Есенни гробища

Разказ от Георги Витанов Богат

„Земята не ще молитви, ни клетви за вярност, ни обещания. За да роди, трябва й ЛЮБОВ.
Също като жената…“

.

МАМА

Човек не е космополит. Човекът е домашно животно с точно определен регион на произхода си. Като „хляб от Тутракан”, „вино от Мелник” или „мура от Пирин”. Сигурно и аз съм такова животно, защото тая задъхана и давеща мъка, наречена носталгия, тази остра домашна недостатъчност, бе моя непрестанна спътница почти двадесет години и като студент в Берлин, и като специалист в София и Амстердам, и като хоноруван преподавател в Рим и Мичиган. Сещам се, че когато за първи път видях Алпите в района на Горна Швабия, сърцето ми трепна: фасулът, дето никнеше в градините на тези алпийски селяни, повит на високи пръти, бе същият като фасула в градината на мама. Също и така цъфтеше. И дървата, дето баща ми грижливо редеше високо под широкополата ни стреха – красив декор на фасадата на нашата къща, тук бяха наредени по същия начин. И водата, дето бликаше през тучните планински плата, тук беше толкова студена, толкова бистра и тъй вкусна, като водата в нашите пирински потоци. И върховете и снежните кръпки по тях в края на юли бяха същите. Но защо при тая трепетна гледка, тъй напомняща за дома, нещо не ми достигаше?! Може би, защото смърчовете и елите, досущ като нашите, фучащи на горския повей, ми шепнеха с друг глас, и птиците в гората пееха като че ли на друг език, а да не говорим за езика и гласовете на овцете и кравите – хем различни от нашите, хем мучащи и блеещи другояче. Сигурно на онзи мелодично насечен немски език, на който говорят хората тук в немските Алпи.

В която и чужбина да съм бил, очите ми са на четири, ушите на шест и всички фибри на душата ми са отворени жадно да търся наоколо нашенското. И ако не го намирам, измислям си сходства и прилики, защото иначе ми е гутаво и чуждо. Често се питам, дали това не е (опази Боже) онзи порив на примитива, варварина, завзел палата на императора, заповядал да изхвърлят златния му трон и на негово място да поставят един пън, върху който той се чувствувал удобно и като у дома си!

Сега съм на родна земя. Като щур карам от Калотина за София. В софийското ми жилище хвърлям част от багажа си, обаждам се тук-там на колеги и приятели, оставям жената и щерката на софийската й баба, и хуквам надолу, на юг, към село, към дома.

Господи, луд съм за дома! Задминавам безразсъдно, рисковано, дори арогантно, и оставям всяко возило зад себе си. Ето, минавам Предела и цъфва Пирин пред мене с натрошени, щръкнали върхове, с бели кръпки сняг по тях – вечен сняг, който никога не се топи. Натискам бутона на вратата и дебелото стъкло пада бавно надолу – бездушна преграда между мен и дивата красота на планината, в която съм се родил и пред която немея. Често се хващам в разговор, че повече гледам и слушам нямо, отколкото да говоря. Така те е възпитала планината. Това е защото цял живот си зяпал, немеейки пред това чудо – Пирин планина, пред което човек, каквото и да каже, е нищо. Вдишвам въздуха на тая планина, влудяващо свеж, разнежен, разтреперан, надут, готов да се пръсна в сълзи от милост и чувства:

„Планино, Пирин планино!
Много си, Пирин, убава!!!…”

Идва ми да завия…

От Предел до Места карам дръзко и нагло. Немея пред веригата чудни върхове, изваяни от дясната ми страна, като на гигантски билборд, но живи и дишащи, и свивам вдясно, нагоре – нагоре към планината, към дома, към мама. Към гроба на татко… Отдавна асфалтираният път, изровен и с дупки, зле поддържан – неподдържан, се вие нагоре като сив, стар смок, легнал косо върху припеците между Пирин и Места, всред калините, сенчестите орехи, хвърлящи разпукани плодове върху асфалта, които никой не ще събере, и аленеещите плодове на глоговете и дряна, които никой не ще обере. Стотината коне на колата ми гълтат нагло и лакомо завоите по двадесетпроцентовия наклон на четвърта предавка, сред този красив и питомен шумак нагоре, нагоре – в тебе, горо зелена, в тебе, Пирин планино!…

Виждам седнал пред себе си, но не в шумака наоколо, както би могло да се предположи, а в удобно кресло от скъпа кожа в едно от фоайетата на сградата на ООН в Ню Йорк, професорът по космическа кибернетика от Калифорнийския университет в Бъркли, доктор Алистър Милев Кехайоу, което име, извадено от английската му транскрибция, значи Алистар Милев Кехайов. Понеже и аз съм „Кехайоу”, имам чувството, че с този пълен, бял и червен, биковрат американски професор, потомък на старите пирински кехаи, сме малко нещо роднини. Защото знайно е, че в село всички сме малко роднини. Речено е – мома и ерген си повикат „братчет, братчет” – таку се натъркалят в папратта.

Доктор Кехайоу близваше с розов език мундщука на пурата си, по нашенски широко усмихнат, и въодушевено произнасяше думите”кутмач”, „ябуки”, „катък”, „погача”, „качамак” – жалки останки от прабабиния му език – и му беше изключително интересно, защото те звучали почти като на езика „на индианските племена в перуанските Анди”.

Той казваше:

– Сигурно е много красив тоя край на света, отгдето иде нашият корен, господине?

– Много е красив, мистър Кехайоу! Вие нямате представа колко е красив! – казах с дива носталгия в гласа си и като доза антиносталгин пуфках с престорено безразличие от пурата си, от което не ми мина.

Това видение изчезва и ето, след последния завой, изведнъж под оснежените върхове се показва друго видение – селото. Моето родно, мечтано и лелеяно село, толкова години вече, чиито къщи загърбват планината. То не е просто,село. То е светът на детството ми, в който съм роден. Който ме е създал и възпитал. Къщите гледат към отдавна изровения асфалтов път с мижавите си прозорчета, като очи на старци, ожидащи своите синове в последните дни от живата им.

Отбих вдясно и спрях пред „Блага цунка”. „Блага цунка” блика с пиринчения си чучур, забит в прогнил дънер от черен бор в същото такова гнило корито, изкряща, ледена вода. „Сама мома на път стои, който мине – се я целува. Що е то?“ – помислих си.

Наведох се и целунах водата. Никъде по света не съм пил по-студена и вкусна вода от тая. В САЩ сигурно ще струва десет долара за галон.

Нещо шавна в припека над чешмата. Всред самодивски хора от син минзухар седеше старец. В моден, бил някога черен абитуриентски костюм, напухан в прах, с мазни петна по реверите и със сгърчена яка, охлузена до лъскаво, към мене гледаше адашът на американският професор по космическа кибернетика, дедо Алистар Кабахатлията. Ако можеше с някакъв мистичен душ да се облее този некъпан от рождение човек, да се изчисти, та черния му костюм да стане такъв, какъвто е бил, нов, а той самият да засуче мустак и да се изправи поне с едно десет години по-млад, тутакси би заприличал на някой член на френската академия по изкуствата в някое от редовните си заседания. Познах стареца, макар и не веднага. Плиснах вода на челото си и се покачих при него, като седнах всред минзухарите.

– Бега, я! – рече дядката с беззъб глас.

– Кое избяга, дядо Алистаре?

– Змията.

Озърнах се, трепнал от някакъв атавистичен страх, и подирих с очи „змията”.

– Коя змия?

– Ами ей тука, като спря таксето си долу, при мене имаше една змия, и ми душеше копитата! – и той размърда охлузени обуща „Дахщайн”, вързани с конопена връв вместо връзки, подарък за доизносване от внуци и правнуци.

– Много се надах да ме ухапе, ама не би. От човек като мене всеки го е гнус. И Архангел Михаил го е гнус да бръкне в мене и да ми извади душата. Затова прати змията, ама и нея я хвана гнус. Това е, понеже съм задникар. На шиле, дето върви последно в стадото – задникар му се вика.

– Защо да си задникар, дядо Алистаре!

– Оти открай време съм такъв, се последен. Сички се фърлиха кой пръв имот да спечели, стока да сдобие и навъди, деца да отгледа и изучи, а сетне и кой пръв в гробищата да иде. Изтрепаха се да се надпреварват, а я цел живот се отзад се маам, се последен, се на опашката. Те и дедо Господ не ме иска. Всичко търси първенците – последиците като мене и Господ ги не ще. Дали защото съм много виновен, та Господ нарочно ми е дал дълъг живот да се мъча, та да не пуквам!

– На колко си години, дядо Алистаре?

– На сто и една – дядката гледаше с очуден и невиждащ поглед в пространството. – Много са, ама защо ми са?

– Да даде Господ още сто да изкараш, дядо Алистаре! – рекох, колкото да кажа нещо.

– А, сполай, ама ги не ща. Имах ги – видех какво е! Да дава Господ сиромашия и дълъг живот на душманите. На приятелите – немой. Не е убава тази Божа дан. Ти чие дете си?

– На Мара съм аз.

– А-а-а-а, на Мара. Убаво, убаво, те жените са на гробищата. Там иди, там ще ги найдеш.

Сбогувах се с дядо Алистар и докато карах до вкъщи се сетих, че „кабахатлия” на турски значи виновен. Каква е вината на този стогодишен човек, не знам, но си спомних, че парамона му иде от неговите философии за „човешката вина”. Според него човек е „кабахатлия” цял живот. Той все е виновен за нещо, докато е жив. Само нероденият и мъртвият са невинни. Жив ли е човек, кабахат носи тежък, като ямурлук.

Колата сама сви и спря пред нашата къща.

Понеже улицата е отгоре, а къщата е вкопана в баира, стрехата й е на разкрач от пътя, та каменните плочи на ската на покрива приличат на калдъръм, строшен и разместен. В насъбраната между плочите вековна прах, тук-там е никнала трева, изсъхнала и спаружена, а най-отгоре, току на билото, зеленее келаво и сгърчено габърче, същински бонсай от Токийската ботаническа градина. Дърво – дете, свито, сгърчено и въргаво от нелесния живот в тази безплодна пръст, в която и на дърветата е трудно да живеят, та заприличало на стар келав габър. Не бяхме ли точно такива бонсай и ние, родените на безплодна?! Деца-старчета!

Бутнах дъсчената вратичка на нашия двор и тя падна в краката ми. Липовите гъжви, с които мама бе връзвала вратата за дъбовия кол вместо панти, бяха изгнили и се разпаднали. Заслизах надолу по каменните стъпала към дворчето, а те се клатеха под нозете ми. Загледах се в нашето дворче, което в моето детство бе нещо голямо и необятно, денем пълно със залети от слънце чудеса, а вечер – със страхове. Сега то бе един мизерен плочник, три разкрача напред и пет встрани, с преметени, но разядени от времето каменни плочи, и с упорита кокоша трева, напираща между тях, необезпокоявана от човешки стъпки. Оттук започва градината, фасулът от нея бе отдавна прибран и само спаружените китки на гергините клюмаха осланени в лехата, а хризантемите се кокореха на отиващото към заник слънце. Отидох в двора на животните, а там животни нямаше. Три проскубани кокошки въртяха глави и ме гледаха нервно и озадачено, както се гледа пришълец.

Върнах се и обиколих къщата от другата й страна. Тогава видях каменният кръст с портрета на мама.

Сърцето ми заби лудо. От овална порцеланова снимка ме гледаха очите на мама, а на устните й беше оная тиха усмивка – укор и насърчение – мамината усмивка…

Не бях на себе си. Значи идвах за погребението на майка ми! Неканен, непредизвестен, но бутан от някаква интуиция към онова, което се бе случило. Затова и дядо Алистар деликатно ме прати на гробищата. Затова ли прекосих света с онова силно усещане за дома! Затова ли бе това отчаяно бързане?!

Хукнах към гробищата, забравил всичко, дори и колата си, макар че гробището не беше близо. Тичах с все сила и като възвих над „Белия рид” по отдавна изровения коларски път, пред мен се показаха гробищата. Второто село на селото, вечното, с най-многобройните му жители за во веки веков.

Няколко бабички се суетяха около прясно изкопан гроб. Не се суетяха, а копаеха. Те копаеха гроб, а прясно изкопаната, влажна земя, отдалеко червенееше на ниското слънце. Наближих и видях по-надолу друг изкопан гроб, а встрани от него – още един. Колко ли души бяха умрели, та зееха цели три гроба! Сетих се, че досега не чух камбана, а и поп не се виждаше. Плач не чух, а като наближих още, чух глъчка и смях. Бабичките копаеха гроб и нещо се шегуваха. Три от тях седнаха да почиват на изгорялата от слънцето трева, една остана права, запретнала бели рамушки, подпряна на островръх, излъскан от работа дикел, а оная, която изриваше бавно и немощно пръстта от гроба с ръждива лопата, бе мама. . .

Скочих в гроба и грабнах в ръцете си майка ми, ням и надут в пристъп на сълзи, не на себе си. Бабичките изцвилиха от радост и изненада…

– Добре дошъл, синко! – чувах в ушите си немощния глас на тази тънка и жилеста старица – майка ми, а раменете ми се тресяха и сълзи заливаха лицето ми. Плачех като никога досега. Плачех, както от дете не съм плакал.

Бабичките се смееха и се закачаха, като моми, а аз не пусках мама от прегръдките си…
Когато най-после дойдох на себе си, попитах кой е умрял.

– Никой не е умрял, чедо!

– Защо копаете тия проклети гробове, като никой не е умрял? – попитах троснато и ядосан не на шега.

– Защото иде зима, синко.

– Какво като иде зима! Зимата ли ще погребвате в тях?

– За нас са тия гробове, чедо. Ако тая зима некоя от нас си иде, кой ще копае замръзналата земя, като сме стари и немощни!

Тия думи ме шибнаха през лицето като камшик. Да ме убиеше някой, това никога не бих се сетил. Не знаех какво да правя при страшните думи. Мама плачеше от радост в прегръдката ми, аз гледах далеко наоколо шумаците, баирите с отдавна изоставени ниви, лозя и ливади, планината, същата като от детството ми, а някак си друга.

Гледах с премрежени от избухналите сълзи в очите ми, а бабичките се смееха наоколо и се радваха, че съм си дошъл и ще ги отменя в това пусто копане, че останали вече трети ден без ръце… Тъкмо съм щял да помогна да изкопаят гроба на мама.

Уплашен погледнах встрани и познах камъка над главата на татко. Майка ми си копаеше гроб приживе.
Бабичките подгърбени и немощни тръгнаха вкупом към селото, радостни, че ще тъкмят гощавката за госта, за мене, а аз влязох в плиткия все още трап, удрях с все сила земята с тежкия дикел до костите на баща ми, а той се извърташе в ръцете ми и отказваше да копае.

– Копай, гробокопачо, дето и за гробар те не бива! – мислех си и млатех отчаяно. – Затова ли летеше със сто мили в час да копаеш гробове на неумрелите още, но катадневно умиращи баби! И ти си един от гробарите на тая умираща земя наоколо, копай, некадърнико, копай, неблагодарнико, барем свърши си работата до край!… Едри пришки издуха дланите ми, но млатех яростно и с последни сили.

Останах няколко дни в това мое мило, мечтано и скъпо на сърцето ми село, подредих тиклите на покрива да не тече, смених гнилите дъски на стълбището, оправих каменните стъпала на стълбата към улицата, та потегнах и сложих падналата портица. И всичко това работех с чувството на кърпач, който кърпи с бели конци светлите надежди на миналото, към безрадостното настояще. Безсмислен кърпач на опинец, отдавна съдран и непотребен.

Работех и ходех наоколо. Отидох в полето, а поле нямаше. Имаше бъзясали стари орници в чиято земя, изсъхнала и напечена от все още силното октомврийско слънце, никнеха хвойни. Разходих се по ливадите, а ливади нямаше – имаше суха, спаружена и непозната трева, оплетена в троскот, от която и дивите животни не пасяха. Гледах към зиданите тераси на лозята по баирите, а зидовете им бяха съборени от пороите и старите лозови кютуци дивееха, та и косовете гладуваха и подсвиркваха жаловито. Нивите край гората се бяха самозалесили, та живите плетове на белия бор и църнаките спускаха зелените си лакоми вълма – гората прибираше земята си, която хората от столетия й бяха отнели… И над всичко това планината – вечната, но не така величествена, както в носталгичните ми сънища, не така дивна, видяна от уюта на колата ми, а сиромашка, посърнала и скръбна. В ушите ми гъргореха думите на мама:

„Синко, тая земя беше най-хубавата на света, защото тя роди вас, отгледа ви и пръстта под ноктите си даде да ви изучи, и хора станахте. Големите хора се раждат на сиромашка земя. Сега, като умира земята ни, кой ще ни ражда големите люде?!”

Дните ми минаха и трябваше да тръгвам. За къде! – питах се. Можех ли да оставя майка си тук и така! Предложих й да тръгне с мене.

– Къде? В Европа ли, сине, или в Америка?! Ще ги искат ли тамошните земи моите кости?

Тръгвах и усетих по лицето си сълзи. Къде отиваш, като бягаш, човече?! Къде ще се спреш и къде ще се скриеш?! Къде ще намериш утеха и упование, че си полезен и нужен! На кого си полезен и нужен, като караш твоята майка сама и приживе да копае гроба си! Коя е спасителната ти сламка, удавнико – науката ли! Кому е полезна твоята наука, която погребва майка ти, жива още и мислеща, сто пъти по-мъдра от тебе.

Запалих скъпата си кола и се шмугнах надолу като беглец, като крадец, като жалък злосторник, който бяга от мястото на престъплението, за което не ще бъде вързан и наказан, и което ще бъде за него триж по-голямо наказание. Наказание до гроб…

Минах покрай „Блага цунка”, чешмата, наречена с най-точното на света име „Сладка целувка”, бликаща скъпоценната си вода, която никой вече не целува, и видях захвърления между сините минзухари на припека горе смачкан и охлузен абитуриентски костюм на дедо Алистар Кабахатлията, подарък от правнуците му. Лежеше като куп захвърлени край село парцали. Уплаших се – дали старецът не беше ритнал здравите подметки на „Дахщайн” завинаги! Спрях колата и се покачих да видя, но в старите парцали вътре нещо дишаше. Дядката спеше тихо и кротко, като младенец.

Не такива, като този последен стожер на живота в умиращото село дядо Алистар, са кабахатлиите. Виновниците сме ние…

Умира селото ни, мислех си, като карах надолу и се сетих, че и последните цветя в мамината градина са хризантемите. Белите хризантеми – цветята на мъртвите.

.