Даниела Горчева, в своето списание „Диалог” (Холандия) представя на читателите едно непубликувано до сега писмо на Стефан Вълков до Ахмед Доган, написано преди 5 години за събития с 25 годишна давност, но които ще помним.
Даниела Горева: «Малко преди Нова година получих две писма от Стефан Вълков, един от основателите на „Независимото дружество за защита правата на човека” (НДЗПЧ) и негов председател след смъртта на Илия Минев.
Стефан Вълков е дългогодишен политически затворник, участник в горянското движение и т. нар. „асеновградска конспирация”. Той е от малцината, които с гордост могат да кажат: „Опазих името си чисто”, отказвайки многократно на предлаганото „сътрудничество” на мъчителите си в комунистическия затвор. Отказ, заплатен включително с цената на пречупен гръбначен стълб. Достойнството му обаче остава непрекършено и именно то държи гръбнака му изправен и до ден днешен.
Едно от писмата се оказа отворено писмо на г-н Вълков до Ахмед Доган, писано през 2004 година и изпратено до в. „Труд” за публикация, но … (има ли изненадани?) непубликувано. Писмото е писано по повод интервю на Валерия Велева с Ахмед Доган на 10 ноември 2004.
Г-н Вълков ми предложи да го публикувам и мисля, че сега – 25 години от драматичните събития, станали през зимата на 1984/85г., когато престъпните комунистически властници принудително подменят собствените, бащините и фамилните имена на над 850 хиляди наши съотечественици, включително и на вече починалите, то е по-актуално от всякога, защото осветява важни събития.»
ОТВОРЕНО ПИСМО НА СТЕФАН ВЪЛКОВ ДО АХМЕД ДОГАН
Господине, в интервю от 10.11.2004 г. журналистката от в-к „Труд“ Валерия Велева Ви задава въпроса: „Г-н Доган, защо на 15-та година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават.“
В отговора и в цялото интервю се съдържат много неистини, манипулации и внушения, които ме принудиха да отправя това открито писмо до един от поредните „герои на нашето време”, който също обича да говори за морал и да скромничи.
На въпрос: „Защо мълчите за Вашия принос за 10.11.1989 г. Нали на 10 ноември сте в килия? „Смъртен“, така ли?“, Вие отговаряте: „Не е морално човек да самоизтъква заслугите си.“
И заобикаляйки срамежливо баснята със „смъртната килия“ добавяте: „След 42 дни ме освободиха от затвора и се включих в политиката.“
Аз не принадлежа нито на СДС или на д-р Желев, нито на БСП и най-малко на
ДПС. Ще започна малко по-отрано от времето, когато ДПС не съществуваше, нито СДС, когато БСП беше БКП, а д-р Желев не беше издал „Фашизмът“ в издателството на комсомолците.
Другарю Доганов, верно е, че в България нямаше Унгарска революция (1956), нито Чехословашка пролет (1968) или „Солидарност“ (1980-1989), но у нас имаше хиляди конспирации срещу болшевишката диктатура през целия период на съществуване на така нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 г. Вие къде бяхте през тези 45 години, др. Доган? Били сте дете, после юноша и в края им от Ахмед Доган Ви превърнаха в … Меди Доганов.
Оказахте ли някаква съпротива, както това сториха хиляди мюсюлмани в България, някои от които дадоха и живота си за вярата си? Или… клекнахте и предоставихте на господарите си да Ви стъкмят „биографийката“?
За какъв морал и за какви заслуги говорите, др. Доганов? В интервюто си казвате: Голямият принос на „турското съпротивително движение“ бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 г. Именно подготовката на майските събития аз смятам за свой най-голям личен политически принос.“
Кендене гел, г-н Доганов! (Елате на себе си!)
Вие или сте гледали много пъти филма „Фанфан Лалето“, или любимият Ви герой е барон Мюнхаузен, щом сте съумели да поемете от затвора ръководството на „турското съпротивително движение“. За изтрезняване бих Ви препоръчал да прочетете книгата „Шести отдел“ (на V1-то у-ние на ДС) от последния му шеф Димитър Иванов. В нея той пише, че ДС е внедрила 13 свои кадрови ченгета в ръководството на така нар. турско съпротивително движение (стр. 98, 99). Вие сред тях ли бяхте или сте четиринадесетият?
Не злоупотребявайте с деликатността на журналистите, другарю „Сава“ и по-добре разкажете на лековерните си мющурии как се превърнахте в съвременен след-десетоноемврийски богаташ? Откъде натрупахте имоти и парици за тежка сватба, на която дори такива като покойния Илия Павлов биха завидяли? Нали сам споделяте, че на политическата сцена сте се появил в едно пуловерче, плетено от баба Ви от „домашна вълнена прежда“? Какъв е тоя Ваш морал, който Ви позволява да се возите по родопските чукари с „Мерцедеси“, издокаран в копринени костюми пред тънещия в нищета Ваш „електорат“?
В интервюто си Вие заявявате безпрекословно: „В началото ние нямахме опозиция“, наверно спомняйки си за отгледаните като бройлери от БКП опозиционери, които тя покани на така нар. Кръгла маса и с чувство на превъзходство заявявате: „Аз не съм само наблюдател, аз съм участник в тези събития.“ Но това което пресели манджата, злоупотреби с търпението ми и предизвика моя отговор, е нахалното Ви, за да не кажа кощунствено твърдение: „Десницата няма реално изстрадана биография.“
Това вече е непоносимо и отиващо зад последния предел на всичко допустимо, другарю „Сава“? Сега ще разберете защо. Дано моят разказ Ви върне към реалността и никога повече не проговорите за изстрадани биографии.
Моят антикомунизъм започва от 1939 г. като легионер. На 9 септември 1944 г., на 19-годишна възраст бях задържан и пребит на няколко пъти. Без следствие и обвинение, тези на които по-кьсно ще служите, ме изпратиха в пловдивския затвор. От там – в първия концлагер на „нова България“ край гара Белица, после в Дупница и накрая в София. „Освободиха ме“ на 31.12.1945 г., за да ме мобилизират като трудовак. Не излезнал още от казармата, бях арестуван като горянин във връзка с асеновградската конспирация и смъртната ми присъда замениха с доживотна, поради младежката ми възраст. По същата конспирация бяха издадени 13 смъртни присъди. 11 от тях бяха изпълнени. Двама оставиха на доживот, защото бяха над 70 години.
От тази присъда изтърпях 15 години при усилено строг режим. Вие, многострадални другарю Доганов, може би не знаете, че освен строг, има и усилено строг режим? След като отново ме „освободиха“ в края на 1962 г., бях съден още два пъти и така ми се събраха общо 21 години затвор, за чиито ужаси фантазията Ви е бледна.
Това изстрадана биография ли е или стъкмена, др. „Сава“?
В допълнение ще кажа (колкото и нескромно да Ви прозвучи), че изпитите в тия ком-„университети“ издържах блестящо – с цената на младост, здраве и живота дори. (Дадох многократни доказателства, че съм готов да го пожертвам в името на идеала и честта). Затова, би ми било обидно, ако някой поиска да сравнява Вашите и моите страдания. Не Ви обвинявам, че не са Ви изпращали в последния кръг на болшевишкия ад, но не мога и не бива да Ви се прощава, затова че сте приели копоите на ДС да Ви снабдят с агентурен псевдоним „Сава“. Наверно знаете, че до 31.12.1962 година, ние политическите затворници изпитвахме най-дълбоко презрение и отвращение кьм нещатните доносници на ДС и ги изолирахме.
В по-раншно свое интервю бяхте казали, че ДС оказва чест на всеки, към когото протяга своя мефистофелски договор. И неколкократно обещавахте да повдигнете воала над сътрудничеството Ви с тайната полиция на диктатурата, но засега това си остава в областта на моабетите и локумите. В същата книга обаче, на стр. 280 е поместена снимка, доказваща, че Вие продължавате да „изстрадвате биографията си и „след 10 ноември“. Тя е от 1995 г. и на нея сте на коктейл с неколцина от видните български чекисти или гестаповци (както Ви се хареса): с генералите Любен Гоцев и Владо Тодоров, с полковник Димитър Иванов и др. подобни. Митко „Гестапото“ е снабдил тоста ви с текст, който не се нуждае от никакви коментари: „Старото партньорство на нови релси…“
Следват поименно част от участниците в юдинското хоро върху повалената снага на българския народ (включая „възроденото” от тях турско малцинство). Това е още една разлика в нашия и Вашия морал…
Но да се върна към пътеките на нашата Голгота.
През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-голями врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад – секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови-Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот. И сега, след толкова години, аз си спомням за тях с отлични чувства…
През следващите години такъв „елитен“ затвор стана пазарджишкият и най-вече неговото наказателно отделение „Зад завесата“, създадено за да умъртвява политически, морално или физически противниците на режима. Там бяха концентрирани представители на цялата палитра в българския политически и обществен живот – от крайната десница до крайната левица. В килиите и по карето можеха да се срещнат представителите на ОФ-опозиция от БЗНС Ангел Держански и Борис Бумбаров, Иван Костов и Мишел Михайлов, Димитър Гичев и Евтим Арсов, от социалдемократите Коста Лулчев и Иван Копринков, Петър Брадков и д-р Петър Дертлиев. В това отделение ДС беше събрала и цвета на легионерите сред които младия тогава Васил Иванов Златарев – юрист и председател на националния студентски съюз (1941 -1944).
Тук бяха Йосиф Робев и Димчо Соколов от Социалното движение на Цанков, можеше да се разговаря и спори с единствените попаднали в затрорите, макар и по монтирани процеси, политически и финансови дейци на едрия български капитал Атанас Буров и инж. Губиделников (80-годишният Буров беше съден за… бягство през границата). Сред това множество от мислещи и борещи се и в условията на тюрмата личности, наред с няколкото български генерали (Иван Вълков, Димитър Мустаков, Кирил Станчев и др.) или католическите и протестантски свещеници, можеха да се видят и хората на крайната левица като троцкиста Димитър Гачев или анархиста Васил Тодоров – Народа. Всяка от тези личности беше изстрадала своята биография. Сред нас имаше даже и комунисти от Трайчо Костовия процес като Петър Семерджиев, Иван Тутев и др., които за жалост продължиха да служат на диктатурата било като Вас другарю с псевдонима, било като култ-съветници. (За гавра с културата, културен съвет се наричаше сборището от безцветни капитуланти, чиято незавидна роля беше да помагат в „превъзпитанието“ или по-точно в духовното умъртвяване на сьзатворниците си).
През есента на 1956 година по решение на политбюро на БКП държавна сигурност, ползвайки „богатия съветски опит“, създаде в Пазарджишкия и Плевенския затвори отделения с унищожителен режим за „непоправимите“ си врагове. Причината за изолирането им беше да не влияят и да не поддържат борческия дух на пленниците на диктатурата. В Южното крило на третия етаж на затвора в гр. Пазарджик, освен някои от гореупоменатите „елитни“ затворници, които идваха и си отиваха по за няколко месеца, постоянен „инвентар“ на новосъздаденото наказателно отделение бяха трима легионери и трима анархисти. Ще спомена само две имена – на легионера Илия Минев и на анархиста Коста Стоянов от село Бистра (Търговищко). Първият е човекът с най-много наказания в карцерите, прекарал общо 25 години в затвора и други 8 години „на свобода“ като интерниран в Делиормана. Вторият проведе най-дългата гладна стачка. От втория месец започна изкуственото му хранене, което продължи две години. Изпратен от ДС в лудницата, той бе ликвидиран като „по погрешка“ вкарват маркуча вместо в хранопровода, в… белите му дробове. В пазарджишкото наказателно отделение бе доведен до самоубийство и земеделският деятел Евтим Арсов. Изправен пред избора да се опозори като капитулира или да умре за идеите си, той си надяна примката на шията на 2 февруари 1959 г. и отиде в пантеона на загиналите за свободата на българския народ. Други от наказаните в Пазарджишкия затвор през 1956-1959 г. изгубиха разсъдъка си в неравната борба с тиранията (в сравнение с която, другарю Доганов, турското робство си е една истинска демокрация). Този затвор остана с печалната си слава чак до „великия ден“ на промяната през ноември 1989 г. До края той продължи да бъде безкръвната касапница на палачите, на които Вие служихте, др. „Сава“. В него бе умъртвен и отвлеченият от Дания български политически емигрант Арсов. Там намери смъртта си вследствие нечовешки побоища и журналиста Георги Заркин. Това са само някои от незнайните герои, които загинаха в борбата с маркс-ленинското мракобесие, чиито имена припомням и които и до днес са премълчавани при „тържествените зари“. Други ще удължат километрическия мартиролог на падналите за свободата през 1944-1989 г.
И накрая, другарю Доганов, ще си позволя да попълня дупките на Вашата памет с другото зловещо режимно отделение в плевенския затвор, където през 1956-1960 г. продължи нашата борба за човешко достойнство срещу назначения за целта садист и олигофрен майор Бакърджиев, който току що се беше завърнал от опреснителни курсове в СССР за инквизиции и унищожение на… вързани хора.
Там, след Унгарската революция от октомври 1956 г., плевенските убийци ме
смазаха от бой, счупиха ми прешлен и предизвикаха образуването на дискова херния, но това е „дребнотемие“, по което тук няма да продължавам.
В първата фаза на инквизициите бяхме уединени 9 затворници в три килии по трима души: Димитър Гичев – десен земеделец, Милан Дренчев – ляв земеделец и Любен Балъков – легионер; във втората килия Тома Мартинов – десен земеделец, Манол Зографов – ляв земеделец и Васил Златарев – легионер; в третата троцкиста Димитър Гачев и двама легионери – Васил Узунов и моя милост. Всички бяхме лежали до тогава над 10 години в затворите, а до края на Златарев се събраха 19 години и на Узунов от Чирпан 28 години и 8 месеца! На Гачев, с излежаното преди 9.9.1944 г., му се бяха събрали 24 години, от които 2/3 в условията на „народна демокрация“… След като и този режим не даде търсения резултат – вдигане на бялото знаме на предателството – от София наредиха на Бакърджиев да приложи възможно най-нечовешкия наказателен режим. Димитър Гичев, Васил Златарев, Стефан Вълков, Васил Узунов и Любен Балъков бяхме свалени на първия етаж и изолирани всеки поотделно в така нар. смъртни килии. Лишени от всичко – от колети и лавка за покупка на храна, от кореспонденция и свиждане с близките ни, от книги и вестници, със забрана дори на надзирателите да разговарят с нас, ние преживяхме през 1958-1960 година жестокости и ужаси, които никой нормален човешки ум не може да приеме, че са възможни през втората половина на XX век в претендиращата за цивилизованост малка страна от Източно-европейската част на социалистическия ГУЛАГ.
Крайният резултат беше, че всички ние легионерите, които бяхме по-млади (тогава 35-38 годишни), останахме бездетни. Това са част от щрихите на нашите „неизстрадани биографии“, другарю „Сава“.
В заключение мога да Ви припомня кои основаха и първото „неформално“ Независимо Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) на 16 януари 1988 г. в Саранево – родния град на Илия Минев, с участието на пишещия Ви тези редове и други такива с „неизстрадани биографии“.
Това е действителното, а не съчинено… положение, другарю „Сава“‘. Такава е истинската история на съпротивата срещу болшевишката диктатура и истината за изстраданите идеали и дела на участниците в нея. „Останалото, както казва поетът, е измама.“ Що се отнася до собствеността върху 10 ноември – за нея няма да спорим. Аз съм от тези, които мислят, че българският народ още няма своята голяма дата. Неговият Великден е в бъдещето и той ПРЕДСТОИ!
Без почит:
Стефан Ив. ВЪЛКОВ
Асеновград, 24.11.2004 г.
Благодарности!!
Ще се опитаме да ви помогнем – след седмица ни напишете на редакционния имейл, за да ви дадем повече информация.
Здравейте,
Любен Балъков е дядо ми (макар не кръвен). Той отгледа мен и брат ми. В Събота почина съпругата му (баба ми) Донка Рачева Балъкова на 80 години. Ще ви бъда безкрайно благодарна ако мога да получа подробности за живота му преди да излезе от затвора. Той почина преди да бъдем достатъчно големи, за да ни разкаже сам.