господин кмете. Ще дойде някой ден, когато ще отговаряш за тях. Сега, моля ти се, напусни стаята ни и ни остави да си отдъхнем на спокойствие, че пак работа ни чака.

– Ще напусна, разбира се. Ще напусна и още сега заминавам за столицата. Ти да му мислиш, че каквато я си надробил, такава досега е нямало в околията…

След тези гръмки обвинения кметът тръшна вратата след себе си и напусна стаята, Но не след дълго пак се върна и заяви още по-гръмко:

– Пък и щяла да кандидатства за кмет! Къде се е чуло и видяло дивото да изгони питомното? Къде? Аз за това село живота съм си пропилял, живота…

Но Азиз съвсем спокойно мина покрай него и с бавни крачки се запъти за класната стая, която за него беше всичко онова, за което си заслужаваше да живее.

––––––––––––––––––––––––––

* Намаз – молитва (от перс. نماز, namāz)

** Хузур – спокойствие, мир, блаженство (от турски, huzur )

…Къщата на Азиз, откакто влезна Безименната, изцяло се промени. Осветиха се почти всички кътчета по нея. Застлаха се нови черги на миндера и по цялата къща. През ден се миеха прозорците и калдъръма не само по двора, а и по улицата. Засадиха се нови свежи цвета, всички дръвчета и асми се подрязаха. В тази къща вече не липсваха смехът и музиката, които понякога се чуваха дори и от улицата. Комшиите от любопитство, на големи тълпи заприиждаха на гости и все с пълни ръце. Една стая на долния етаж, от която се отвори изход към улицата, се беше превърнала в занималня, в която Безименната помагаше на по-буйните и трудолюбиви деца. Дори и свекървата вече не беше същата, а някак още по-майчина и закрилница, още по-внимателна и грижовна. Особено, откакто научи, че новата й снаха е бременна, за нея вече нямаше нито покой, нито пък знаеше кога е ден или нощ.

Така една нощ на вратата им се почука продължително и силно. Азиз скочи на крака и почти на себе си каза: „Дано да е на добро, ишалла“. Почти тичешком отиде да отвори тежката дъбова порта. Но за негова изненада, зад нея стояха ходжата и кметът на селото, придружени от още десетина видни съселяни, които водеха с тях и жените си. Домакинът беше толкова изненадан от гледката, че забрави да ги покани да влязат.

– Приемаш ли гости, даскале? – провикна се кметът.

– Да, разбира се! Къщата ми е отворена за всеки! Но на какво дължа това ваше внимание? – продължаваше да врачува Азиз.

– Нека да влезнем, пък тогава, де! Не става така от вратата и за краката! – продължи да хитрува кметът. Азиз направи крачка встрани и се здрависа с всичките си гости. Къщата му беше доста обширна, спокойно можеше да побере няколко дузини гости наведнъж. Мъжете се настаниха от едната страна на гостната, а жените – от другата. Така бяха свикнали още от младини, когато се събираха на вечерни, пищни седенки. На които седенки се решаваха доста любовни съдби. Ходжата и кметът, както винаги пак заеха централно място в стаята, но този път вниманието не беше отправено към тях, а към новата снаха, на която все още никой не й знаеше името. Фатима и Безименната сервираха кафето, заедно с различни плодове. Запалиха се тютюни, придружени от женски смях и мъжко надвикване. По едно време свекървата взе думата и попита кмета на какво дължат това тяхно внимание. Но вместо кмета, думата взе ходжата.

– Ние в селото сме едно цяло семейство. Пък и със стария (свекъра) много се уважавахме. Нека Аллах дженет* да му определи! До последният си дъх с всички сили се бореше за благото, както за семейството си, така и за селото. Ако питате мене, той е единственият човек в селото, за който не мога да си спомня нито една лоша дума или дело. Затова ние, заедно с кмета и тук присъстващите, решихме в негова памет да направим онова, което, ако той беше жив, щеше да го направи още от първия ден. С други думи, ние тук сме дошли да венчаем младоженците и, ако искат разбира се, можем да им вдигнем и голяма сватба.

Азиз не вярваше на ушите си и стоеше като вкаменен. Така изминаха няколко минути в мълчание и в очакване на неговия отговор, защото в помашките къщи беше прието решенията да се взимат от мъжете. Свекървата не можа повече да търпи и наруши мълчанието със своя заповеднически глас:

– Ходжа ефенди, поне да ни бяхте дали хабер, за да се подготвим за този ритуал. Това сега на какво прилича? Пък и добре знаете, че снахата ни е от друга вяра! Тя може би ще поиска ритуалът да се състои по техен обичай!

– Вайде, кога се е видяло и чуло по нашите къщи кокошка да пее? А? Нима забрави за шериата**, който преподавам в джамията? А там гласи, че всеки, прекрачил прага на мюсюлманин, трябва да спазва неговите закони.

– Ходжа ефенди, ела на себе си. За какъв шериат говориш, за какви пет лева? Пък и не забравяй с кого си имаш работа, че още доста време ще те боли главата от мен. Нима това село не е част от тази държава и в тази държава няма свои светски закони? Не е ли така, кмете? Кажи нещо, защо мълчиш? Нима не знаеш законите в тази държава, или и ти си тръгнал по пътя на шериата? – каза Азис, почти бесен, който продължаваше да търси изход от ситуацията.

– Зная, Азизе! Зная! А те са, че тричленният брак е забранен. Не ме карай сега да ти редя точки и алинеи. Познавам те що за твърда глава си, та затова този път добре си научих урока. Затова този път си мълча, за да можеш чрез шериата да се сдобриш със селото. Чрез него да си измиеш лицето и пак с горда глава да застанеш между нас, както в джамията, така и в кафенето, и в кметството…

– Слушайте, братя, разберете го, без нейно съгласие аз не мога да направя нищо. Защото и във вярата, и в любовта се престъпва по желание, а не със сила и власт, ни най-малко пък по принуда. Всичко останало очаквайте от мен, но не и това.

– Знам, че ти е трудно, сине, но това е положението тук, при нас. Традициите и вярата нас ни крепят, пазят и закрилят. Така е било от панти века, така ще е и занапред. Смирението е майка на мира и разбирателството. Затова смири глава и се съгласи, че в противен случай ще те отлъчим от стадото.

– Вие или сте луди, или сте оглупели като този старец, който не знае какво говори – почти с отчаян глас проплака Азиз. Безименната, откакто го познаваше, за първи път го видя в паника и отчаяние, за първи път с покосени крака и ограбено сърце…

– Кажете какво трябва да сторя и ще го направя! –  прекъсна ги Безименната. По този начин тя тутакси спечели сърцата не само на жените, ами и на мъжете, та дори и на кмета, и най-вече и на ходжата.

– Ето, на това се казва смела и покорна жена! Браво, момиче! Браво! – развълнуван този път, продължи кметът.

– Сигурна ли си в това? Моля те, помисли добре. Че след тези стъпки ти няма да си онова, което си сега. Ще се превърнеш в онова, което те искат, а то не е…

– Ще го направя! За теб и отрова бих изпила! Искам само едно – до старини да съм с теб. Останалото няма никакво значение.

– Тогава нека жените да те приготвят за обреда! – провикна се пак ходжата. А жените сякаш това и чакаха, наскачаха като ужилени от местата си и поканиха булката да ги последва на горния етаж. Не след дълго, облечена в прекрасна родопска носия, низ стълбите заслиза Безименната. И този път тя грееше като ясно майско слънце. Никой никога досега не беше виждал по-хубава от нея в тази премяна. Срамежливостта й пък й предаваше обаяние, което я извисяваше като някакво божествено същество. С бавни и плахи стъпки се приближи до своя Азиз, който през това време се беше облякъл подходящо за церемонията. Хвана го за ръката, приседнаха пред ходжата на колене и зачакаха неговите наставления за церемонията. Ходжата подаде и на двамата в ръцете по един коран и запя няколко дови*** от него. След това накара Безименната да си избере едно име, подходящо според шериата.

– Името нека ми бъде Безименната. С това име ме посрещнахте и с него искам да ме наричате!

Но ходжата на този отговор се възмути до небесата.

.

–––––––––––––––––––––––––––––

* Джаннат (Дженет) – едно от имената на рая в исляма.  (Джа́ннат, араб. جنّة‎  – градини) – в ислямската есхатология означава райска градина, в която след Съдния ден (киямат) ще пребивават вечно праведниците. За обозначаване на рая се употребяват също думите ан-на’им (благодат), аль-фирдаус (рай) и др. 

** Шериат (Шариат) – съвкупност от правови, морални и религиозни норми на исляма (на арабски: شريعة – пряк, правилен). 

*** Дови (дуи) – молитви.

.