Едно пътуване към Другото – I част

Делегация на Асоциацията на българските училища в чужбина, водена от Западно- и Средноевропейкия митрополит Антоний на посещение по Светите места в Йерусалим.  

Първа среща на българските училища в чужбина в Близкия изток – на гости в БУ „Патриарх Кирил” в Тел Авив.               

ЕДНО ПЪТУВАНЕ КЪМ ДРУГОТО 

Първа част

(Дълго ще е, подгответе се за това или просто се откажете дa четете. Пиша го, защото е документ завинаги, който ще остане в историята на АБУЧ, в историята на Българската патриаршия, в историята на спомените ни.)

Това пътуване мнозина от нас ще нарекат пътуване към ДРУГОТО. И всеки от нас ще включи в това Друго онова, което го е променило (поне за малко или завинаги).

В годината на 10-годишния юбилей на Асоциацията на българските училища в чужбина искахме да направим нещо различно и запомнящо се. И стана. Завиждам си, че ми се случи. Може би така е с повечето от нас, които участвахме в това пътешествие, в това поклонение. За някои бе докосване до вярата им, за други – встъпване в историята на Света, за всички ни бе (може би) пречистване на познанието за себе си и другите.

На кого го дължим? Разбира се преди всичко на хората, които го замечтаха и направиха.

Номер едно: Г-жа Петя Цанева – зам.-председател на АБУЧ, президент на Асоциация „Балкан” в гр. Мадрид, Испания. Когато си науми нещо – няма спиране, докато не го свърши. Първа в нашата асоциация събра български училища от различни страни в Мадрид, първа заведе повече от 300 души на поклонение на гроба на Св. Константин-Кирил Философ в Рим, първа каза: „Ще идем и до Божи гроб!” И ни поведе.

Номер две: Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний.

Длъжни сме да споменем, че контактът на АБУЧ с Българската патриаршия датира още от времето, когато за първи път се събрахме в Българския парламент през юли 2008 г., на Кръгла маса под патронажа на тогавашния председател на Народното събрание, г-н Георги Пирински. На 10.07.2015 г. Представители на АБУЧ се срещнаха с Негово светейшество българския патриарх Неофит и получиха първосветителското му благословение за родолюбивото дело на Асоциацията. По-късно най-преките ни взаимоотношения в последните три години са именно с митрополит Антоний. В 2015 г. с негова помощ се организира първият семинар на АБУЧ в Троянския манастир, 2016-та – втори семинар в Бачковския манастир , ведно с игумен Симон, а тази година ни предстои третият пореден семинар в Рилската света обител. От векове просветата на децата ни е била свързана с радетелите на Вярата. Ние просто сме продължители на Възраждането и грижата ни за Духа български е всеобща.

Номер три: Г-жа Рина Бакалов – директор на Българския културно-информационен център в Тел Авив и основател на българското училище „Патриарх Кирил” в Тел Авив. Една красива, засмяна и всеотдайна жена. Посреща гостоприемно по български всяка родна изява в Израел и е готова винаги да приюти приятелски хора като нас, които идват, за да преживеят нещо много различно в Близкия изток (за мнозина всъщност той е толкова далечен).

Това са първите, а след тях сме и всички останали, които съучаствахме, съпреживяхме и допринесохме за едно незабравимо преживяване по стъпките на Спасителя, което ни откъсна от гмежта на ежедневието и отвори очите ни „навътре” за много неща.

Близо 40 души в продължение на два дни (24 и 25 април) се събирахме в Израел. Първо на летището „Бен Гурион“ в Тел Авив и след това във Витлеем. Пътувахме представители на 14 български училища в чужбина от 8 държави. И не само от Европа – имаше участници от Америка, че и от Китай. По градове статистиката ни е: София, Пловдив, Мадрид, Палма де Майорка, Барцелона, Лондон, Годалминг, Будапеща, Чикаго, Вашингтон, Пекин, Тел Авив.

Една част от групата ни пристигна в Тел Авив още на 24 април и са имали възможност да се разходят из древната Яфа, да посетят в този ден храма „Св. Георги Победоносец” в Лида, да се поклонят на гроба на светеца. По-късно в двора на храма е била построена джамия. (Св. Георги се почита и в Турция. Тази година за първи път на 6 май, Гергьовден, в храма в Одрин се отслужи служба не само на гръцки, а и на български (вж. тук).

Можете да прочетете и дописката на Полина Спирова в сайта на „Двери”. Там тя е разказала за всичките Свети места, които видяхме, запознала ни е и с историческата християнска фактология (вж. тук).

Благодаря ти, Поли!

.

Моят разказ ще е по-светски пътеписен, може би не пълен (но не е и нужно). Просто искам да се докоснете до някои емоции, които бяха в нас и вярвам, че дълго ще живеят в разказите ни занапред.

Нашата лондонска група от БУ ”Иван Станчов” към Посолството в Лондон, Великобритания, пристигна последна на следващия ден – 25 април 2017.

Easy Jet! 3 часа закъснение!!! Нормално:)

Трябва да споделя нещо, което беше ново за нас още от качването ни в самолета. Беше пълен, но цивилно облечените европейци в него бяхме малцина. Почти целият бе пълен с ортодоксалните евреи, за които впоследствие научихме много от нашия прекрасен, неповторим гид – палестинеца Махмуд, следвал философия в България (СУ „Св. Климент Охридски”), женен за българка, с две думи – отлично побългарен. „От където ти е жената – от там ти е родата!” (световна максима).

Та: всички мъже, ортодоксални евреи, облечени в черно. Задължително условие, цял живот евреите жалят, че са ги лишили от храм. В 70-тата година римският император Титос унищожава храма им. Синагогата не е храм, а място за общение. В техния разрушен в миналото храм са се извършвали жертвоприношения. В Синагогата – не. Всичките мъже бяха със съпругите си (жените носят на главите си специфични шапчици или перуки, косите им трябва да са покрити) и много, ама много малки деца. От 3 до 5 на семейство (поне). Всичките много млади, с бели лица и светли очи.  Мъжете с черни високи шапки, от които висят косите им на навити масури край скулите (после разбрахме, че са възприели тази прическа, за да се различават от всички останали и да се познават един друг). Закъсняхме с полета три часа и заради това, че докато натоварят на самолета детските колички (4 тона беше свръх багажът), мина един час.

Усещането ми бе особено, защото си помислих как ние, българите, в днешно време имаме от едно до две деца… и се топим. А моята прабаба е родила 24 (наистина, не си измислям, има го в регистрите на гр. Пещера).

От студения Лондон, в горещия Тел Авив и посреднощ – направо към Витлеем. Магистралите от Тел Авив към вътрешността на страната осветени, впечатляващи, няма друсане като по нашенските (дори нови) асфалти. За да влезем във Витлеем, което значи в палестинската част, минаваме контролна бариера. Само думата „Българи” я вдига безпрепятствено. Пейзажът тотално се променя. Всичко става по-пустинно, по-бедно. Каменни къщи, неравни криволичещи улици. Два свята: на евреите и на палестинците – различни. Спираме пред гранд парк-хотел „Витлеем“. Петя ни посреща на автобуса с цигара в ръка (имах си хас!), запознава ни с Махмуд (още от първото ръкостискане и вглеждане в очите му усещаш, че този човек е НАШ!). И той стои и ни чака, нищо, че целия ден е бил с пристигналите от групата предварително.

Раздумка, две, три – и хайде да спим!

26.04.2017 г.

Закуска преди 8, първо „Добро утро” с колегите и най-вече допир с усмивката на дядо Антоний (не се учудвайте, това е възприетото обръщение за митрополит). А той е по-млад от децата ми! Но това е израз на уважение. Вазов също са го наричали „дядо” именно от уважение, а не заради възрастта му. И още една възрожденска асоциация. Митрополит Антоний толкова прилича на Ботев (това също е отговорност… мисля си…).

Петя, като един истински водач на група, професионалист, окачва на всички ни така наречените на “чист небългарски” – баджове. Изящно приготвени като изненада от нейните хора (децата й де!). На тях пише: „Поклонение по Светите места – Среща в Тел Авив – Израел 2017“. Дори митрополит Антоний си окачва такава върху енголпията си (едно от много новите неща, които научихме). Вижте на снимката по-долу какво представлява енголпията (овалният медальон на одеждата му).

Ще ми простите, но едва ли ще мога да разкажа за всичко, което видяхме и научихме, а и едва ли на всеки ще му се чете в такива подробности. Ще ви споделя най-същественото и онова, което се запечата в спомена ми най-силно. Сигурно колегите тепърва ще ме допълват. Колкото очи – толкова светове.

Потегляме от Витлеем, родния град на Иисус. Първи впечатления – каменен град, къщите ъгловати, в правоъгълни форми, малко крепостни на вид, еднообразни, терасовидни плоски покриви (по тези места не вали кой знае колко). Тук живеят (ако правилно съм запомнила) между 80 и 120 000 християни и 60 000 мюсюлмани. Преобладава младото население, но безработицата е между 25 и 30 процента. Палестинците нямат право да работят в Израел преди да са навършили 40 години! Основен поминък на населението – каменно строителство, туризъм, продажба на сувенири.

Поемаме към  Ерусалим за среща в 11.00 часа с Йерусалимския православен патриарх с титла: Негово Божествено Блаженство Патриарх на Светия Град Йерусалим и на цяла Палестина, Сирия, Арабия, цяла Задйордания, Кана Галилейска и Светия Сион – Теофил III.  

Отиваме по-рано, за да не закъснеем. Патриаршията впечатлява. Тук вмъквам думите на Петър от Годалминг:

„На мене лично много силно впечатление ми направи наличието на голяма икона на св. цар Борис-Михаил, Покръстител български, разположена в централното фоайе на патриаршията, преди да се влезе в приемната зала. Всъщност пръв Пламен я забеляза и в несигурността си ме попита не е ли това нашият Покръстител? Честно казано, бях силно учуден да видя в един от стожерите на гръкоезичието (нека не забравяме, че Ерусалимската патриаршия е гръкоезична и по правило патриархът е византиец…) икона на св. цар Борис Покръстител. После съзнателно търсих икони на други славянски светци – безуспешно.”

Влизаме в голям салон, засега празен, и заемаме първите места. Постепенно започват да прииждат и други. Нашият митрополит е първото духовно лице в залата, после идват и други – представители на Руската и Сръбската патриаршии, но с по-ниски духовни санове. Залата се препълва. Всички стават прави, когато влиза Теофил III. В речта му към присъстващите се отправят твърди думи срещу  глобализацията, която топи националното, несъгласие с провежданата политика на Европейския съюз…

За някои това е трудно да се преглътне, други са напълно съгласни…

Благославя ни. И се занареждаме да поднесем подаръци и благодарности. Тук смирението на повечето се стопява (дори на духовните водачи, но с пълното изключение на нашия митрополит, който винаги, навсякъде спазва и цивилната, и духовната етика). Независимо, че нашата делегация бе първа и трябваше първа да поднесе почитанията си – руското и сръбското духовенство призова своите миряни да се тикат сериозно напред и да се борят за първенство. Успяхме в крайна сметка да стигнем в суматохата до Патриарха на Йерусалим, да споменем, че сме делегация на българските училища в чужбина, които са повече от 300 по света, да поднесем приготвените за него подаръци (розово масло, книги за българските манастири, Паисиевата светиня и др.). Направихме си снимка с него и бяхме дарени с икона на Св. Богородица с Младенеца, миро и голям цветен фотос на Божия гроб в Йерусалим.

Казах ви вече за нашия невероятен гид Махмуд, който в автобуса всяка сутрин ни поздравяваше с: „Драги сънародници, другарки и другари…” и с това начеваше нашето усмихнато ежедневие. Та, след срещата с патриарха нашият симпатичен български палестинец ни поведе към центъра на Йерусалим, накупи от известните еврейски гевреци (овални, големи поне 50 см по диагонал), фалафели от нахут и ни нахрани като истински бащица! Защото ни чакаше дълга програма, а време за нормален обяд няма.

Благословени и обновени, тръгнахме към друго свято място за еврейския народ – музея Яд ва-Шем в Йерусалим (Национален мемориал на Холокоста и героизма). И тук е мястото да споменем, че АБУЧ подкрепя инициативата, родена в Израел, да бъде номинирана Българската патриаршия за Нобелова награда за мир заради приноса в опазването на българските евреи по време на Втората световна война, когато целият български народ, заедно с цар Борис III, не се подчинява на желанието на Хитлер и ешалоните на смъртта не потеглят от България към концентрационните лагери.

България е преживяла човешко посечище след Априлското въстание и нас още ни кърви сърцето, когато говорим и си спомняме за това. Еврейският народ е преживял огромен геноцид и това никога не трябва да се забравя – урок за всички ни. Вечен.

Мъчително е да разглеждаш това, което е съхранено в този музей. Не всеки може да издържи. Но тук, в мълчание и признателност, спряхме пред българската секция, където на видео върви покъртителният разказ на една оцеляла жена – българска еврейка. Тя припомня как тогавашният патриарх Кирил застава пред оградите, където са натъпкани българските евреи, за да бъдат изпратени в концлагерите, и божият служител пожелава да влезе при тях. Не го пускат – той прескача сам оградата и казва: „Тръгнете ли вие – и аз с вас!”. Затова българското училище в Тел Авив носи името „Патриарх Кирил”. Мълчим пред витрините, пред купищата обувки на изгорените в газовите камери, мълчим пред разказа и спомена…Това не се забравя..

Денят скоро ще наклони към залез и бързаме да направим малка обиколка по криволичещите учички на Йерусалим, за да стигнем до Божи гроб. Времето е малко и няма да може в днешния ден да свършим всичко необходимо. Ще остане за следващия ден. Но митрополит Антоний предложи днес да влезем за малко, за да освети върху ложето, където е било поставено тялото на Иисус и миропомазано с благовонни масла, онези предмети, които искаме да отнесем обратно със себе си да нашите домове, до близките и познатите ни, за да разнесем благословията от Светите места.

Тук, в храма на Голгота, горят кандилата, запалени от Благодатния огън, който слиза на Земята на Великден. За това можете да научите повече тук.

А ние видяхме и се снимахме на входа пред разцепената от светкавица колона. Вечно напомняне за единствения път, когато Благодатният огън не е слязъл в храма, а на входа му, защото православните не са били допуснати вътре.

Успяхме да коленичим пред Божието ложе – голям розово-кафяв мраморен камък. Когато се наведеш над него, те лъхва мирис на уханно миро…

Голяма е групата ни и всеки иска да отнесе нещо благословено. Митрополит Антоний разбира и е търпелив…

Денят е топъл, дълъг, изпълнен с толкова емоции и нови усещания. Побираме в съзнанието (всеки според нагласата си) Другост.

Вечерта е за отмора, на терасата в хотела, събрани с настроение и напитка, за да споделим, обобщим, да се порадваме, че сме заедно. Това е най-интимното и човешкото, нужното. До късно бъбрим, малко спим. Когато си в Израел с такава група като нашата, и безсънието е част от удоволствието. А групата ни наистина е невероятна. Но затова – по-късно.

.

27.04.2017 г.

Закуска, рейс, задължителното от митрополит Антоний: ”Христос възкресе!”, гръмко с радост всички отговаряме: „Воистина възкресе!”; Махмуд: „Добро утро, скъпи сънародници, другарки и другари!”… и тръгваме.

Денят е определен за Светите места – да минем по Вия Долороса (в превод – „Пътят на болката”). Христовият път към Голгота.

Първо спряхме в Базиликата „Рождество Христово” във Витлеем на площад „Мангер”. Това е един от най-старите действащи християнски храмове, но всъщност се състои от две части: източноправославна и католическа. Сведохме гърбове, за да влезем в пещерата на Рождеството. В доста от храмовете вратите са ниски, за да се навежда винаги посетителят и символично да се покланя пред това, което му предстои да види. И там, сред най-новите археологически разкрития, видяхме мозайки с камъчета от чисто злато!

После автобусът ни понесе отново към Йерусалим. Град с 8000-годишна история, в който се срещат за живот толкова много и различни религии. По пътя разглеждаме от прозорците далеч по-заможните квартали, където живеят евреите в Израел. От Махмуд научаваме, че тук, в пустинята, за тях животът е пригоден съвсем непустинно. САЩ отпускат 10 милиарда годишно, за да се поддържа висок и необезпокояван стандарт. Медицинското обслужване е може би най-доброто в света. Минаваме край болница, построена със средства, подарени от американски милиардер (ако правилно съм записала – Моше Давидсон, най-големият производител на стъкло в света). Към болницата има дори музей с библейски сцени, изписани от Шагал.  Жалко, че не можем да спрем и го видим… Дали и тук са неговите „хвърчащи хора” или това състояние не засяга библейските герои, защото те завинаги са в Небесата?…

Питаме: С какво се занимават ултраортодоксалните евреи (говорих ви за тях, когато летяхме от Лондон за Тел Авив). Толкова странни в облеклото си, молят се по няколко пъти на ден (видяхме ги опрени до стени да го правят преди полета, по време на полета, след кацането…). Къде ли е възможно да се трудиш и да се молиш толкова чинно? Трябва за спазват стотици закони, сред които има 284 позволени неща и 365 забрани (ако съм запомнила правилно числата).  Махмуд отговаря, че те…МИСЛЯТ. Това е тяхното задължение:

1. Да създават и раждат деца (безпрепятствено осигурено решение на проблема да няма демографска криза за евреите, но явно за сметка на работещите евреи и с помощта на тези 10 милиарда годишно от Щатите. Споменават се и едни диамантени находища в Южна Африка или някъде натам?).
2. Да осмислят, разсъждават, тълкуват притчите-постулати в свещените им книги. Много имало за разгадаване и умуване.

След тези факти – вие помислете според способностите си какъв е този живот. Браковете им се уреждат в доста случаи от религиозните водачи. Не се учудих. Имаше странни двойки в самолета. Един от съпрузите бе нисък горе-долу колкото Тулуз Лотрек, около 1.40 най-много, а съпругата му бе на височина и ширина едра колкото мен и съпруга ми заедно. Но водеха 5 деца. Явно имат други приоритети и повели.

Автобусът ни възкачва на Маслинения хълм – хълма на Злото. Тук Юда продава Иисус за 30 сребърника, но после връща парите и се самообесва. С тези пари купуват нива, наричат я Грънчарската нива и в нея погребват бездомниците.

В Гетсиманската градина (три пъти е строена), арестуват Христос. Посетихме въздигнатия там храм, откъдето гледката към Йерусалим е впечатляваща. Над високите издигнати стени, които обграждат града, стърчи златното кубе на централния храм в Стария град.

И след това поехме по Пътя на кръста до Божия гроб. Едно изкачване с 14 спирки според кръстоносците, а според други – 4 основни, на които Иисус е спирал по различни причини. Видяхме ги изобразени на каменни гравюри. Извървяхме Пътя и не беше лесно. Заради стръмнината, заради топлото време (а сега то е най-милостивото в годината), заради усещането, че е изпитание на Духа да вървиш по това нанагорнище с кръста, на който ще си разпънат. Преди години в Лондон много често срещах един чернокож, в сиви дрехи, който вървеше по улиците и носеше винаги на гърба си огромен бял кръст… Сетих се за него. Размислих се за Христос, за жертвата в името на другите. Гузно е да влизаш в храм, където простосмъртните обикновено искат прошка, милост, благодат… но колко сме дали на другите, преди да поискаме за себе си?… Една от Божиите повели е да не лъжем…

В този ден бяхме донякъде щастливи, защото по улиците на Стария град всички магазини бяха затворени, сергиите липсваха. В друг ден тук е пазарна лудост. А ние вървяхме през улици със спуснати кепенци на витрините и само някъде имаше отворен дюкян. Причината – от 17 април 15 000 политически палестински затворници в израелските затвори са обявили гладна стачка и днес целият Йерусалим стачкуваше в тяхна подкрепа.

Различен е животът в този многообразен свят, труден за разбиране, труден за възприемане, защото нищо не е равнопоставено. И все пак – в този град, на тази земя, продължават да битуват всички религии. Не напускат… бранят правото си, всекиму според моженето. Земя с усещане за минно поле…

И стигаме! Отново пред портата на Храма на Възкресението. Божи гроб! Предния ден бяхме тук в края на деня и нямаше много хора. Но днес е стълпотворение. Хиляди. И се нареждаме на опашката, за да се поклоним. Това е всъщност мястото, където нашите деди са идвали, за да почетат Бог, да станат хаджии и така да заслужат уважение и милост за рода си. Мъчително бавно е придвижването, часове… Но целунахме гроба, всеки със собствена мисъл за преживяното.

А после, водени от митрополит Антоний, застанахме в параклиса на Божи гроб, който е бил на Българската църква, но за съжаление сега е запуснат и вече не е наш. Тук митрополит Антоний запя на църковнославянски молитва и благослови българския народ, запя за благоденствието на нашата асоциация, запя молитва за Добро. Вярвате ли ми, че дори сега, като пиша тези редове, цялата съм настръхнала. Как да ви опиша, че има нещо величествено, когато именно тук, стоиш и слушаш прекрасния глас на Вярата. И ти си част от това свято тайнство. От този възглас за Бъдещето.

Асоциацията на българските училища се присъединява към призива на колегите ни в Израел. Заедно отправяме призив да се направи необходимото от българската държава и да бъде възстановен този български параклис. Ние също ще помогнем. Надяваме се и Българската патриаршия да поведе тази акция за възстановяването на един български свещен кът в Светите места.

Христос Възкресе! Воистина Възкресе! – Повтаряме всички…

А ние… какво ще възкресим? За себе си, за другите?

След изнурителния поход, отдъхваме за малък обяд на крак (тестените произведения спасяват набързо от глада, ако е възможно той да се появи в тази топлина и при подобно височинно изкачване). Остана ни дори малко време за едно истинско кафе в единственото по-светско кафене, което забелязахме. Слава Богу, че беше полупразно, за да поемем сулук (дъх, де). И точно тръгнахме да излизаме от него, когато заприиждаха тълпи добре и съвременно облечени хора. Сватба! И това видяхме.

Следващата ни спирка бе на Стената на плача. Светиня за евреите. За да стигнем на площада, където е Стената, минаваме праз пазарните катакомби на еврейския пазар. Бижута, злата, сребра, сувенирни джунджурии  – тук не стачкуват.

За малко спираме на една висока тераса, от която се вижда огромният площад. Пред нас, в стъклен огромен правоъгълник, е поставем от чисто злато еврейският седемсвещник – светиня за народа им. Може би над метър и половина висок. И слизайки по стълби, се озоваваме на площада.

Многолюдие, оживление… В центъра – младежи, напълно съвременни на вид, красиви, весели, пеят и танцуват в кръг. И тяхното веселие е заразително. Махмуд ни разяснява, че това са млади евреи, които идват на поклонение от цял свят на групи, за да изразят почитта и щастието си, че са част от една общност и религия, която, въпреки всичко изживяно през вековете, не умира, а е жива, твори, създава, бори се. Гледам ги с усмивка… Боже, колко всички всъщност сме еднакви. Младостта винаги побеждава. Скептицизмът е за нас – остарелите…

Поклонението на Стената е разнополово. Има отделение за жени и друго – за мъже. Тук виждаш наредените десетки поклонници да се молят и удрят глави в стената, заради отнетото им право на храм. Поставят бележки с молби – за изцеление, за благодат, за всичко желано. И не бива да излизаш с гръб към стената, а само с лице към нея…

Такъв е протоколът и когато си на аудиенция при Британската кралица… Сетих се и за това.

Денят е на заник. Имаме още да посетим и гроба на Давид. Когато навлизаме в очертанията на мемориала, забелязах, че митрополит Антоний прикри енголпията в диплите на черната си одежда. Предполагам, че от уважение  към двете различни вери. И го оцених.

Давид, велик цар на Израел, роден във Витлеем 1000 г. преди Новата ера. Поет, написал 150 псалма в Стария завет. 50-тият псалом е на покаянието. Защото харесал Батшеба (б.р.: Вирсавия според българския превод на Библията), съпругата на военоначалника Урий. Изпраща го на война в първите редици, от които почти със сигурност никой не се завръща обратно. Затова се разкайва. Свирел е на арфа и така е изобразен на мемориал в началото на комплекса, пред който се снимаме за спомен. Всички знаем, че Давид побеждава побеждава Голиат. Синът му Абсалом (Авесалом) е наказан от Бога, защото искал за завземе престола от баща си. След Давид идва Соломон. На Маслиновия хълм има построен мавзолей на великите личности, строен от мюсюлмани…

Дълъг ден, изпълнен с много. Минахме през значителен брой храмове – католически, на коптите, християнски. И навсякъде ни придружаваше словото на митрополит Антоний, допълнен от прекрасните познания на нашия Махмуд.

Вечерта отново на вечеря и после среща с още едно духовно приятелско лице – Теодосий Хана, митрополит на Севастия, в чиято територия влиза Витлеем. Той е палестинец, учил в Солун и често е посещавал България, затова има прекрасно отношение към българите. Още една благословия по нашия път – от приятел.

Не си спомням да съм била в друга страна, където името България да разтваря така широко врати. И това никога не може да се забрави.

(Край на I част)

.

Снежина Мечева,

директор на БУ „Иван Станчов“ към Посолството ни в Лондон,

говорител на АБУЧ