Интервю със създателя на филма „НАШИТЕ МЕЧТИ ЗА ЕВРОПА“
НИКОЛАЙ ТОМОВ
Николай Томов (Тома) е завършил ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) «Кръстьо Сарафов» и доста години е играл в провинциални театри, както и в киното.
През 1985 г. се установява във Франция. Там следва в Сорбоната (литература, изкуство и комуникация) и работи какво ли не – статист в киното, преподавател в актьорски школи, изпълнителен продуцент…
Автор, режисьор и продуцент на ТВ репортажи и документални филми, излъчвани във Франция, Испания, Канада, Русия, Полша, Иран.
Неговите филми «Мистерията на Траките», «Съдбата да бъдеш цар», «Троянския кон на Кремъл» са селекционирани на фестивали за документално кино във Франция, Канада, Германия, Италия, Испания, Швейцария и Гърция.
Новият му филм «Нашите мечти за Европа» («Nos rêves de France et de l’Europe») е създаден изцяло с лични средства, смятан е за политически некоректен и не е приет за излъчване във Франция.
Автор е на книгите: «Lève la tête, mon amour» – P.S.P. Edition – 2000 г., «Orphée» – Edition des Traboules – 2005 г., «Поглед отвън» – издателство „Факел“ – 2013 г., България.
– Какво Ви мотивира да направите този филм за Европа, 27 години след падането на Берлинската стена?
– Мотивите да направя този филм са много. Те са резултат на натрупаното недоволство от промените в ценностната система на европейците и следствие на участието ми в тези промени, от 1985 г. досега, като гражданин на Европа. Заедно с този «политически некоректен» филм работя над книга, с временно заглавие «Нашите мечти за Европа». Заглавията на епизодите във филма са отделни глави и в книгата: корупция и безчестие, богаташи и мизерстващи, емиграция, ислямизация, манипулация и дезинформация, разделяй и владей, СССР и ЕС, Вишеградската четворка…
Всички теми са свързани с бъдещето – ще се превърне ли Европа в един голям пазар, или преди всичко ще олицетворява основните ценности, наследени от дългата история на народите ѝ, и ще ги прилага към културата, науката, човешките права и обществения живот? Казано накратко: ще бъде ли Европа на нациите?
Богатството и различията на нациите са нещо, което не може да се отрича. Не може да се премахнат изцяло границите, да се изтрие собствената ни принадлежност, да се размием в мултикултуризма. Политиката на Брюксел за масовата емиграция е пагубна за европейските народи. Какви общи семейни традиции, социални и културни навици може да има коренното население на Европа с прииждащите от Африка и Близкия изток мигранти, които естествено възпроизвеждат собствените си битови, културни, религиозни и пр. модели? Не казвам, че не трябва да се помага на бягащите от ужасите на войната хора и семейства, но нека да е ясно защо се случила тази война, кой е отговорен за нея, какъв е процентът на икономическата емиграция, масовата емиграция шанс ли е или реална заплаха, какъв е броят на пристигналите и внедрили се вече в различни европейски страни джихадисти и т.н. Всички тези изключително актуални проблеми са предостатъчни за сериозни размисли, дебати и адекватни действия във всеки европейски страни, ако не искаме децата и внуците ни да се съобразяват повече и от нас с чужди за тях модели на поведение.
– Има ли нещо, които Ви учуди Вас лично или особено Ви впечатли, докато разговаряхте с участниците в този филм в различните европейски страни?
– Голямата изненада дойде от разликите в мисленето и поведението на участващите във филма в страните от бившия Варшавски договор. Като цяло, източноевропейците не се автоцензурираха, не се страхуваха да назоват нещата такива, каквито са, каквито ги виждат, не питаха дали филмът ще бъде политкоректен, за да си нямат после проблеми. Поради липса на инвестиции (филмът е направен изцяло с лични средства и заеми), снимачният ни екип остана само за по един ден в страните от Вишеградската група – Унгария, Полша, Чехия. Но от кратките контакти с хората там, ни впечатли тяхната особена загриженост и съпричастност за бъдещето на техните страни и на Европа. За разлика от французите, например, те се гордееха със своята националност и с политиката на техните правителства.
– Какви бяха Вашите собствени мечти или надежди за Европа, и Източна, и Западна, когато сте емигрирал в средата на 80-те години на ХХ век във Франция, и какви са те сега?
– В България имах щастлив и интересен живот, успях да стана актьор и режисьор, но за да правя игрално кино, трябваше да стана член на партията или доносник. Като всички работещи по онова време в тази сфера трябваше да се самоцензурирам, да внимавам какво говоря и пиша, да ръкопляскам на некадърници, станали партийни функционери, от които зависеше реализацията на способните и почтени хора. С перестройката на Горбачов настъпи известно демократизиране сред интелигенцията, но дилемата «доносник – кариера» си оставаше непроменяема. От оскъдната информация от Запад и Франция, в частност, която се промъкваше през иглените уши на цензурата, от филмите, книгите и списанията, долиташе един друг свят, който ми изглеждаше истински свободен, истински демократичен, извисен духовно и творчески… След много комбинации и перипетии, вследствие на сключен граждански брак, успях през 1984 г. да получа виза за гостуване във Франция.
Първите няколко години работех по строежите, нямах средства и контакти, но Париж ми се струваше «един безкраен празник». Записах се да уча в Сорбоната, започнаха да ми се отварят врати. Един ден по повод на мое съобщение за търсене на квартира, ме извика на прослушване за работа като асистент на продукция на световно известния кинорежисьор Коста Гаврас. Все още не владеех добре френския и се явих на срещата с преводачка…
Когато стената се срути, опиянението и радостта бяха неописуеми. Вярвах, че предстои най-доброто за народите на Европа, че Източна Европа ще приеме най-доброто от западната цивилизация, че България ще стане Швейцария на Балканите… Постепенно с годините стана видимо, че прибързаното разширение на ЕС е за сметка на демокрацията, на стандарта и на ценностната система. В България се установяваше и усвояваше лесно най-лошото от Запада, а самият Запад се „балканизираше“ по някакъв начин в различни сфери на обществено-политическия си живот.
Затова оттогава досега, пропорционално на кризите и упадъка на западната цивилизация, навсякъде в 28-те членки на ЕС се настанява евроскептицизмът.
– Кои са илюзиите, които изгубихте?
– От 1985 година до днес, се срутиха една след друга всички илюзии за демократично общество, за свобода на словото и мисълта, за национална култура, за етика и духовност, за братство и равенство, за правосъдие…
По онова време не можех да допусна, че 30 години по-късно във Франция хората, които се осмеляват да изричат неудобни истини, ще бъдат цензурирани и обявявани за расисти, фашисти или ислямофоби… Немислимо бе, че емигрантите, мюсюлманите, хомосексуалистите и пр. малцинства ще имат де факто повече права от мнозинството французи. Днес тези факти дори не предизвикват интерес във френското общество. Непрекъснатата пропагандата на националните медии докара до резигнация и безразличие мнозина и те приеха всичко това за нормално.
Съдебните преследвания днес, с обвинение за «подтикване към расова омраза» са немислими все пак за страните от Източна Европа, включително и за България… Да, невероятно е, но в най-бедната и нещастна наша родина, има в известен смисъл повече политическа и медийна свобода, отколкото в днешна Франция. Примери колкото искате. Кметът на град Безие, Роберт Менар, създател и председател на сдружението «Журналисти без граници», бе осъден за това, че публикува в електроните медии една училищна снимка от своето детство, на която всички деца са бели, с изключение на две чернички, заедно с друга снимка от наши дни, на която всички деца са цветнокожи, с изключение на две руси деца. Тези две снимки се оказаха достатъчно неудобни, за да бъде осъден.
Повдигнатите обвинения за произнесени и написани „некоректни“ истини, срещу журналисти и политици от опозицията, служат някак си за публично назидание и дават своя резултат. Автоцензурата, крайната политическа коректност и фалшивите новини са се превърнали в ежедневие и начин на съществуване не само за журналистите.
Така беше някога, в тоталитарното време на Съветския блок, което не търпеше свобода на словото. А сега на Запад се стигна до други крайности. Един полицай бе уволнен за това, че публикува във Фейсбук снимка на французойка с открито лице, до една мюсюлманка, забулена с фередже, с надпис: «Все пак, французойката е по-хубава». А негов колега бе подведен под съдебна отговорност за това, че настоятелно е изискал от една мюсюлманка, на която се виждат само очите, да се легитимира.
Ако арабин или цветнокож наръга с нож французин, може и да го оправдаят, но ако бял човек го направи, дори при самозащита, присъдата няма да му се размине. Цели квартали с африкано-мюсюлманско население, при най-малък инцидент с някого от тяхната общност, безнаказано палят коли, разрушават магазини, нападат и осакатяват служители на реда и невинни хора.
Едва ли някой от нас по онова време можеше да си представи, че в родината на правата на човека ще се стигне до такива безобразия и политическа демагогия.
– Кои бяха, според Вас, основните геополитически линии на разделение на света по време на т.нар. Студена война и кои са те днес?
– Навремето Централният комитет на БКП твърдеше, че комунизмът ще създаде нова интернационална структура от различните народи и че националността, традициите и нравите трябва да останат на заден план. Същото, макар и осъществявано по друг начин, наблюдаваме и днес чрез глобализацията. Брюксел работи срещу нациите, те не са включени в сегашния европейски проект.
СССР бе пропит с корупция, от най-горе до най-долу. Но корупция има днес и в Европейския съюз. При Съветския съюз тези, които се противопоставяха на системата, бяха наказвани, затваряха им устите. Разликата е, че тогава „ГУЛАГ-ът“ беше по-пряк, физически, а днес е най-често интелектуален, нарича се „политическа коректност“. Приликата с централизираната политика от онова време на Москва, обаче, и сега на Брюксел, е налице.
В онези времена обикновените хора поне живееха по-добре и по-сигурно. Затова носталгията към комунизма сред застаряващото население е разбираема.
Нашите мечти за Европа след края на комунизма не се случиха. Случи се това, че политическият тоталитарен режим от времето на Студената война бе заменен с нов, икономически тоталитарен режим, според който икономиката трябва да направлява света. Традициите, вярванията, нравите, европейската цивилизация, всичко това бе подчинено и се жертва в името на финансовата глобализация и на мултикултурализма.
– Има ли лек според Вас срещу фалшивите новини, автоцензурата и крайната политическа коректност, която не търпи друго мнение?
– Във всяка епоха е имало апостоли, просветители, водачи и сеячи на надежда. И сега има такива хора. Те вършат своята просветителска дейност чрез съвременните технологии: блогове, социални мрежи, интернет сайтове и телевизии, портали и прочие «политически некоректни» пространства. Те стават все по-многобройни, по-организирани и по-професионални. Във Франция все повече хора се информират от «дисидентските» алтернативни медии, престават да гледат основните телевизии и да четат вестници, защото не им вярват. Отвратени са от манипулацията и дезинформацията в официалните медии.
Една от възможностите за съпротива на честните и свободомислещи хора е да се обединяват в истински граждански общества, да организират петиции срещу гласуването на неприемливи закони, да изискват провеждане на референдуми. Защо не, един ден да се превърнат и в политическа сила, която да прекърши увереността на управляващите, че политическата коректност е единствената рецепта и може да ни спаси от кризите, които в някакъв смисъл сама предизвиква.
В европейски план вече са в ход процесите по възстановяване на граничния контрол, формират се вътрешни общности от национални държави, каквато е Вишеградската четворка – Полша, Чехия, Унгария, Словакия. Отхвърлят се указанията на Брюксел за квотите за приемане на бежанци, изисква се съблюдаване на критериите за бюджетен дефицит.
И това според мен е само началото на края на Европейски съюз в сегашния му вид.
– Смятате ли, че светския елит на Европа познава достатъчно не само исляма, но и християнството, и като цяло, и като различни течения?
Не знам какво знаят и какво мислят брюкселските бюрократи за исляма и за християнството, но много хора все повече се питат: тия там горе слепи ли са, или имат за цел да превърнат европейците в многомилионно дебилно стадо, което да служи на интересите на международния капитал.
Европейският съюз днес е идеологическа, бюрократизирана институция, благодарение на алчността, бездушието или късогледството на голяма част от своя светски елит. Той се е превърнал в псевдо елит, защото не е в състояние да признае грешките си и да взима адекватни решения. За своите грешки и предизвикани кризи, тези хора винаги обвиняват някого другиго, не и себе си.
За нас, живелите при тоталитарния режим, тази нова европейска бюрокрация в някакъв смисъл e «deja vu»…
– Защо според Вас проектът за Европа на нациите не бе осъществен досега?
– Има много книги и анализи на политолози, интелектуалци и философи на тази тема, които споделят различни мнения, включително и за тайни заговори срещу Стария континент. Лично аз не съм в състояние да преценя защо не можа да се реализира Европа на нациите – такава, каквато я желаеше Шарл де Гол например. Но съм наясно, че без осмисляне на причините за днешното положение трудно ще се върви към бъдещето. Изискват се умни и конструктивни дебати на всички нива в обществото, за това какво трябва да се прави оттук нататък, за да се осъществи изграждането на една истински демократична и просперираща Европа на нациите. И това е една от целите ми с филма – да предизвика откровени и задълбочени дебати в тази посока.
В разговорите и интервютата ми с хората, от различни социални групи в страните от Черно море до Атлантическия океан, се открои едно категорично желание за радикална промяна на днешна Европа. Засега само на думи…
Но недоволството на мнозинството винаги е предшествало назряването на промените в обществото. Подобно беше недоволството на народите от Източна Европа, няколко години преди падането на Стената.
Дали в този си вид Европейският съюз ще се разпадне, за да се изгради така мечтаната Европа на нациите, ще видим в близките няколко години.
– Какво според Вас направи България най-бедната страна член на ЕС, с толкова безнаказана корупция по високите етажи на властта и толкова голямо социално разделение?
– Това е важен въпрос, по който би трябвало да има, според мен, задълбочени дебати на всички нива сред мислещите и почтени хора, доколкото има такива, по всички медии, доколкото има медии…
Защо именно България е най-корумпирана, най-бедната страна, с най-много милионери и с най-нещастно население в Европа – а не страни като Полша, Чехия или Унгария например? И в която и да е друга европейска държава, има ли корупция в такива главозамайващи размери? Другаде мнозинството най-богати хора от котилото на партийните идеолози и бивши сътрудници на тайните служби ли са; бивши бандити, престъпвали законите, настоящи политици ли са? Другаде най-бедните социални категории като пенсионери, безработни и пр., такива мизерни пенсии и социални помощи ли получават?
Какво направи България „райско място“ за няколко хиляди семейства, прокуди над два милиона българи по света и превърна в бедняци всички останали? Не стана ли това и с помощта на нашата страхливост, дребнавост, егоизъм, на оцеляването в собствен интерес?
Виновници не сме ли и всички ние – и тези, които се попиляхме по света, и тези, които останаха? Доколко са виновни и лидерите на Европейския съюз, че си затваряха и продължават да си затварят очите, да сътрудничат на компрометирани политици и на свързани с тях олигарси?
Мисля, че наближава времето всеки да отговори пред собствената си съвест (ако има такава), какво е правил, докато корупцията безнаказано се е разраствала, социалното разделение се е задълбочавало и България се е превръщала в такова нещастно място за живеене. И да помисли дали може да оцелее общество, в което несправедливостта и социалните разделения са толкова големи.
Иначе рискуваме да се стигне, рано или късно, до някакъв нов „народен съд“ или до тоталитаризъм, защото демокрацията може да не издържи на толкова изкривена употреба.
.
17-минутен откъс от „Нашите мечти за Европа“ с българско озвучаване
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Въпросите, както и отговорите в това интервю, са изпратени по имейл. Интервюто е подготвено за публикация от Мариана Христова.
За да се свържете с Николай Томов или за да гледате филма:
+ 33(0)666 56 28 80;
[email protected]
https://www.youtube.com/watch?v=YysuDmOj4tw