Гняв

Вече пето десетилетие в средата на лятото сме за две седмици в къщата си на село. Да разчистим частично двора от плевели, поветица, храсти и самопосадили се дръвчета, колкото да проникнем до къщата с обърнатите черги и завивки от вилнеещите на воля плъхове и невестулките, гонещи се през нощите по тавана и пилеещи перушина от изловени наоколо пернати. И главно – за да оберем обилно плододаващите джанки, материал за производството на тихата радост за народа ни.

Селцето ни се намира на границата на Русенска и Търговищка област и е еднакво далеч от двата областни града. Тихо и спокойно място, сега забравено от властите и Бога, което през 50-те години е наброявало 1700 души. С основно училище, където в началото на миналия век са даскалували родителите на тъста ми, отдавна закрито поради липса на демографски прираст и превърнато в Дом за отритнати, недъгави деца, където все още работят дузина човека.

Както винаги се осведомяваме от все по–оредяващите съседи за новини, които обикновено са свързани с починалите по време на целогодишното ни отсъствие. Също и за това, кой къде, според възможностите си се е изселил, за да продължи своето и на потомството си съществуване. Обикновено – в областния град, столицата и напоследък – преобладаващо в чужбина.

А беше време, когато животът в селото просто кипеше. С филиал на АПК*, развиващ животновъдство и обширен стопански двор, под навесите на който дремеха, преди да бъдат пришпорениq десетки трактори, комбайни, редосеялки и всякаква селскостопанска техника. Наоколо се простираха хиляди декари с пшеница и ечемик, а около двата микроязовира стотици декари блокове с поливна царевица, от които идваше фуражът за селските кравеферма, овцеферма и птицеферма. От ранни зори започваше човешката глъчка и бумтежът на машините. С „Москвичи”, малки тракторчета или мотошасита хората се изнасяха по фермите, кооперативните блокове, или частното си ползване. Вечер през селото минаваха няколкото сюрии с частните крави, овце и кози, водени от овчарите, възседнали мулета и бдителните кучета, гонещи отклонилите се животни. Постепенно стадата се стопяваха през отворените порти на очакващите ги стопани, които до късно през нощта ги дояха и обгрижваха. В кочините доволно грухтяха по няколко свине. Зайчарниците и курниците бяха пълни. В почивните и празнични дни, както и през учебните ваканции на децата, неколкократно на ден с пристигналите автобуси и автомобили идваха младите от околните градове, за да помагат на родителите, водещи и децата си. Отплатата за помощта бе пълният багажник с отгледаното в личното стопанство. Директно до, или през селото преминаваха няколко автобусни линии и в центъра имаше накипрена спирка с пейки за очакващите „рейсовете”. Позната до болка картина в цялата ни страна от това време.

Беше период, когато бе твърде престижно да имаш имот в селото ни. Десетки граждани – диригента на операта в Русе, чиновници, лекари, аптекари, включително и интелектуалци, закупиха на цената на половин апартамент поскъпналите дворни места и тук-таме такива с къщи. Десетки майстори и строителни работници строяха нови, или отремонтирваха старите къщи в битов, рустикален стил. По това време „реновирах”, както е модерно да се казва, почти столетната ни къща. С изцяло нов покрив, подменена дървена дограма и пристроен обширен навес за гости с кокетна камина. Укрепихме каменния зид от към улицата и подменихме мрежата на оградата със съседите. Всичко това бе направено с очакването за спокойни старини.

Вместо това, с гръм и трясък, като всеразрушаващ порой връхлетя „демокрацията” по нашенски. Кроткото и работливо население по примера на управляващите се раздели на „червени” и „сини”. Посят бе бацилът на алчността и новите „собственици” започнаха междусъседски и роднински баталии за късчетата от до момента съвместно обработвана земя. Както навсякъде, създаденият и тук „ликвидационен съвет” разпарчедоса общата собственост. Направо в боксовете бяха изклани породистите млекодайни крави и кървавите найлонови чували потънаха в алчно отворените багажници на колите. Започна събарянето на кооперативните постройки в стопанския двор и извън него. С каквото могат, бившите членове на ТКЗС пренесоха и натрупаха дяловете си от тухли, греди и цигли около къщите си. И досега са там, никому ненужни край напуснатите домове. Пишман фермерите в невъзможност сами да обработват земята си, я предоставиха на арендатори, някои от които се оказаха формени мошеници. Проточиха се дела за неизплатени ренти. Прехвърлената на кооперацията от бившото ТКЗС собственост върху ръждясалата и вече напълно негодна селскостопанска техника бе нарязана за скраб. С над 20 курса на ТИР-ове бяха отнесени за „вторични” тленните останки на високомеханизираното стопанство, като парите потънаха в чужди джобове. Председателят на местната кооперация се сдуши с някои от тях и освободения от постройки стопански двор приюти голям фотоволтаичен комплекс, бдително охраняван от бодигардове. Компенсацията за предателството към съселяните си бе местото му в управителния съвет на фирмата.

Постепенно селото опустя и в момента наброява около 150 души, почти само старци. Така то бе предадено на „трифидите”. Някак спонтанно нарекох настъпващата агресивно по дворове, синури и кърища буйна растителност с това нарицателно име от фантастичния роман на Джон Уиндъм „Денят на трифидите”. Странни лианоподобни „растения – животни”, дошли от космоса, ослепяващи и убиващи хората. Хранещи се с разложената плът на жертвите си. Като тях, природата влиза в правата си и превзема изоставените от хората дворове и къщи. Дървета поникват от мазетата и пробиват дори бетон, тухли и керемиди. На места се забелязват корони на дървета насред полусрутените покриви. От променящия се климат поветицата става като тропическата си посестрима лианата. В основата си е дебела почти като човешка ръка и пипалата й срутват стени, покриви и дувари. Така удуши всичките ми плодни дръвчета…

С тези терзания, слушам от старото радио, а вечер гледам по телевизията шоуто на управляващите ни червени задници. Защо червени? Просто защото са маймунски. Колкото са по-нависоко, толкова по ясно се открояват. Ручат горе банани до пръсване и най-нахално дефекират върху суратите ни. Независимо от псевдопартийните си принадлежности, всички са с произход от прамайката БКП, както и да се дегизират. И си задавам въпроса: Защо у нас нямаше лустрация?

Ревностен зрител съм на ANIMAL PLANET. Как всичко е просто и истинско при животните! Младите лъвове нахлуват в прайда на остарелия лъв, убиват го и удушават потомството му. Налагат своите гени и извършват лустрация. По същия начин са постъпвали и царстващите особи, основатели на нови династии. Принцовите острови, недалеч от Истанбул, познават многовековната история на проблема с ослепените, а често и удушени, нежелани принцове – съперници. В името на държавата, независимо дали е византийска или османска. В сериала „Великолепния век” това бе загатнато достатъчно ясно. Всички монархии са го правили, а впоследствие и революциите. В миналото с кръвопускане, а вече при демокрациите с най-елементарно лишаване на предишните от власт и източниците на такава.

На остров Малта Горби и Буш се разбраха за строителство на капитализъм в бившия комунистически блок, но със собствените им номенклатурни кадри, т.е. без лустрация. Но, както всичко, и това подлежи на промяна. Защото…

Атмосферата е нечувано замърсена. Никога досега долните й слоеве не са били тъй плътни и потискащи. Дори този елементарен факт сочи колко особено е нашето време и би трябвало да накара хората да се замислят върху това. Духовното подивяване у хората достигна такива размери, че взаимното осъждане се превръща във форма на човешко съществуване. Това не е добронамерено оглеждане на опонента, а осъждане, превърнало се в смисъл на живота ни.

Усилените търсения на свободата показват, че дълбоко в себе си духът се стреми към нови върхове. Но, колко е труден пътят…

Всичко, което ни заобикаля днес, навлиза в състояние на особена обърканост. Можем ли да очакваме от хората обичайно мислене, щом дори въздухът е необичаен? Проследете сгъстяването на световните събития – ще забележим една необикновено бърза прогресия. Те властно нахлуват в целия ни живот и не само войните, както смятат някои, а сблъсъкът между всички стихии прави съществуването толкова тежко. Също, както при предишните, сполетели Земята катастрофи, човечеството отказва да види истинското положение на нещата и надвисналата беда.

Успоредно с нагнетяването може да почувствате и своеобразна пустота. Според Закона за прогресивното ускорение, следствията от промените, които преди изискваха столетия, сега назряват за броени години. Нима хората не намират нищо особено в жегите, бурите и ураганите? Природата е болна от хорските безумия и с право я оплакваме. Хората обаче продължават да се тешат с вчерашния ден, а забележат ли понякога страшните знаци, биват обхванати от животински страх. При все това никой не се заслушва в думите на сърцето. Законът за свободната воля не позволява да бъде прекъснато зараждащото се престъпление, но Законът за справедливостта дава възможност да се възпре развитието на вредата както надолу, така и нагоре, стига да се прилага последователно.

Свидетели сме на низвергването и маргинализирането на традиционното семейство. Всички религии и учения сочат, че то е опората на бъдещето. Защото, освен всичко друго, то е разсадник на кармични връзки. Власт, която не се опира върху значението на традиционното семейство, е непълна и обречена. То трябва да се разглежда като огнище на съзнателност и сътрудничество и да се укрепва, а не да се разрушава.

Днес сме се озовали от царството на необходимостта, в царството на свободата. Всеки може да плюе в лицето ти, единствено на това основание, че е вече свободен да прави каквото си ще. Разнобоят в оценките за персонажите, играли някаква роля в миналото и настоящето, е нещо естествено, а злоупотребата с правото на мнение – нещо неизбежно. Може да негодуваме срещу онези, които днес анатемосват Ботев и Левски, или се гаврят с Вазов, и трудно се борим с кощунствата на платените отвън родоотстъпници.

Но, невъзможното днес, ще стане възможно утре! Защото гневът на масите се натрупва и уплътнява в недрата им, както магмата в каладерата на вулкана. Виждаме как правителствените, измислени „мениджъри по управление на бедствията” се провалят с предотвратяването и ликвидиране последствията на едно тривиално наводнение. А, как биха се справили с разрушаващия всякакви бентове и прегради народен ГНЯВ? Макар и един от 7-те смъртни гряха…

Светослав Атаджанов

––––––––––––––––––––––––––––-

* АПК – Аграрно-промишлен комплекс