2024-03-29

2 thoughts on “Вапцаров – Поетът и Морякът. Честване на патрона на Висшето военноморско училище

  1. Цвета Трифонова*

    На 7 декември 1909 г. е роден Никола Вапцаров. Предлагам в негова памет откъс от моята статия „Никола Вапцаров и Георги Марков. По повод два юбилея през 2009 г.

    Опитах да я прочета като доклад на националната юбилейна конференция в чест на стогодишнината от рождението на поета, но ме прекъснаха, а докладът бе дискриминиран от Института за литература като не бе включен в юбилейния сборник. Сега той се намира в новоизлязлата ми книга „Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш“, Фабер, 2012.

    „…В края на дните си Н. Вапцаров се прощава с близките и с голямата си илюзия. С последните редове, записани с трепетна ръка на осъден, оставя ироничен знак за горчивото си разочарование, надсмива се над помпозните претенции за епичност пред жестокото лице на реалността.

    Разбрал е накрая, че зад красивите доктринерски фрази се крие презрение към отделната личност – безименен червей, хвърлен в ирационалната мелница на световните геополитики.

    Агонията му продължава пет месеца. Умира бавно, докато губи смисъла на всичко – вяра и любов, приятели, съмишленици и илюзии и накрай живота си. Българска ръка го доубива от упор, след като съдбата за последно се опитва да спаси избраника си.

    Мечтаното от него бъдеще не идва на белите криле на пролетта, а на чужди окупаторски щикове, в сумрака на екстремна есен. Жадуваната „бяла пролет“ се състои само като „бурна, страшна, огненометежна“ – вместо да измие кървавите рани, развихря брутални линчове и кръвопролития. Площадите оживяват от тълпи, кряскащи за смърт и разправа, не и за обич между хората.

    Никоя от неговите химери не се сбъдва, победилата идеология опровергава най-съкровените му надежди. Всичко, което се случва две години след гибелта му – народни съдилища и убийства, концлагери Белене, Ловеч, Куциян, Ножарево, пропъждане на селяните от земята, национализация на всяка малка хлебарничка, унищожение на вярата, култ към вождовете, дори като са балсамирани, забрана на свободата и подмяната й с повсеместен страх, потъпкване на легендите, скрити в мъха на стария Прилеп, патрициански привилегии за партийната номенклатура, безконтролна власт на богопомазаната партия над всички сфери на живота, отказ от национална независимост – няма нищо общо с възвишената му вяра в „дните честити“.

    От враговете – куршум в главата, а от другарите – изобилие от „бронебойни патрони“ за разстрел на скъпоценното зрънце Вапцаровска вяра в справедливостта и доброто. Името на Никола е синоним на крушението на трагичния, предадения човек. То е маркер на наивниците-утописти на българска почва, върху чиито кости партийните спекуланти и кариеристи си изградиха феодален комунизъм и след туй го превърнаха в мафиотски капитализъм.

    След всичко това финалът е отчайващо логичен. След половин век лицемерие и идолопоклонство пред паметниците, не и пред идеалите на поета, след изкористяването на неговата саможертва, настъпи време, в което нацията допусна да се поругае и гроба му. И ето го вписан пак в черната традиция – в безгробната редица на българските царе и апостоли…“

    –––––––––-
    * Цвета Трифонова почина внезапно на 1 декември 2015. Тя оставя две внучета и любима дъщеря, и многобройна приятелска и читателска аудитория. Неуспели да посещаваме тъй често, както ни се искаше, приживе нейното Банско, от сега нататък то ще бъде за нас място за мил спомен. До следващата среща…

  2. Поздравления за прекрасната статия на проф. Илия Пеев!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *