Ето нá, пак идват избори. Седя си и се чудя. За кого ли да гласувам и да гласувам ли изобщо? Докато се чудех, разлиствах една купчина вестници отпреди 16-20 години. Прашасали, пожълтели страници с безвъзвратно остарели „новини“.
Зачетох се: „Така неизбежно дойде тъжният ден, в който голямата част от народа си зададе простия въпрос: Защо всъщност да гласувам? Защо да избирам президенти, парламенти, централни, местни и всякакви други органи на власт, щом после никой не се вслушва в гласа народен?“. Зяпнах. Трескаво потърсих с поглед датата, от кога точно е този вестник? 21.12.1999 г. в-к „Монитор“… Боже!!! Нима е възможно през далечната 1999 г. да са знаели какво ще ме терзае днес – през 2015 г.? Какво става? Нали уж чинно, месец по месец, година след година сменям календара. Откъсвам старите дни и се взирам в новите. Да не съм попаднал в някаква машина на времето? Грабвам друг вестник от 15.12.1998 г.: „…На фона на безумната корупция, постоянно падащия жизнен стандарт на нацията и невероятната наглост на властта у нас…“. А-а-а… не! Трезвият ми мозък блокира. Някой нарочно ми беше пробутал съвременни вестници, като изкусно ги беше състарил на външен вид и им беше подменил датите. Ужас!
Сипах си една голяма ракия и рязко я хвърлих в себе си с надеждата алкохолът да ме спаси от трезвеност, да премина на друго ниво и да разбера кой се ебава с мен. Не помогна, ударих втора чаша, потретих и пак нищо не схванах. Времето ли беше спряло в нашата мила родна татковина или пък ракията ми беше слаба? Вече разколебан в чудодейната опознавателна сила на гроздомицина, реших просто да взема трети вестник от съмнителната купчина пред мен. Опа – набарах някакъв още по-стар в-к „168 часа“ от 25.04.1994 г. Викам си – ако и в този 21-годишен вестник попадна на информация от 2015 г., ще се гръмна. Какъв е смисълът да живея в държава, в която нищо не се променя с десетилетия? Не искам през 2035 г. отново да чета за тоталната корупция, за мизерстващите българи и за самозабравилите се безскрупулни самоовластили се отрепки. Искам да има движение, да се случват нови неща. Не може да стоим на едно място, я! Подскочих от щастие! Слава на Бога, това, което пишеше в този овехтял вестник от 25.04.1994 г., не съвпадаше с бълвоча от наши дни: „В момента само 7 на сто от българите имат доверие на народното ни, уж събрание – абсолютен рекорд в историята на световната парламентарна демокрация“.
Изпаднах в тиха еуфория. Разбили сме собственото си постижение – през 2015 г. българските дупетати се ползват с доверието на 0,0001% от българските граждани, като този юначен показател се образува главно от техни преки роднини. Скочих на крака и гордо се изпънах.
Ей това е то! Движение има, нищо, че е назад. Важното е, че не стоим на едно място, защото колкото и да се търкаляме в обратна посока, все някой ден ще стигнем най-отпред. Нали Земята е кръгла! Шибнах още една ракия и кротичко се понесох в танца на радостта.
.
Ивайло Зартов,
10 септември 2015 г.
Ако това с датите и харесването е вярно, вървим към преврат! Ура!