Мафиотските държави

Организираната престъпност идва на власт

Автор: Мойзес Наим*

Статията в авторитетното американско списание Foreign Affairs беше открита за българската публика от портала euinside.eu. Тя беше подмината от българските медии, дори от критичните към властта, въпреки несъмнено стряскащите заключения в нея. На България е отредено „почетно“ място сред мафиотските държави като Гвинея, Черна гора, Мианмар (или т.нар. Бирма), Украйна и Венецуела.

Единствената европейска държава, управлявана от премиер, който е бивш наркотрафикант – ето една истина, която българските конвенционални медии не могат да си позволят да произнесат. Някои – от страх, други – поради икономическа принуда, трети – защото са част от пропагандната машина на престъпността, която е на власт.

Положението е особено драматично, защото зад академичния тон на автора, който може да си позволи да нарича нещата с истинските им имена, има и реална политика. А нейните интереси са хора като Бойко Борисов да бъдат на власт. „Кучи син, но наш кучи син“ – е казал Рузвелт за диктатора Сомоса- баща. Ето защо преди година посланик Уорлик дойде лично в парламента да брани „кучия син“ от шокиращите данни за него в американските дипломатически доклади – впрочем обилно цитирани от Мойзес Наим.

Показателно е и мълчанието на опозицията, която в друг контекст би използвала максимално подадената й топка. Тя обаче си трае, защото мафиотите, които управляваха при Тройната коалиция, също са важни експонати в българския музей на организираната престъпност, изплувал от грамите.

Така или иначе, духът е пуснат от бутилката. Реалността, че в България се симулира демокрация – а всъщност става дума за мафиотска държава, управлявана от престъпник, с престъпна опозиция – не може да бъде крита вечно. Знак за това е все по-сериозното осмиване на властта с вицове, карикатури и съвременни изразни средства, съпоставимо единствено с периода на късния зрял социализъм на Тодор Живков, от когото се вдъхновява сегашният премиер. А едва ли има по-добър пример за мафиотска държава от България в края на 80-те – с каналите за дрога и оръжия на Държавна сигурност.

Биволъ преведе и представя на своята публика цялата статия от Foreign Affairs– списание, в което са взимали думата 11 американски външни министри, и което без съмнение играе важна роля за разбирането на световните процеси от сегашни и бъдещи политици в САЩ и по света.

Мафиотските държави

Мозес Наим, Foreign Affairs, 91-3, Май-Юни 2012

Световната икономическа криза се превърна в истинска благодат за транснационалните престъпници. Благодарение на слабата икономика богатите престъпни организации могат да придобиват финансово затънали и потенциално ценни компании на ниски цени. Фискалната дисциплина принуждава всички правителства да орязват бюджетите на правоохранителните служби и съдебните системи. Милиони хора са понесли сериозни удари и това ги е подтикнало към по-лесното – да нарушават закона. Голям брой безработни експерти в областта на финансите, счетоводството, информационните технологии, правото и логистиката са допринесли с опита и таланта си за развитието на световните картели. Междувременно филантропите по целия свят са „ограничили“ благотворителността си, създавайки фондове за финансово подпомагане на изкуствата, образованието, медицинската грижа и други сфери, които престъпниците с удоволствие подпомагат в замяна на достъп до политиката, социална легитимност и подкрепа. Международните престъпници едва ли могат да пожелаят по-благоприятна бизнес среда. Техните дейности се извършват с присъща свобода и имат стабилна финансова основа, което означава, че те се радват до голяма степен на ликвидност- една нелоша позиция, в която можеш да бъдеш по време на финансова криза.

Но насърчените врагове и намаляващите източници не са единствените проблеми, с които се сблъскват полицейските служби, прокурорите и съдиите. През последните години възникна нова заплаха- т.нар. държава- мафия. Престъпниците по целия свят са проникнали в правителствата до едно безпрецедентно ниво.

Вместо да ликвидират групировките, някои правителства предпочетоха тъкмо обратното – да поемат контрола върху незаконните операции.

В мафиотските държави правителствата забогатяха, направиха богати и техните семейства и приятели, експлоатирайки парите, силата, политическото влияние и световните връзки с престъпни синдикати, за да затвърдят и увеличат тяхната собствена власт. Наистина, водещите позиции в някои от най-рентабилните и незаконни световни предприятия са заети от професионални престъпници; те включват по-старши правителствени лидери, директори-шпиони, шефове на полицейски служби, военни, а в някои изключителни случаи – дори държавни глави или членове на техните семейства.

Сливането на правителствата с престъпните групи се различава от по-ограничените начини, по които те са си съдействали в миналото. Правителства и шпионски служби, включително онези от демократичните страни, често помагат на престъпниците да изнасят тайно оръжие за съюзническите бунтовници в други страни или с цел да убиват враговете зад граница.

(Лекомисленият опит на ЦРУ да помогне на американската мафия да убие Фидел Кастро през 1960 г. е може би най-известният пример.)

За разлика от нормалните държави, мафиотските не разчитат случайно на престъпните групи, за да задействат определени чуждестранни политически цели. В мафиотската държава, ако правителството не ръководи престъпната групировка, то поне става интегрирана част от нея, а защитата на тези бизнес групировки става приоритет. В мафиотските държави като България, Гвинея, Черна гора, Мианмар (или т.нар. Бирма), Украйна и Венецуела националният интерес и интересите на организираната престъпност са тясно свързани.

Тъй като политиката и средствата, които се разпределят в мафиотските държави са колкото повлияни от престъпниците, толкова и от властите, които по принцип формират състоянието на държавата, то тези държави поставят сериозно предизвикателство пред висшестоящите лица и анализаторите на международната политика.

Мафиотските държави не могат да бъдат лесно класифицирани, като по този начин замъгляват концептуалната линия между държавните и извън държавните действащи лица. В резултат на това тяхното поведение може да бъде трудно предсказано, което ги прави особено опасни в международната среда.

Революция в престъпността

Общоприетото разбиране за международните престъпни мрежи се основава върху три погрешни разбирания. Първо, много хора вярват по отношение на незаконните дейности, че те са се извършвали и преди това. Истина е, че престъпниците, контрабандистите и черните пазари са съществували винаги. Но природата на международната престъпност се е променила значително през последните две десетилетия, като криминалните мрежи са се разпрострели отвъд традиционните пазари и са започнали да се възползват от политическите и икономическите трансформации, както и да експлоатират новите технологии. В началото на 90-те години, например, престъпните групи се адаптираха лесно към иновациите в комуникациите, като например напредналото електронно криптиране.

Криминалните синдикати също така прокараха нови пътища и средства за трафик на наркотици, като „подводни наркоканали„: полуподводни канали, които могат да избегнат радарни, сонарни и инфрачервени системи. (Наркокартелите в Колумбия се усъвършенстваха изцяло до подводни канали.) През последните години криминалните организации се възползват и от силата на Интернет, което е довело до удивителен подем на киберпрестъпността, което пък от своя страна струва около $114 милиарди на световната икономика за 2011 г. според данни на най-голямата компания за производство на защитен софтуер Symantec.

Второто погрешно всеобщо разбиране е, че международната престъпност е таен феномен, който включва само малко общество от криминално проявени хора, които управляват далеч от обществата. Истината е, че в много държави престъпниците не се притесняват да бъдат в т.нар. ъндърграунд, но те управляват и отдалеч. Всъщност, заподозрените лидери на много основни престъпни групи станаха известни донякъде. Заможни хора с подозрителни бизнеси са търсени филантропи, които контролират медиите – радио и телевизия и собствени печатни издания.

Освен това сливането на богатство и власт не зависи единствено от незаконни дейности, а също така и от действията на членовете на обществото: например, милионите граждани, измамени от фалшивата китайска индустрия за потребителски стоки; търговията на дрога в Афганистан; милионите западни граждани, които пушат редовно марихуана; стотиците хиляди мигранти, които всяка година наемат престъпници, за да ги прекарат в Европа, и богатите професионални служители от Манхатън и Милано, които назначават нелегални имигранти за детегледачки и прислужници.

Обикновени хора като тези, които са интегрирана част от криминалната екосистема.

Третото погрешно разбиране е, че международната престъпност е изцяло в ръцете на закона, че е най-добре контролирана от полицията, прокурорите и съдиите. Всъщност международната престъпност е по-добре схващана като политически проблем, в който се намесва и националната сигурност.

Мащабът и обхватът на най-влиятелните престъпни структури съвпадат с най-големите световни мултинационални корпорации. И както законните групировки търсят политическо влияние, така и криминалните.

Разбира се, престъпниците са се опитвали винаги да подкупват политическите системи, което е в тяхна полза. Но нелегалните групировки никога преди това не са успявали да се сдобият с толкова голямо политическо влияние, на което се радват сега държави в по-големите части от Африка, Източна Европа и Латинска Америка, а да не споменаваме Китай и Русия.

През изминалото десетилетие този феномен прекрачи всякакви граници и допринесе за възникването на потенциалните мафиотски държави. Хосе Гринда, испански прокурор с дългогодишен опит в борбата срещу източноевропейските престъпни организации заявява, че е станало невъзможно за него и колегите му да различат интересите на престъпните групировки от тези на техните правителства. Според Гринда испанското законодателство се бори постоянно с криминалните синдикати, които съществуват като израстъци на правителствата на Беларус, Русия и Украйна. В поверителни бележки, съхранявани в дипломатическите доклади, изнесени от уебсайта Уикилийкс той обяснява подробно притесненията си за „огромния контрол„, упражняван от, както той определя, „Руската мафия“ над голям брой стратегически сектори от световната икономика, като добива на алуминий и природен газ. Този контрол, предполага Гринда, е възможен заради нивото, на което Кремъл си сътрудничи с руските престъпни организации.

В мафиотските държави правителството, чиновниците и престъпниците работят често заедно, поддържайки законен бизнес в тесни връзки с управляващите и техните семейства и приятели. Според Гринда Москва често назначава криминални синдикати – както, например, руската служба за военно разузнаване ръководи мафиотска група, която снабдява кюрдските въстаници в Турция с оръжие. По-показателен за припокриването на руското правителство и престъпните групи е случаят с товарния кораб „Arctic Sea„, за когото правителството твърдеше, че е отвлечен от пирати до брега на Швеция през 2009 г. Москва привидно изпрати руския военноморски флот да спасява кораба, но много експерти смятат, че това е било всъщност с цел контрабанда на оръжия, контролирана от руските разузнавателни служби, и че отвличането и спасяването са били уловки, целящи да прикрият следите.

Гринда казва, че контрабандата е била съвместна операция, ръководена от организираните престъпни банди и, както той закодирано ги определя, „Евразийските служби за сигурност„. Руснаците бяха засрамени, но резултатът беше съществено благоприятен, дори малко комичен. Подчертаната афера, непредсказуемата страна на сигурността, в която е трудно да различиш геополитическите калкулации на държавата от мотивите за изгодата на криминалните групировки.

„Мафията си има страна“

Русия не е единствената страна, където линията между правителствените служби и престъпните групи е необратимо замъглена. Миналата година съветът на Европа публикува доклад, в който се твърдеше, че министър-председателят на Косово – Хашим Тачи и неговите политически съюзници упражняват „насилствен контрол върху търговията на хероин и други наркотици“ и заемат важни позиции в „мафиоподобните структури на Косово и организираната престъпност„.

Връзката държава-престъпност е вероятно много по-силна в България.

Американски дипломатически доклад от 2005 г., пуснат от Уикилийкс миналата година, който си струва да бъде цитиран, рисува притеснителната картина за българския произход в мафиотската държавност.

Ето и част от доклада :

Организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително правителството, парламента и съдебната власт. В опит да запази влиянието си, независимо от това кой е на власт, представители на OП правят дарения на всички основни политически партии. Тъй като тези личности са разширили дейността си в законния бизнес, те се опитват – с известен успех – да си купят място в коридорите на властта…

Под нивото на националното правителство и ръководството на основните политически партии, ОП „притежава“ много общини и отделни членове на парламента. Това пряко участие в политиката – за разлика от подкупа – е сравнително ново развитие на българската OП. По същия начин, в регионалния център на Велинград, личности от OП контролират общинския съвет и кметството. Почти идентични сценарии се разиграха в половин дузина по-малки градове и села в България.

(Бел.прев. Цитатът е от доклад на посланик Джеймс Пардю, озаглавен „Българската организирана престъпност“ http://www.wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html)

Това състояние на нещата накара Атанас Атанасов – член на парламента и бивш директор на Националната служба Сигурност да отбележи, че „други държави си имат мафия; в България мафията си има държава.“

Държава и престъпност са също преплетени и в Афганистан, където висши правителствени служители и провинциални управляващи, включително полубратът на президента Хамид Карзай Ахмед Карзай, който беше убит миналата година, са обвинени не само, че заговорничат с трафикантските мрежи на дрога, но дори и че ги ръководят. Тъй като търговията на наркотици стана все по-глобална, африканските страни, също въвлечени, са станали важна част от разпространението на дрогата от Андеанския регион и Азия до гладните за дрога европейски пазари.

Неминуемо няколко африкански управляващи и техните семейства, заедно с по-нископоставени политици, военни офицери и членове на съдебната система, са навлезли сами в бизнеса за търговия на дрога. В Гвинея, например, Осман Конте– син на експрезидента Лансана Конте, беше официално заклеймен като „бос на дрогата“ от американското правителство през 2010 г.

Полицейски служби, тайни служби, съдилища, местни и провинциални управленски структури, паспортни служби и митници са се превърнали в желани мишени за престъпните групи. Миналата година Рене Санабрия – пенсиониран генерал, който е оглавявал агенцията за борба с наркотиците, беше арестуван от американските федерални агенти в Панама и обвинен в заговор за пренасяне на хиляди килограми кокаин до Маями.

Санабрия беше признат за виновен и беше осъден на 14 години затвор. Подобно на него поредица от генерали, които са заемали директорските позиции в агенциите за борба срещу наркотиците, лежат сега в затвора за участие в престъпления, които е трябвало да предотвратят.

Мафията пусна корен и във Венецуела. През 2010 година президентът Уго Чавес назначи генерал Хенри Рангел Силва за главнокомандващ на венецуелската армия; по-рано тази година той стана министър на отбраната. Но през 2008 година американското министерство на финансите добави Силва в списъка на официално определените наркобосове, като го обвини, че участва и помага в търговията на дрога. Наскоро финансовото министерство лепна този етикет и на редица други венецуелски служители, включително отличени военни офицери, по-висши офицери от разузнаването и влиятелни членове на конгреса, които са в съюз с Чавес. През 2010 година венецуелец на име Валид Маклед е обвинен от няколко правителства, че е бил глава на една от най-големите световни групи, разпространяващи дрога, и е заловен от колумбийските власти. Преди да бъде екстрадиран във Венецуела, той твърди, че има видеоклипове, записани телефонни разговори и други доказателства, които показват, че е работил за криминални мрежи, в които влизат 15 венецуелски генерали (включително шефът на военното разузнаване и шефът на агенцията за борба срещу наркотиците), братът на вътрешния министър на страната и петима членове на конгреса.

Отчасти поради такива връзки кокаиновият бизнес във Венецуела процъфтява през последните години, и към настоящия момент страната осигурява повече от половина партиди на кокаин до Европа. Търговията с наркотици не е единствената незаконна дейност, която се развива в ерата на държавната престъпност: страната стана също така основна в трафика на хора, пране на пари, фалшифициране, контрабанда на оръжия и контрабандна търговия на петрол. В миналото специалистите по външна политика считали основно международната престъпност за относително несериозен проблем, с когото вътрешните законови системи трябва да се справят. Влиянието на престъпността, смятали те, е било незначително в сравнение с терористичната заплаха или разпространението на оръжия за масово унищожение.

За щастие всеобщото разбиране започва да се променя. Все повече и повече политици признават, че престъпността е станала значителен виновник за глобалната нестабилност, особено с възникването на мафиотските държави. Криминални групи, например, са въвлечени в разпространение на ядрени оръжия за лични облаги. Абдул Кадир Кан – всеизвестният пакистански ядрен търговец твърдеше, че е разпространявал тайните за производство на бомби в други държави, за да движи интересите на Пакистан. Но международната мрежа, която той направи за доставка и продажба на стоките си, бе обявена за незаконна и целяща лични облаги. Експертите по разпространение на ядрени оръжия са наблюдавали дълго, че действащите лица извън държавата може би няма да отговорят на стратегиите за спиране на тази дейност по начина, по който държавите го правят: има основание за притеснение дотогава, докато престъпните организации се сливат все повече с правителствата. Вероятно най-тревожната в това отношение държава е Северна Корея. Въпреки че тя обяви наскоро, че ще прекрати своите опити за производство на ядрени оръжия, че ще спре обогатяването на уран и ще позволи на международните инспектори да посещават нейните основни ядрени комплекси в замяна на хранителни доставки като помощ, страната е все още ядрено въоръжена и нейните криминално насочени действия накараха американски служители да я нарекат „Държавата на Сопрано„.

Специалист по връзката държава-престъпност в Северна Корея е написала, че страната има „потенциал и мотивация да изнася ядрен материал„, предупреждавайки, че „разпространението чрез нелегални мрежи няма да бъде винаги контролирано от снабдяващата държава“, което прави по-несигурна вече опасната ситуация. Дори ако оставим настрана алармиращата перспектива на ядрените мафиотски държави, едва въвлечените в незаконната търговия правителства ще бъдат по-предразположени към използването на сила, когато техният достъп до изгодни пазари е заплашен. Вземете, например, войната от 2008 г. между Грузия и Русия за откъснатите територии от Абхазия и Източна Осетия.

Томас де Ваал от фондация „Карнеги“ – експерт по Кавказ заяви, че преди конфликта престъпни организации извършвали излючително изгодни операции в Южна Осетия, където незаконната търговия е считана за важна част от икономиката. Въпреки че е трудно да се открие конкретно доказателство, мащабът на тези нелегални дейности предполага активно съучастие на висши руски служители, които са всъщност криминални покровители и партньори. Разбира се, конфликтът беше подхранен от много фактори, включително етнически сблъсъци, вътрешна политика и желанието на Русия да наложи хегемония върху своята близкогранична страна. Възможно е също така, сред всеобщия групов интерес да вкарат Кремъл във война, да е имало и такива, въвлечени в доходоносни операции в спорните области.

Извличайки изгода в сенките

Борбата срещу транснационалната престъпност трябва да означава повече от ограничаването на трафика на фалшиви стоки, дрога, оръжия и хора; трябва също така да включва предпазването и даването на заден ход на криминализацията на правителствата. Незаконната търговия е неразрушимо опасна, но опасността, която поставя пред обществото, е по-осезаема, когато престъпниците достигнат високо ниво в правителството и когато то се грижи за тях. Все още днешните правоохранителни органи не се противопоставят на криминалните структури, които са не само богати, безскрупулни и управляващи с насилие, но също така се възползват от пълната подкрепа на националните правителства и техните дипломати, съдии, шпиони, генерали, министри и полицейски началници. Мафиотските държави могат да си позволят най-добрите адвокати и счетоводители и да имат достъп до най-напредналата технология. Слабо финансираните правоохранителни органи, претоварените съдилища, бавната бюрокрация са все по-неспособни да се справят с така добре финансираните ловки врагове. Правоохранителните органи са възпирани и от факта, че са национални по своята същност, докато най-големите и най-опасни престъпни групировки, заедно с агентите от мафиотските държави, оперират в множество юрисдикции. Мафиотските държави обединяват скоростта и гъвкавостта на транснационалните престъпни мрежи със законните протекции и дипломатически привилегии, с които разполагат само държави, създавайки хибридна форма на международно действащо лице, срещу което вътрешните правоохранителни органи имат твърде малко оръжия. Наличните инструменти, които националните правителства могат да използват, за да се борят срещу новата заплаха – договори, многостранни организации и сътрудничества сред националните правоохранителни органи, са бавни, тромави и неподходящи за тази цел. Все пак, как една държава може да координира усилията си срещу престъпността с лидерите на правителството или полицейските служители, които сами по себе си са престъпници?

Възникването на мафиотските държави застрашава разбирането за международно правоохранително сътрудничество. През 2006 година шефовете на полицейските служби от 152 нации се срещнаха в Бразилия за 75-то общо събрание на Интерпол – международна организация, чиято конституция призовава „да се гарантира и да се допринесе за възможно най-обширната взаимопомощ между всички полицейски органи.“ Президент на Интерпол по това време беше Джаки Селеби, шеф на полицията на Южна Африка. В своето отворено послание Селеби призовава колегите си „да намерят системи, които да осигурят стабилно положение на границите и граничния контрол“ – една със сигурност благородна кауза. За съжаление нейният защитник се оказа измамник. През 2010 г. Селеби бе обвинен, че е приел подкуп на стойност $156,000 от контрабандист на дрога, и сега излежава 15-годишна присъда в затвора. Но по-тревожно за Интерпол от всеки случай, привлякъл общественото внимание, е това, което вътрешните членове наричат „проблем с правното доверие„, което е сподавило усилията на службите. „Истината, макар и тъжна, е че няма да споделя най-добрата и най-деликатна информация с руските или мексиканските полицейски служби„, каза ми веднъж старши служител на агенцията за организирана престъпност към Великобритания, когато го попитах за Интерпол. Въпреки че агенцията прави огромни усилия да защити поверителността на информацията, която нейните членове споделят, то действителността е, че националните правоохранителни органи остават предпазливи по отношение на прекаленото разкриване.

Тъй като ролята на мафиотските държави стана по-ясна, правоохранителните органи по целия свят започнаха да развиват нови политики и стратегии за справяне с такива държави, включително да изискват от по-висши обществени служители да разкриват финансите си; да упражняват контрол върху счетоводителите, адвокатите и технологичните експерти, които защитават престъпните босове; да подобрят взаимодействието сред различните вътрешни служби.

Подемът на мафиотските държави също така изисква спешно да се търсят начини, за да се интернационализира борбата срещу престъпността. Един обещаващ достъп ще бъде създаването на „коалиция на честните“ сред правоохранителните органи, в които е по-малко вероятно, че са прониквали или заграбвали престъпни групи. Някои държави вече експериментират със споразумения от този тип, които отиват отвъд нормалното двустранно антипрестъпно сътрудничество, включвайки не само правоохранителни органи, но също така и представители на разузнаването и въоръжените сили. Допълнителна стъпка ще бъде развитието на мултинационални мрежи от магистрати, съдии, полицейски служители, анализатори от разузнаването и политици, които да насърчат по-високата степен на сътрудничество, отколкото Интерпол позволява, чрез изграждане на доверието, което съществува сред по-висшите служители на правоохранителни органи, които са се борили заедно срещу транснационалните престъпни мрежи в продължение на десетилетия. Както често се случва, дългосрочни сътрудничества сред съмишленици, които се познават добре един друг и споделят еднакви ценности, са далеч по-ефективни, отколкото формално одобреното сътрудничество между институции, чиито служители едва се познават. За съжаление, въпреки почти всеобщото съгласие, че битката срещу международната престъпност изисква международно действие, повечето антипрестъпни инициативи остават основно вътрешни.

И въпреки че мафиотските държави са превърнали международната престъпност в предмет на национална сигурност, отговорността за борбата срещу нея продължава да се основава почти изцяло на правоохранителните органи и други подобни, които рядко взаимодействат с техните колеги от националната сигурност, въпреки че транснационалната престъпност заплашва демократичното управление, финансовите пазари и човешките права.

Важна пречка в борбата срещу разрастването на мафиотските държави е основната липса на осведоменост сред обикновените граждани за обхвата на този феномен. Игнорирането на обхвата и мащаба на проблема ще затрудни опазването или увеличаването на все още оскъдните бюджети на правителствата, натоварени с борбата срещу международната престъпност, особено във време на фискална дисциплина. Но такава осведоменост ще се породи трудно, докато толкова много аспекти от процесите за държавна криминализация са погрешно разбрани и в тях се крие дори много по-голям проблем. Изразходването на обществени средства за намаляването на влиянието на мафиотските държави ще бъде безполезно или дори с обратен ефект, освен ако фондовете не плащат за политикa, залегнала в съществената част на познанието.

За съжаление, държавата мафия е феномен, за който има малко налични данни.

Анализаторските доклади, които правителствата прилагат понастоящем към проблема, са примитивни, основани върху остарели разбирания за организираната престъпност. Пускането на тези оскъдни знания изисква правоприлагащи органи, разузнавателни служби, военни организации, медийна намеса, академични и неправителствени организации, които да доразвият и да споделят по-достоверна информация. Това обаче ще бъде само първата и несъмнено недостатъчна крачка.

Източник:  Биволъ

––––––––––––––-

*  М.Наим е член на фондацията за международен мир Карнеги и е автор на „Незаконно: как контрабандистите, трафикантите и копирачите ограбват глобалната икономика„.