Знаете ли кой е най-хубавият ден в едно училище? ПОСЛЕДНИЯТ…
Нашият, в Българското училище към Посолството на България в Лондон, беше на 15 юни 2012 г. Но освен всичко, това беше и празникът ни за 25-годишният юбилей, който празнувахме.
Та – ПОСЛЕДНИЯТ ден е най-хубавият за всички по много причини. За учениците – защото държат дипломите си в ръка и гледат засмени към Лятото. За учителите – защото са затрупани с цветя и любов и гледат уморени, но щастливи към по-тихите делници. За родителите – защото виждат как децата им раснат като гъбки в гората на познанието.
За мен като директор и преподавател в нашето си училище в Лондон Последният ден беше и равносметка. Имам право на нея… 25 години и аз „пораствах” с това училище. Първите две години бях само родител на две деца, които дойдоха за първи път в Лондон в оная далечна и толкова различна 1987-ма. После в 1989-та станах част от живота на училището и поех да бъда учител в него за децата от 1-ви до 5-ти клас. Дойде критичната 1991–ва, училището дотогава бе държавна форма на обучение, но… държавата го изостави (както стана и с доста други по света). Нямаше пари.
Ние в Лондон имахме повече от пари – имахме късмет. Дойде ни за посланик невероятният г-н Иван Станчов, който каза: „В Лондон ще има и училище, и читалище, и църква”. И заимахме. Заради него. Тогава станах единствен учител по всичко за децата, 35 на брой от 1-ви до 8-ми клас. И така беше около 15 години. Но децата се увеличиха до 150. Имах доверието на посланиците и дипломатите в посолството. Нищо, че Държавата отсъстваше като грижа. Ние в Лондон бяхме обгрижвани заради убедеността на хората, че българското живее, ако езикът ни е жив и ако знанието за народ и история се предава в класната стая.
Равносметката днес: 270 ученици, 7 учители, 500 души на празника ни в нашия дом – БЪЛГАРСКОТО ПОСОЛСТВО. Животът ни е свързан кръвно с Асоциацията на българските училища в чужбина, на която сме съоснователи. С тази асоциация и с колегите ми възрожденци по цял свят тръгнахме заловени за ръце и за сърце. Заради децата. След години упорит труд, днес държавата ни подкрепя, гордее се с нас, отдава почит с награди, които сме заслужили.
В училището си имаме знаме, химн, предучилищна група „Азбукарче” за деца от 4 до 6-годишна възраст, ръководена от обичната г-жа Невяна Анастасова. Обучаваме по български език и литература ученици от 1-ви до 8-ми клас, а г-жа Лидия Гюнелиева среща учениците от 3-ти, 4-ти, 5-ти и 6-ти клас с родната история, с героите на България. Имаме гимназия до 12-ти клас със славни млади хора в нея. И медал си имаме – „Иван Вазов” от Държавната агенция за българите в чужбина. Учителите ни притежават най-почетни дипломи от Министерство на образованието и от Министерство на външните работи. Нашият преподавател в гимназията, г-жа Здравка Момчева, издаде и първото Помагало по старобългарска литература за 9-ти клас в българските училища в чужбина.
Но най-голямата ни гордост са взаимоотношенията ни: с децата – любов, майчинска. С родителите – доверие като през Възраждането. С дипломатите – сътрудничество като в единна общност. Смениха се шестима посланици – всички ще кажат добри думи за нас. Имаме нов посланик – седмият по ред. От самото начало е с нас и за нас. С всички по-късно създадени 13 училища във Великобритания сме приятели. Контактите ни с държавните институции са партньорски. Медиите обичат да пишат за добрите неща, които се случват в живота ни (противно на вечния им хъс за негативна сензация). Обществените организации са ни съмишленици. Има какво да празнуваме и за какво да се гордеем.
Това не се постига лесно. Беше си борба за налагане, за авторитет, имаше безброй препятствия, но кой ти мисли за това, когато в крайна сметка си извървял пътя, който е трябвало, и си стигнал високо, защото си го мечтал и творил.
Седя си пред компютъра сега и пиша, а в съзнанието ми е празникът ни на 15 юни. Огромен салон – приличен на „Дядовата ръкавичка”, защото не само столовете не стигат, а и въздухът. Но сме си у дома, в нашата си България – посолството. Тук трябваше да е юбилеят, защото заради посолството сме оцелели, заради децата и техните родители, заради посветеността на учителите и настоятелите. И точно ние сме си на нашия празник. Нямаме официални гости. Ние сме си най-официалните – създателите на това БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ В ЛОНДОН, по пътя на което тръгнаха мнозина.
Тържеството ни открива посланик Константин Димитров. Редом с похвалните слова той изрежда наградите, получени през настоящата учебна година от учениците и учителите, споменава и най-последната за училището ни – Почетния медал „Иван Вазов”. Мъничките рецитират Славейков, Вазов, Багряна. Гимназистите глаголят старобългарското слово на Азбучната ни молитва. Пети клас нарича какво е за децата учителят – „многоръкият Шива”, прорицател с три чифта очи, винаги млад, специалист по всичко, бодигард, изповедник, фуния за знания, универсален боец.
Шестокласниците, които под ръководството на учителя си по история г-жа Гюнелиева преписваха на ръка Паисий, възхваляват Хилендарския монах. Цялото училище пее народните ни песни, на които славейната наша Деси Стефанова, ръководител на Лондонския български хор, ги е научила. Валентин от 2-ри клас и Никълас от 3-ти свирят на цигулка. Теди от 2-ри клас – на китара. Криси от 4-ти клас и Николета от 8-ми – на пиано. Третокласничката Емине смайва с изпълнение на съчетание по художествена гимнастика. Седмокласниците рипат шопското хоро – целия втори срок го учат с хореографката си г-жа Елена Роблес. Знаете ли, че в този 7-ми клас са 20 деца и всичките искаха да са на хорото? Едвам ни стигнаха носиите. Едно дете дошло по маратонки вместо с черни обувки. Леле! Като разбра, че няма да играе – забегна някъде и след малко иде с черни обувки. Кого е събуло, един Господ знае. Ама игра.
Изпращаме първата си дванадесетокласничка – Траянка. За спомен я даряваме с Българската библия – „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов. И тя, заедно с Блажето и Тони, запява за г-жа Момчева песента за любимата си учителка. Цялата зала плаче, Здравка ги държи за ръцете… Задушили сме се от спомени и вълнения – всеки има поне един учител в живота си, за когото да пророни сълза.
На финала на празника цялото училище пее нашия химн „Училище на словото и свято”. Влиза Васко със знамето, след него Криси носи табелата на училището, сред морето от родители като платноход Симеон и Селина разцепват мнозинството и носят на ръце бялата торта с логото на училището ни и големите цифри – 25! Свещите духа Траянка – Випуск 2012! Ура-а-а-а-!
Край мен се накичват мъничките първолаци със свидетелствата си за снимка. Цветята са затрупали всички ъгли на салоните. И най-големите тийнейджъри, дето в клас хич не ги свърта, и те щастливи и добри. Сбогувам се с моите осмокласници. Криси плаче, защото се разделяме. Но съм им казала на всички – отивате при г-жа Момчева. И нея ще обичате колкото мен, ще видите. И го знам.
Колежките ми г-жа Гюнелиева и г-жа Анастасова едвам си носят букетите, трябват им помощници. Краката ни подути, душите ни развети! Целувки, прегръдки, пожелания, замечатния…
Това е нашето училище – Българското към Посолството в Лондон. ПЪРВОТО И ВЕЧНОТО. НА 25 ГОДИНИ…
Снежина Мечева,
директор на училището
говорител на АБУЧ
Видео от тържеството и още снимки:
Много приятели се превърнаха в прелетни птици. Но истинското им гнездо вече не е в България, а навън. И все по-рядко се връщат. А Паисий добре го е казал – О неразумний … и т.н. Но етническо и национално самосъзнание вече не е едно и също. А иначе се права Мариана.
Не знам за кой главен редактор става дума и за кой емигрантски вестник, но по отношение на този текст в това издание бих могла все пак да ви попитам: а вие какво предпочитате – да не учат децата на емигрантите езика на родителите си, историята и културата на родината си и пр., или пък да няма кой да ги учи на тези неща..?
Оставете на българските учители в чужбина тази радост, това упование да вярват, че има смисъл от усилията и от труда им. Защото наистина има, поне според мен.
Чудесен като визия материал, но сантиментален и инфантилен до сълзи. Как обичаме майка България и не сме се отродили от нея. Как в котела на глобализацията ставаме граждани на света, но не забравяме корените си. Как децата ни се лутат в амплоато си на граждани на новата родина и особено при смесен брак е актуален вица за зебрата. Но в майката природа има място за всички, включително и за зебрата, която доброволно е станала такава. Няма лошо, но истината е че, както каза в Чикаго някой си много важен фактор, останалия в родината мат,риал е кофти. Всичко, що не е нефелно и кадърно се изнесе зад граница.И тези хора вече живеят с проблемите на новата си родина, а всичко останало е оправдание пред гузната им съвест. Защото са предпочели да избягат, вместо да се борят…
Ето и мнението на гл. редактор на емигрантски вестник за отношението му към това, което става в родината:
Zdraveite,
Prochetoh materiala, mnogo dobre e napisan, naistina. Problemut lichno za men, kato redaktor, e che nqkak si ne se vpisva v tematikata na nashiq vestnik.Kazano nakratko – nashata auditoriq sa horata, koito po edna ili druga prichina sa vdignali ruce ot situaciqta v Bulgariq i zhiveqt nov zhivot,chiito problemi dnes sa po-razlichni.
Ne mi se iska da zaciklqme otnovo na tezhki i ritorichni vuprosi za
Bulgaria. Situaciqta tam otdavna se izqsni. Interesni sa ni edinstveno
temite za dneshnite predizvikatelstva pred horata, izbrali drugata
alternativa pred zhivota v Bulgaria, te sa nashite chitateli.
Ako imate ideq za interesna za tqh tema, bihme publikuvali s udovolstvievashata statiq.
Blagodarq vi za vnimanieto,
zhelaq vi leka i uspeshna sedmica,
Ако и той прочете коментара, ще се познае. Може би и Вие драги сънародници сте на това мнение?