Из битието на една поляна

Ще ви разкажем историята на една поляна. Една обикновена, Софийска, квартална, междублокова поляна.

Запознахме се с нея преди около 9-10 години. Оттогава до днес, поляната ни е много близка – винаги пред погледите ни, денонощно под терасите ни.

Тогава поляната беше неугледна, обрасла с храсти и треволяци. Толкова занемарена, че дори и кучетата на съседите не можеха да се разхождат там. В това, обаче, нямаше нищо странно – всички знаехме, че ТЯ е общинска (или пък държавна) собственост.  А ние сме свикнали с това,  знаем какви “добри” стопани са институциите у нас.

За сметка на това пък, бяхме наивни оптимисти – щом не е частна собственост, значи пред терасите ни няма да изникне поредната жилищна кооперация. Няма как – тук ще направят (все едно кога) я някоя детска площадка, я някое квартално мини паркче с алеи и пейки под самоотгледалите се дървета.

Въпреки че никой не се грижеше за нея, поляната беше гостоприемна. Нямаше нищо против върху нея да се събират и препичат на слънце бежанците от близкия център, да разпъват килимчетата си и да се молят под терасите ни.

Преди около година, поляната стана и известна. Даваха я по всички телевизии, защото се беше превърнала в “гара разпределителна” за нелегални мигранти. Криеха се в нейните храсталаци, далеч от погледите на охранителните органи, и по тъмно се натоварваха в бусове, за да търсят по-добро място за спане от нея.

Малко след това, почистиха поляната. Дойдоха общински служби и й изрязаха всичко, което си беше отгледала – дръвчета, храстчета, почистиха я и от тоновете боклуци, които ползващите я за скривалище неблагодарно бяха оставили в нея.

Разбрахме и, че тя вече си има стопанин. От тези, другите, които не оставят поляните си безпризорни. А те, за да ни го докажат колко са грижовни, съвсем скоро заградиха поляната. С онези, големите строителни платна. Вече никой не можеше да стъпи върху нея, дори и уличните кучета.

Тогава (странно защо) с нас се свързаха новите стопани на поляната. Научихме, че поляната няма да е самотна в новото си семейство, заедно с нея те притежават и част от улицата ни. Единствената улица, която осигурява достъп от домовете ни към близкия булевард. Уличката ни, на която години наред не се намери институция, която да махне табелата с грешно име.. Уличката ни, за която години наред пишем сигнали, че е постоянно задръстена в пиковете часове, когато родителите водят и си взимат децата от близкото училище. По която липсват тротоари, по които живеещите наблизо ученици да се приберат.

Та, същите тези горди собственици на поляната ни информираха, че имали пълното право да си оградят имота, без значение дали по него минава улица…

Разбира се, писахме поредния сигнал за опасността да останем без достъп до домовете си. С изключение на районна администрация Овча купел, нито една друга институция не си направи труда дори да ни върне отговор. Не, че от това писмо, което получихме, нещо ни стана ясно, де… Отново някакво прехвърляне на топката, с което вече се очаква да сме свикнали.

Освен това, казаха новите стопани, вече няма да ви е пусто и самотно под терасите. Поляната ви ще се превърне в един страхотен и красив… небостъргач – 19-етажна жилищна кооперация.

А пък, ние, наивните, вярвахме на слуховете, че кварталът ни е известен с това, че над него минават някакви въздушни течения (свързани с екологията), заради които високото строителство в Овча купел не е разрешено.

Тези дни на поляната кипи усилена строителна дейност. Пълно е с камиони и багери. Въпреки липсата на каквито и да е информационни табели, върху поляната ни започна да се строи.

Не знаем  до кого пишем това – кметове, архитекти, служители в контролни и надзорни органи, длъжностни лица, защитаващи интересите на гражданите, журналисти, граждански организации…

Не знаем и защо пишем това. Свикнали сме от нас да се очаква да сме примирени с всичко, което се случва наоколо, гласът ни да остава нечут, сигналите ни – без отговор дори.

Знаем само, че сме притеснени.

Притеснени чисто човешки – дали изкопът, който трябва да се направи за построяването на 19-етажна сграда, няма по някакъв начин да увреди домовете ни. Не разбираме от хидрогеология, но знаем за подземните води, с които е богат кварталът ни. Не разбираме и от сеизмология, но сме чували, че сме близо до земетръсен разлом.

Притеснени чисто граждански – не знаем кои закони, точки и подточки са заобиколени, за да станеш собственик на вече съществуваща улица. Не знаем кои разпоредби и алинеи позволяват да вземеш разрешително за такъв огромен бъдещ строеж.

Притеснени сме и дали институциите ще намерят начин да запазят достъпа до домовете ни, дали ще успеят да осигурят свободното придвижване на нашите деца до близките детски градини и училища, както и да играят на площадки и зелени зони, дали ще намерят начин да урегулират паркирането на стотиците леки коли в района.

Ние дори не знаем кой ще прочете това до края.

Но искаме да попитаме всички, които го направиха – не ви ли “мирише” от историята на нашата поляна?

На нас – ДА. “Мирише” ни на нещо гнило…

Неда Дойчинова

и живеещите на ул. “Маестро Кънев” 78,

кв. Овча купел, София