Буря

Разказ от Веселин Николаев

„Който сее ветрове, жъне бури.“

(из Евангелие от Матей)

Всичко, което започва достойно, е в състояние да завърши недостойно, но и това, което започне недостойно, може да има достоен край. Какво насърчение, нали? И какъв уплах…

Но, ако трябва да сме честни, а то трябва, е нужно да напомня, че недостойното начало най-често има недостоен финал, а достойното начало е по-вероятно да завърши зле. Няма да забравя как преди години гледах едно състезание по бягане. Беше на дълга дистанция. Имаше една дузина кенийци и етиопци, които на друго място изглеждат сравнително нелепо, но на тези дистанции 100-200 км гладко бягане са напети, горди, изпънали скелетообразните си тела в тези зелени потници, приличащи на избягали от концлагер, щастливи, готови да бягат до края на света.

Скулестите им лица приличаха на прясно изкопан череп с очи. Те подскачаха преди старта, една зелена тумба народ, а между тях, там по-назад се мъдреше дребен, слаб италианец в сини шорти. Никак не на място, но някак достигнал финала. Стартира последен. Нелепо. Спъна се и падна, а кенийците дръпнаха. И знаете ли какво стана накрая? Ами кенийците завършиха и един от тях победи. Другите бяха съответно на останалите осем места, после до 14-то място бяха етиопци, на 15-то беше някакъв друг негър, а аз отидох да си направя едни пуканки и гледах един епизод на „Женени с деца“ и като се върнах в хола, виждам, че италианецът тъкмо бе финиширал на 16-то място, опитвайки се да издиша кислорода на стадиона. Започна и свърши нелепо, и недостойно. Но сетне, тъкмо когато презрението ми към него се опитваше да се трансформира в снизхождение, той седна на пистата и си свали единия крак, който се оказа протеза, а на допинг контрола половината кенийци гръмнаха с допинг. Кенийската делегация в знак на негодувание и протест оттегли целия отбор, етиопците солидарно ги подкрепиха и накрая имаше само две места – първо и второ. Но такива събития са рядко явление.

Например тук, където живея, животът е страшен и ужасно беден. Да си жив си е живо предизвикателство. Говоря за обикновените люде, не за тези като мен, които имат пари и са се отегчили от всичко до смърт. Обикновените люде в това сякаш прокълнато място, са изпозабравили какво значи достойнство. Те крачат нанякъде, мърморещи, озадачени и примирени като в транс. И отстрани погледнато, се канят да си идат от този свят по най-недостойният начин, според мнозина бабки, с които съм говорил – а именно с държавно погребение. Тук хората работят усърдно цял живот с основната епична цел – да успеят преди смъртта си да имат заделени пари за ковчег и погребение.

Имах един познат – Супата. Израснали сме от деца. Викахме му така, защо майка му всяка сутрин го хранеше със супа. Картофена, супа топчета, грах супа и т.н., но винаги супа, защото, според нея, ако започнеш деня с течна храна, то целият ти ден щял да върви като по вода. Та този мой познат, в по-късните години, всеки ден четеше по едно стихотворение от Вапцаров рано сутрин, даже преди да си измие зъбите – „за да се надъхал, да се нахъсил за идващият ден“. И като се замисля, това е и манталитетът ни, затова и сме такива, понеже смятаме, че някаква си там наша личност нищо не значи, че все ще се намери някой друг там загубеняк, който да досвърши мизерната ни работа и да ни смени на работното ни място, и поради това си натискаме задниците, всеки на мястото си, озъртайки се насам-натам да не би отнякъде да изскочи онзи, другият, и с нас да бъде свършено.

В нашият квартал всички имахме прякори. Имаше хора, на които не знаех дори имената, но прякорите ги знаех; някои от тях дори бяха мое дело. Например – Сюргюна. Няма да ви обяснявам какво значи, на турски е и не е лицеприятно. Преди прякора, Сюргюнът беше лепнал от някъде дизентерия, та лежа десет дена в болницата и от там му излезе прякорът. Иначе не бе лошо момче. Но не говореше много. В негово присъствие я чуеш една-две думи, я не. Ако ме цепеше тиквата сутрин, за кафе звънях винаги на него. Сядахме си двамата на кафето и мълчахме. Аз си разбърквах кафето надясно, той – наляво. Това съм успял да го забележа, понеже в подобно гробно мълчание човек става страшно наблюдателен и вижда неща, които иначе не би никога забелязал. Затова оттогава вече не се учудвам защо слепите и глухите хора имат развити и необичайни други сетива, че са хипер сензитивни и наблюдателни. Едните – защото са в пълен мрак, другите – в страшна тишина.

В квартала всички бяха бедни. Супата, Черния, Сюргюна, Фазера, Майонезата… Все бедни момчета. И примирени. Аз, като богат, нямаше нужда да съм изобретателен. Имах ренти, наеми от обекти, ставах в 12 на обяд и се чудех какво ново да правя. От мерцедес SLK минах на Голф 2 за разнообразие. По едно време ме хвана амокът да живея съвсем като прошляк. Исках да съм като другите. Все ми се струваше, че някой говори зад гърба ми. Че ме обсъжда, че завижда. Затова реших, че ще харча само това, което изкарам. И си заключих банковите карти в сейфа. Оставих си само парите, които имах по джобовете, и това е.

Беше четвъртък. Слънчев, юнски ден. Пуснах си телевизора, на VH1, отворих хладилника и си извадих портокалов сок и парче пица. Задъвках ритмично под влиянието на Гуен Стефани, която в синя рокля на бели точки пееше като кукличка на екрана, когато телефонът ми звънна. Беше Майонезата. Да сме ходили на боулинг днес, защото в петък щял да се изсипе целият град и нямало да има свободни писти, освен това на смяна била някоя си Сашка, в която той бил влюбен, разбирате ли, и това бил денят, в който щял да се реши целият му живот. Казах му – добре, и затворих. Значи в седем бях на боулинг. Но можех ли да си го позволя? От днес трябваше не само да си направя строг бюджет, но и да се лиша от всякакви излишни екстри, поне докато не измисля откъде да печеля пари. Бях си навил на пръста, че няма да пипам парите от картите. Изпразних си джобовете. Имах около триста и петдесет лева в банкноти и към десет лева в монети. Докъде ли щяха да ми стигнат? Никога не си бях правил сметка или план, даже не знаех какво въобще харча на месец. Затова реших да посмятам. Установих, че имах сметки за телефони, ток, вода, парно – някакви изравнителни заради зимата, каквото и да значеше това, такса вход, асансьор, гориво, храна, пенсионни и здравни осигуровки. Повече от това не се сетих. Това бяха задължителните неща. Но не добавих разходите за кафета и заведения за хранене. Никога не бях готвил нищо. Нямах ни жена, ни приятелка в момента, защото се разделих по взаимно съгласие с една състудентка наскоро. Тя ми разби сърцето на хиляди малки парченца, но това щеше да ми спести вероятно милиони.

Направих си бързи сметки. За неотложните неща ми трябваха на месец около 350 лева, без гориво, храна и разходи за кафета и забавления. Значи в джоба си имах парите за един месец, а с останалите десет лева на стотинки трябваше да карам за всичко останало. Такъв смях ме напуши… Истински и неудържим. Сетне се замислих. Та Фазерът и Супата имаха семейства и не работеха за повече от 600 лева?!? Все още нямаха деца, но пък Сюргюнът и Черният имаха таман по две. Единият бачкаше в корабостроителницата и взимаше700 лева заплата, а Сюргюнът правеше в една закусвалня дюнери по цял ден за 500-600 лева, с безплатно плюскане на корем. Как ли им стигаха парите? Явно не им стигаха. Но как бяха живи? Не можах да си отговоря. Просто се чудех като отида днес на боулинг, какво да кажа на Майонезата като поиска да играем повече от една игра. Обикновено аз плащах боулинга, той вземаше бира, или обратното. Днес можех да платя за една игра и една бира, и толкова. Сетне се сетих, че съседът ми бе споделил веднъж в асансьора колко е отвратен от управниците, защото го оставили с двеста и двадесетте лева пенсия, а имал четиридесет и седем години стаж. Демек, когато той е започвал да работи, на мен са ми оставали още двадесет години, докато се родя. Какво ли ядеше този човек? Веднъж го видях пред блока да храни гълъбите, а веднъж, пред Билата, където стояха просяците, мина и пусна на един нещо в ръката. Явно имаше някакви други приходи, реших аз, и се концентрирах над моя нелек проект. Аз, за разлика от него, нямах в момента никакви други приходи, освен тези пари, намерени в джобовете ми.

Изведнъж се сетих, че имам още много други джобове! Гардеробите ми бяха фрашкани с дрехи. Хвърлих се към гардеробната и взех да наизваждам. В едно старо зимно яке намерих свити около сто лева, в други джинси изпаднаха още петдесетина, а в хавайските ми шорти, което не бях обувал поне две години, открих осемдесет евро, останали от почивката ми на Халкидики преди време. Седнах на дивана, изведнъж ми поолекна и някак се освежих, стискайки неочакваните съкровища. Животът стана малко по-розов и явно днес щях, освен на боулинг, да мина и да хапна на Стъпката един винен кебап със Супата. Значи, пресметнах, имах освен заделените триста и петдесет лева, още десет, плюс тези сто и петдесет, и още сто и шестдесет лева от онези осемдесет евро, значи всичко за екстра разходи – 320 лева. Хвана ме яд затова, че не си оставих мерцедеса, а го продадох и парите сложих в банката, като взех този раздрънкан кошник Голф 2, и то дизел… Ако си бях запазил мерджана, сега щях да имам много кеш. Но съдба, човек трябва да върви напред и когато е взел някакво решение, да не се измята като мърша. Затова реших, че утре ще размишлявам за възможностите за бизнес, а защо не и довечера със Супата на Стъпката, си рекох тогава.

Излязохме с Майонезата. Играхме около пет игри и изпихме всеки по три бири. Всичко правеше към тридесет и пет кинта. Естествено Майонезата имаше само пет, така че олекнах доста, отделно се изтървах, че отивам със Супата на Стъпката и Майонезата се присламчи на шланга, и така. Седим си ние на Стъпката, Супата яде и говори как жена му мрънкала и искала дете, но той умирал от страх, защото в мебелната фирма можели да ги разпуснат – и пак щели да увиснат на вратовете на тъста и тъщата, а това било, по думите му, по-лошо, отколкото да си тегли куршума. Майонезата пък не го слушаше, ами дрънкаше за онази Сашка, която цяла вечер не му обърна грам внимание, въпреки че той като петле подскачаше около нея и й обясняваше разни неща. Майонезата не се интересуваше от проблемите на Супата. Той бе ергенче, работеше в автосервиз и винаги нямаше пари. Но причината е, че ги пръскаше по най-идиотски начини, и то в големи количества. Например колекционираше аудиоуредби и ги трупаше в гаража, на тавана и на село. Вземе заплата и хоп – отива и си купува уредба. Смахната работа.

Споделих им за новия си живот и те дълго ме гледаха замислено. Майонезата отначало не схвана за какво става дума – реши, че съм загубил някак си имотите си и няма да имам доходи, а това истински го притесни. Супата, обаче, разбра. Попита ме защо ще правя такъв експеримент? И когато криво-ляво му обясних – рече, че нещо съм се побъркал и няма да изкарам повече от месец-два. Това ме ядоса. Значи Супата ме смяташе за някакъв слабак и нищожество, което живее като бацил, или като Симеончо, и ми се стори, че всъщност скрито ме е презирал през всичките тези години. Амбицирах се. Реших да им покажа на тези говеда, които цял живот я караха робската, да им покажа как се правят пари в трудни условия и се става богат, въпреки всичко. Нищо не казах. Просто продължих машинално да ям. Виненият кебап ми се видя по-отвратителен от всякога, а Майонезата ми се стори противен с тази пълна, мляскаща уста и потни ръце. Супата допълнително наля масло в огъня като ни изрецитира стихотворението, с което бил започнал деня, този път на Гео Милев:

„Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
– своя пурпурен гняв, величав.“

И ни съобщи, че от днес щял да чете основно Гео Милев, и че той го зареждал с тава енергия и хъс, че чак не било истина, и още, че сам правел стихотворни опити, притиснат от мизерията в родината и от теглото на народа. Майонезата каза, че напълно разбира тези поети, които, притиснати до стената, са написали тези величави творби, и също до тази стена са и били застреляни. От цялата вечер осъзнах, че си имам работа с млади комунисти; и олекнах общо със седемдесет лева. И от триста и двадесет, останах с двеста и петдесет. Нещата загрубяваха. Трябваше много бързо да измисля нещо.

Когато човек не е бил роб никому, той мисли по друг начин. Това донякъде обяснява нашата народопсихология. Свободният човек мисли свободно, робът мисли робски. Те имат различни хоризонти. Единият знае, че хоризонтът е неуловим, но можеш да го изследваш; а другият си мисли, че е неуловим, понеже решетките ти пречат да го уловиш. Единият се сърди на себе си, че не стига бързо надалеч; другият се сърди на тези, които са го поробили. Затова и апостол Павел е казал някога преди хиляди години: „Не ставайте роби на човеци“. Моите другари, обаче, бяха станали. Не ги виня. Те нямаха това, което имах аз. А именно – наследства. Затова реших, че ще им помогна да прогледнат. Събрах ги на вечеря с останалите си двеста и петдесет лева. Домашна вечеря, с много месо и бира. Щяхме да съзаклятничим. Да пречукаме системата, да срежем решетките и да побегнем към хоризонта. Но ударих на камък. Те мислеха странно…

Събрахме се, опекохме месото, разляхме бирата и им съобщих, че от днес ще трябва да се вземат в ръце и да започнат да мислят капиталистически. Супата рече, че капитализмът е прокоба, която унищожава народите. И донякъде се обоснова. Другите, които можеха да мислят, като Черния и Майонезата, бяха заети със слагането на помпата на едно буренце „Хайнекен“, та не успяха да се намесят на моя страна. Но Фазерът и Супата се опитаха да ме смачкат. Нарекоха ме син на кулак и капиталист, който иска да благоденства на гърба на обикновените трудови хора – което ми се стори странно, защото аз бях този, който плащаше за вечерята. Фазерът се развика, че в мебелната фирма началникът не разбирал от нищо, освен от прибирането на парите, а това разбирал наистина до съвършенство. Супата добави, че подобни изчадия трябва да бъдат вкарани в панделата за сто хиляди години и там да бъдат подложени на нечовешкият труд, какъвто искат от своите работници, и за да подсили думите си, зарецитира:

„С хиляди ножа
прободен
народ –
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви –
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
– и писа със своите кърви:
СВОБОДЕН!“

Сетне победоносно си наля от моята бира, вдигна тост за Гео Милев и всички паднали герои, и я изпи до дъно. Явно той и Фазерът копнееха за свобода, но незнайно защо копнееха само и единствено, докато пиеха бира на маса. Иначе на сутринта ставаха и поемаха към фабриката. Казах им го и адът се отприщи. Завикаха един през друг, че на мен ми е лесно, което си бе така; че нямам семейство, което си бе истина; че съм един ланкаджия – но не забелязваха, че те са всъщност говоряните, които се крепяха на стиховете на поети, живели във време, в което съвременната история, каквато я познаваме, още не се бе случила. И въпреки, че вече я познавахме, за моите авери тя явно си оставаше непозната. Явно комунизмът за тях беше спасение и не съзнаваха, че и едното, и другото са изчадия, създадени да заробват. Едното изчадие заробваше с лукса и потребителската нужда, другото заробваше с гнева и омразата към свободните хора.

Не ме слушаха, но аз и не очаквах да разберат. Майонезата и Черният вече не можеха да влязат в разговора, а Сюргюнът мълчеше и ядеше. Спрях да говоря. Реших, че за да ме разберат, трябва да ги науча на свобода, да им покажа начин и път, и чак сетне да ги ограмотявам. Затова попитах Супата направо – какво му е нужно за да започне бизнес и да зареже мебелната фирма. Той не каза нищо. Майонезата обаче веднага изтърси, че му трябвали около трийсет хиляди лева, а Черният сподели, че със Сюргюна мечтаели да отворят магазин за винтидж стоки и да ги продават онлайн. Идеята му била да се закупуват стари неща от пазарите – като руски каски, часовници, табели, самовари и тям подобни неща, които на Запад се ценели и стрували десетки пъти повече.

Не бе лоша идея. Още повече, че не трябваха наеми, а само умения в нета, английски и малко начален капитал. Рекох, че участвам с капитал, магазинът онлайн – от тях, а дейността по издирването на стоката щяхме да я правим заедно. Печалбата щяхме да делим фифти-фифти. Това бе благородно от моя страна, и хитро, понеже исках да привлека и Супата, който много обичаше думите равенство и по равно. Затова преглътнах, че капиталът бе мой, само и само да им покажа един нов път. Но Супата и Фазерът мълчаха. Мълчаха дори и когато ги поканих в съдружието. Майонезата се нави и каза, че познавал един антиквар с връзки на Запад. Уговорихме се, че започваме уикенда, когато не бяха на работа, и Черният гарантира, че дотогава ще е направил онлайн магазина. Трябваше да променя плана си и да отворя сейфа. Без начален капитал е трудно да правиш бизнес. Трябва време, а ние нямахме такова. Нужно беше да започнем ударно и мащабно, иначе щеше да стане бавно. Но пак щеше да стане. Отворих сейфа и заделих една прилична сума. Разпределих я по равно и раздадох парите на Черния, Майонезата и Сюргюна – с уговорката, че тези пари са само за инвестиция в стока и нищо друго! Супата и Фазерът отказаха да участват – на първо време щели само да наблюдават какво ще стане с нашата утопия, както се изрази Супата.

Черният удържа на думата си. Направи онлайн магазина и го вързахме към моя Пейпал. Направихме ревизия на наличните пари във всеки. Черният и Сюпгюнът не ги бяха пипнали, но Майонезата ми се заоправдава, че бил заел само до заплатата си от тях триста лева, защото видял една много изгодна уредба в продавалника и нямало как да я изтърве. Знаех си, че Майонезата щеше да е дупката в екипа. Но бях решил да го оставя да се издъни, за да сложа нещата по местата. Затова му казах да даде останалите пари на Черния и ако има нещо конкретно изгодно и СТАРО за купуване, да иска от него или от мен. Не му стана приятно, но ги даде. „Така е в реалния свят“ – си рекох на ум – там няма равенство, но има йерархия, която се създава естествено и не е константна. Тоест променя се според обстоятелствата и качествата на хората. Черният излезе с гърди напред пред Майонезата и тогава реших да въведа и следващото нужно правило, за да вървят нещата добре. Печалбата на всеки от нас щеше да варира, според стоката, която всеки бе купил и се бе продала. Всеки щеше да има дял, но този, който бе намерил стоката, щеше да вземе повече. Това щеше да направи екипа амбициозен и щеше да убие леността и мързела. Черният веднага възприе идеята, но Майонезата направи крива физиономия. Вече знаех, че ще обсъжда това със Супата и Фазера, но не ми пукаше. Все пак начинанието ми имаше и педагогическа цел.

– Знаеш ли как един човек забогатял? – бъбреше ми Майонезата на ухото в колата на път за антикваря. – По най-странен и чуден начин. И при това съвсем честно, което е нечувано в наши дни. Забогатял от семейното пиано. Та значи една вечер, нафиркан до козирката, се хванал на бас в бара с някакъв дебелак, че може да срути бащината си къща с пиан,о и то с един единствен удар. Оня бил трезвен и веднага приел облога. Но нашият човек не станал богат от мизерният облог, а от нефт. На сутринта, заедно с въпросният дебелак, вече на трезва глава, но още помнейки смътно какво си е наумил, извикал местната телевизия да снима, така де – като ще си рутиш къщата с пиано, поне да станеш знаменитост, сетне наел един кран стрела, вдигнали пианото на тридесет метра над земята и го стоварил от там право върху старата къща. Пианото веднага потънало и изчезнало и изведнъж бликнал нефт. Човекът станал петролен магнат – представяш ли си? – дърдореше той. – Как беше, рано или късно, дори и сляпата катерица открива жълъд! Нека го открием – тържествено обяви Майонезата и паркирахме.

Влязохме вътре и веднага забелязах старите радиоапарати в доста прилично състояние, както и руските будилници от миналия век. Взехме всичко. Майонезата се въртеше около някакво старо пиано, вероятно под въздействието на историята за петролния магнат, която дрънкаше, като настояваше, че вероятно сам Моцарт е свирил на него. Но пианото беше тежък предмет и ако наистина не бе на самия Моцарт, си бе загуба на време и пари да се занимаваме с него. Защото имаше шанс да си остане завинаги наше – и единствено да дирим с него нефт, друго не ни оставаше. Суетейки се зад пианото, търсейки името на Моцарт или поне на Бетовен, Майонезата изпищя от ужас и ни показа някакъв изсъхнал, станал на подметка плъх; беше направо плосък, като мумия. Кръстихме го Скот, турихме го в найлонов плик и мълчахме една минута в негова чест. Според Майонезата, имало пазар за подобни препарирани създания и някакви извратени западняци си ги закачали по стените. Спогледахме се с Черния, клатейки глави. Явно Майонезата повече щеше да пречи, отколкото да помага, но няма как, екипът си е екип и добре, че поне бях създал правила в него. Имаше и някакъв пластмасов контейнер.

– Какво ли има вътре? – подскачаше около него Майонезата.

– Може да е Кивотът? –  изцепи се Черният.

– Кивотът? Колко струва Кивот?

– Млъкни, Майонезо проста, и дай да го отворим. Но какво е това? – продума Черният, след като го открехнаха, като без малко да счупят капака. – Тука има една камара вратовръзки! И някакви гащи. Неее, снопове с гащи и май са за пране. Някой смахнат тип си е складирал тук прането. Отврат!

Собственикът на магазинчето, дочул трясъка на капака, изскочи от сервизното помещение и не беше никак доволен, че сме отворили пластмасовия му контейнер.

Тогава Сюргюнът показа своите заложби. Изправи до стената прастар, прашасал ковчег. Мълчахме дълго, взирайки се в него. Сетне само каза, че това е находка, която той ще превърне в шкаф с червена кожа с рафтове, който щял да продаде за много пари; после отново млъкна. Майонезата се закиска и тържествено обеща, че когато Сюргюнът остареел и се пропиел до смърт, той лично щял да махне рафтовете и да положи споминалия се Сюргюн в ковчега за последният му път. Той не му обърна внимание, а само ми кимна и купихме ковчега. Знаех, че ще го продаде, инстинктивно го усетих. Майонезата бе възмутен, че не взехме пианото, а купихме някакъв раздрънкан ковчег, но той нямаше думата, защото нямаше пари. Усетих, че в екипа има пукнатина. И тази пукнатина бе Майонезата. Затова му казах да хареса нещо различно от пиано – и щяхме да му гласуваме доверие и да го купим. Той се въодушеви и лицето му грейна. Наистина на човек му трябва съвсем малко – малко доверие, леко насърчение и той става посветен в дадена кауза.

Майонезата се насочи право към някаква стара цигулка, грабна я и я размаха така енергично, че от нея изхвърча някакво парче към прозореца. Беше лъкът. Взехме цигулката. Поне не бе пиано – успокоявах се аз, а Майонезата, вероятно горд с находката си, се чудеше как не я бил забелязал по-рано, настоявайки, че подобни цигулки в чужбина стрували милиони. Така или иначе натрупахме няколко чанти с вехтории, натоварихме ги на голфа и ги домъкнахме в къщи. Почистихме всичко, сортирахме, снимахме всички вещи и цял ден се карахме за цените. След сериозни проучвания в интернет, сложихме адекватни цени, като само ковчегът остана да виси неоценен, понеже Сюргюнът го взе да го ремонтира и облече отвътре в кожа. Другото интересно нещо като находка беше някакъв сребърен старинен сервиз с печат на дъното, монограм и изтъркан надпис – France.

Черният установи, че подобни сервизи датирали от времето на Наполеон и в тях сервирали чай на табла. В специализирани сайтове за меценати цените кръжаха около стотина хиляди паунда! Не можехме да повярваме. Майонезата стоеше в средата на стаята и устата му бе увиснала до ключицата. Бе незабравима гледка. Отскочих до магазина и купих шампанско. Вдигнахме тост – „За кривокраките жени!“ – провикна се Майонезата – и всички пихме на този странен тост. Не продадохме лесно сервиза. Но все пак успяхме за по-малко сума, която ни обясниха от аукциона, че е винаги по-ниска от тези, които сме видели в интернет, понеже там тя стигала такава висота заради наддаванията, но те се прибирали от самата агенция. Примирихме се, защото нямаше друг начин да достигнем до богатите клиенти, освен чрез аукционна къща. Майонезата протестираше, но нямаше думата, още повече, че неговата цигулка се оказа на цена, колкото десетина килограма моркови. Все пак от сервиза прибрахме почти петдесет хиляди паунда, което бе космическо начало на нашето бизнес начинание.

Сюргюнът реставрира ковчега и го продадохме в Ибей за две хиляди паунда като бутиков аксесоар. Продадохме и повечето часовници и другите дреболии, като единствено плъхът Скот беше безславно погребан в градинката зад блока. Разбрах, че Майонезата не е за тази работа, но не му казах, а реших да го подпомогна в негов личен бизнес с аудиоуредби. И там той блесна. За има-няма година, напусна постоянната си работа и отвори малък магазин на централна улица. Със Сюргюна и Черния останахме в бизнеса с антики и нещата станаха доста глобални. Първият месец се опитахме да приобщим Супата и Фазера. Просто исках да им помогна. Но както ви споменах в началото, често недостойното начало има недостоен финал…

Вече бяхме продали сребърния сервиз и ковчега. Събрахме се на всеобщ пир. И пак се почна. Първо не вярваха. Но когато видяха мейлите от аукционната къща и сметката в Пейпал, се озлобиха. Очите на Супата светеха злобно и сякаш от тях щяха да изскочат мълнии. Фазерът обяви, че сме имали късмет, и той не можел да проумее защо все на другите им се усмихвало щастието. Беше доста унил. Веднага разбрах, че щяхме да го спасим от робството рано или късно. Просто трябваше да го приобщим, да му дадем задача и да го насърчим. Но Супата се опита да направи всичко възможно да развали всичко. Отново зарецитира в захлас стихове, като се заканваше, че щял да дойде пак Видовден за експлоататорите капиталисти, които богатеели неспир на гърба на обикновения работник. Добавяйки, че нашите продажби са нелепи; че някаква си там старинна ламарина за чай струвала толкова, колкото нито той, ни баща му можели да изкарат цял живот; и че някакъв си дърт вампир, смахнат и извратен, бил купил от нас ковчег за пари, равни на неговата годишна заплата. Сетне не ме остави да отговоря, а закрещя зазубрени строфи от нещастния Гео Милев:

„Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове
– удар след удар –
заплющяха
луди
куршуми – олово…“

Супата рецитираше до несвяст Гео Милев, а аз осъзнах бурния вихър, който неразбираемо за мен дотогава бе обзел людете в онова смътно и смутно време на зараждащия се комунизъм – който още в утробата на този изстрадал народ е ритал неистово, като чудовище, увито в плацента и още невидимо за човешки очи. И е растял и подготвял своята уродлива снага, за да може, когато се роди, да ужаси и стъписа акушерите, видели го първи, да ги хипнотизира и погълне, да погълне и родилния дом, а сетне и собствените си родители, изправяйки снага пред смаяните погледи на всички. Снага на чудовищен и с нищо сравним урод. Гео бе отново актуален, а уродът, отново заченат, се канеше пак да се роди; изтеклите му води плакнеха краката ни…

И въпреки това, въпреки страха и знанието за страшното чудовище – хората, отново хипнотизирани го очакваха с трепет и копнеж, зажаднели за неговото лъжливо обаяние и кървава паст, в която те се надяваха да попаднат всички изедници народни – не знаейки, че покрай тях ще бъдат сдъвкани и самите те, а сетне изплюти и изходени ще потънат в забравата на времето, като непотребни и неразумни акушери, дръзнали да изродят Кракен отново. Онова странно митично създание, което врещеше и беснееше в дебрите на ада. Наистина революцията яде чадата си… Затова станах и креснах на Супата, че е заблуден скот – и също като изсъхналия плъх Скот е мъртъв и плосък. Креснах му, че е по-добре за него вместо да чете Гео Милев, по-напред да прочете Солженицин, но Супата продължи, още по разлютен:

„Народа въстана
– с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
– със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение –
(не гении
таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)
А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
– скот като скот:
хиляди
маса
народ…“

Изгоних го. Изгоних този груб профан и хулиган, който се възхищаваше от глигани и скотове, и ги наричаше – Народ! Тогава се чудих дали постъпих правилно, но сега знам, че постъпих. И не съжалявах. Съжалявах само, че когато ме видеше на улицата, не се спираше, а бяхме приятели от детинство. Подминаваше ме ядно. Не се спираше и при другите. В очите му се четеше нещо непознато за мен. Не беше завист, не беше и омраза. Четеше се гняв. Страшен и злокобен. Гневът на роба, осъзнал, че сам е влязъл в клетката, че сам я е заключил и сам е изхвърлил ключа навън. Робът, осъзнал това, но нямащ сили да си го признае. Робът, мразещ тези извън неговата собствена клетка, обвинявайки тях за своята участ. Робът, разбрал, че всъщност клетката е от картон, защото ония, свободните са му казали това, посочвайки му, че е бил глупак да си стои в нея, но разкъсвайки я, той не диреше никого другиго, а само тези, които са му казали, че тя е картонена. И като ги намереше, ги затваряше в истински, метални затвори. За отмъщение. А тези, които са го излъгали да влезе в картонената клетка, той не търсеше; и те коварни, както винаги, го вкарваха в нова картонена клетка, в която вкарваха и металните затвори, които той сам бе създал за своите опоненти.

Виждах Супата да рецитира на центъра. С мегафон в ръка. Понякога с Майонезата минавахме край него, но той не ни поглеждаше. За сметка на това около него се тълпяха все повече и повече хора. Брадясали, с червени очи, дрипави, със загрубели от труд ръце, рошави, с малки, недохранени деца – и отново възторжено рецитираха в един глас добре познати и никога незабравени стихотворения…

Не ги винях. Винях ония, които ги бяха затворили в картонената клетка, и разбрах едно. Задаваше се отново нещо. Нещо, от което не можеше да се избяга, нито на запад, нито на изток, ни на север, ни на юг. То бе контролирано, създадено в лаборатория и добре обмислено с една единствена цел. Да помете всичко. Задаваше се буря…

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същия автор – Веселин Николаев /Лебовски/ вж. тук, тук и тук.

.