На няколко пъти, като се почне от IX век насам, духовният елит е унищожаван и това е в основата на всичките ни сетнешни беди и неблагополучия
Автор: Иван Петрински*
Първото голямо увеличение на населението в Средновековна България става през IХ в. При това не увеличение, което е следствие от новозавоюваните територии, а именно увеличение, което води до по-висока гъстота на населението, до „уплътняване“ на българските земи. Археологически този процес може да се удостовери със значителното увеличаване на селищата, особено през втората половина на века. Може да се смята за сигурно, че такова увеличение не е резултат само от естествения прираст в една очевидно стабилна и процъфтяваща страна, каквато е България през първата половина на IХ в., но категорично и от мощен приток на ново население. Именно това време бележи същинското умиротворяване на страната след продължителната несигурност на българския VIII в. Политическото, военното и стопанското укрепване при първите владетели от Крумовия род превръща България в първостепенен фактор в политиката на тогавашния свят.
През втората половина на същия този IХ в. настъпва и първата болезнена загуба за вече усилено формиращата се българска народност. С нечувана жестокост е потушено масовото въстание срещу управлението на княз Борис-Михаил. Значителна част от старобългарския политически, а несъмнено и духовен елит е унищожена физически, заедно с потомството си.
Малко повече от век по-късно се случва нова, втора, почти пълна ампутация за българската духовност. И това е най-болезненият резултат от падането на Първото българско царство. Практически цялата аристокрация в Самуилова България или загива в битките, или още през 1018 г. преминава на византийска служба и се претопява изцяло, загубвайки българското си самосъзнание. Широко известно е, че величавият Крумов род завършва безславно – последните му двама представители, цар Борис (970-971) и цар Роман Симеон (977-991) по една или друга причина не оставят потомство. Представителите пък на новия Самуилов род управляват кратко. След 1018 г. потомците на цар Иван Владислав (1015-1018), известни като Владиславовичи (клон на Самуиловия род), бързо преминават на византийска служба, даже участват в цариградските дворцови интриги. От шестте дъщери на Иван Владислав най-известна е, разбира се, Екатерина. Като съпруга на Исак I Комнин тя става византийска императрица. Майка й, царица Мария, получава още през 1018 г. най-високата дворцова титла за жена във Византия – патрикия зости. Заедно с престолонаследника Пресиян, който в цариградския двор носи високата титла „магистър“, през 1029 г. участват в дворцов заговор, който обаче е разкрит. Пресиян е ослепен, а майка му получава заточение в Мантилейската обител (Мала Азия).
Останалите петима синове на цар Иван Владислав също
отдават сили и знания за просперитета на Византия
На Алусиан първоначално е поверено управлението на тема Теодосиопол (в Армения), а след въстанието на Петър Делян носи титлата „магистър“. Оставя многобройно потомство. Арон, третият син на Иван Владислав, е управител на град Ани (Грузия) и дукс на Месопотамия.
Наследници на цар Гаврил Радомир (1014-1015) живеят в Унгария, а на сестра му Косара – в Сърбия.
Сигурно е, че в последвалото двувековно византийско владичество чрез грецизираната християнска църква е претопен практически целият останал български интелектуален елит.
Така в края на ХII в. Асеневци освен извоюваната независимост имат сложната задача да създадат и отгледат практически изцяло нов политически и духовен елит. Задача, с която те се справят блестящо.
Третият, най-силен удар по българската народност следва в края на ХIV и началото на ХV в. В продължение на половин век обезкръвената и раздробена при цар Иван Александър българска държава бавно и мъчително попада под турска власт.
Най-напред пада Търновското царство. През 1393 г. е завладяно Търново, при което загива по-голяма част от цвета на българските средновековни интелектуалци, обитаващи един от най-великолепните средновековни градове. Две години по-късно е превзета и втората столица Никопол. Големият син на цар Иван Шишман (1371-1395) от брака му със сръбкинята Мария, дъщеря на княз Лазар Хребелянович, Александър приема исляма и е областен управител в Мала Азия. По-малкият – Фружин Асен, намира убежище в Унгария. След неуспеха на въстанието от 1408-1413 г. Фружин Асен е на служба при унгарския крал Сигизмунд I, който му подарил през 1425 г. замъка Липа „заедно с околните градове и доходите от тях“. Първородният му син Шишман и останалите му деца остават на унгарска служба.
Константин, син на цар Иван Срацимир (1356-1396), прекарва по-голяма част от живота си след падането на Видин в търсене на изход от злощастната ситуация. Все повече се увеличават доказателствата, че Константин успява може би да запази някаква част от бащините си владения, назоваван е винаги император или цар на българите. Тази теза, която има все повече сериозни привърженици, обаче се нуждае от още доказателства. Умира на 17.09.1422 г. в двора на сръбския княз Стефан Лазаревич.
След османското нашествие по българските земи остава малка част от огромния по своята численост духовен елит на Второто българско царство. Неговото затваряне в малкото останали обители е логична реакция за самосъхраняване. Археологическата картина обаче по-често очертава още едно ново, този път много по-пълно разоряване на българските обители в началото на ХV в., вероятно след междуособиците в Османската империя и след въстанието на Константин и Фружин Асен. Аналогични са сведенията в писмените извори. Повечето обители започват да се възстановяват едва в последната четвърт на ХV в., когато е прекъсната практически всякаква връзка с интелектуалците на Второто българско царство. През 1411 г. Константин Костенечки напуска Бачковската обител и се установява в Сърбия. Най-талантливият ученик на патриарх Евтимий – Григорий Цамблак, се приютява първоначално в Цариградските обители, а от 1401 до 1406 г. е в обителта Сучава (Молдова). Ръкоположен е за киевско-литовски митрополит през 1415 г.
Още през ХIV в. във Влашко и Молдова за официален църковен език е приет старобългарският, но като книжовен език той се налага през ХV в., когато българското православно иночество в голямата си част се преселва отвъд Дунав, основавайки голям брой нови обители.
Историческите извори най-често се занимават с известните имена на своето време. Но сме длъжни да споменем поне, че при османското нашествие населението по българските земи дотолкова намалява, че цели области, поне първоначално, са напълно обезлюдени. От демографските загуби при османското нашествие българската народност успява да се съвземе цялостно чак в началото на ХIХ в.
Днес
Любовта на Мерсия Макдермот към България бе всеобхватна. Тя обичаше страната и всичко българско наистина безрезервно. Което не й пречеше да се вглежда обективно в народопсихологията ни. Веднъж в разговор попита: „Знаете ли каква е разликата между английския и българския овчар?“. И си отговори сама: „Английският овчар се стреми да бъде най-добрият овчар в цяла Англия, а българският иска да е министър-председател.“ Едва ли може да се каже по-точно с по-малко думи.
Това са съдбоносните последици от трикратното почти пълно унищожаване на българския средновековен политически и интелектуален елит. Обществото бе оставено без водачи, които да го издърпват от блатото, когато е необходимо, или да забързват темпото в мирно време. Обществото бе лишено от морален коректив, от регулатор, от пример за подражание. Затова овчарите искат и искрено вярват, че могат да са министър-председатели. Затова няма кой да създаде условия за труд, който да бъде полезен и за онзи, който го извършва, и за обществото. Затова липсват авторитети, затова всеки от всичко разбира и всичко може. Затова е тоталният недостиг дори на най-обикновена кадърност при управлението. Затова имаме толкова зле функционираща държавност в старателно изгражданото очевидно несправедливо наше съвременно общество. Няма как да променим миналото. Но сме длъжни да върнем поне този един милион българи, който се пръсна по света през последните двайсетина години, а ако е възможно – и през целия ХХ век. Ако сме заедно, вероятността да оцелеем е по-голяма. В противен случай сме обречени. Този път – наистина…
–––––––––
* Б.Р. След вчерашната статия (линк) потърсихме повече инфо за авторите и разбрахме, че те публикуват често във в-к Сега, от където е и този материал. Очаквайте утре нова интересна публикация от същия автор (линк)
