Петък е, имаме занимания с 8-ми клас. Децата са уморени в края на седмицата, повече им се разговаря за това, което са преживели през изминалите дни. Говорим си за емоциите, някои плачат, че са в криза (семейна и англоучилищна), други правят класно (отсъствали са миналия път), Яна напира да ни разказва нещо, което я е взривило, но в гласа й звучи такава горда непоколебимост, че всички се заслушваме…
.
На 3-ти март, Националния празник на България, Яна гордо се окичва цялата в мартеници и изключително весела тръгва за английското училище. Имат география при един учител, с когото не се долюбват много (между другото, Яна е блестяща ученичка и в българското училище, и в английското). Учителят й казва да си махне мартениците – смята, че са украшения, а уж в училището не им е позволено да се кичат. Казвам уж, защото на агресивните ученички, които са неконтролируеми и ходят с грим, пиърсинг и други подобни, никой не им прави забележка, защото знаят, че скандалът ще е неизбежен. В същото време се разрешава носенето на атрибути, белег за принадлежност към съответна религия.
Яна с много горд глас обяснява на учителя си, че тези мартеници са национални символи и тя в никакъв случай няма да ги свали. Учителят предлага или да ги свали, или да напусне класа. Яна гордо излиза от клас и се запътва към кабинета на зам.-директорката. Влиза и обяснява какъв е случаят и че е възмутена. Двете се връщат в клас и зам.-директорката пожелава Яна да обясни пред всички какъв е проблемът.
Нашата българка започва с изключително достойнство да обяснява пред всички:
„Днес е националният празник на България. Тези мартеници са български символи, които всички българи носят през целия месец март. Те символизират единството ни и са повик за щастие към идващата пролет. Те носят късмет. Съжалявам, че моят учител по география няма необходимите познания за традициите на света, традициите на държави от Европа, и не може да прецени, че точно на националния празник на моята родина аз в никакъв случай няма да се разделя със символите на страната ми. Както не правите забележка за носене на кръстове в училище, така нямате право да ме лишавате от моите символи на моята вяра”.
Учителят мълчи, всички мълчат, Яна си сяда на чина много горда и казва:
„Никой не може да пренебрегва мен, българката, и народа ми!”
Всички в клас сме без думи, но в очите ни – възхищение. Слуша и журналистът, дошъл да направи интервю с децата ни. Започва се един разговор за българското училище, за това, което им дава, за Англия и това, което им отнема… Този разговор при нас е постоянен. Класове ни са изповедалните на тези млади и неспокойно души. А ние, учителите, често сме проповедници на овладяване, разум, поглед от две, понякога и три гледни точки, за да се възвърне спокойствието и да се оценява справедливо.
*
Дошла е и Мина – ученичка в 9-ти клас, за да се включи в интервюто. Мина ни е едно голямо изключение. Тя от 10-годишна живее само по света (без семейството си), защото тренира фигурно пързаляне – танцови двойки, и печели златни, сребърни, бронзови медали с партньора си в Британския шампионат и в много международни състезания. Тренирала е в Русия, Испания, Америка, сега е във Великобритания. Готви се за световни първенства и върви само напред. По тази причина не посещава английско училище, защото тренира целодневно, но в събота идва най-редовно на българско училище и е частна ученичка в спортното училище в България. При нас е не само пълна отличничка, но и носител на Първа награда от международния литературен конкурс на ДАБЧ. Редовно е номинирана в алманаха „Успелите деца на България” на Фондация „Димитър Бербатов”.
Но какво се случва? Понеже е българка, а партньорът й е британец, много често журито ги лишава от справедливи оценки, понякога на международни състезания дори не обявяват фамилията й, за да не се разбере, че е българка. Сестрата на партньора й също е състезателка по фигурно пързаляне и в момента си няма партньор, не могат да й намерят. От федерацията взимат решение, че ще отнемат партньора на Мина, за да тренира със сестра си. Момчето е разбито, защото го принуждават да се раздели с партньорката си, с която са в изключителна хармония, но той трябва са мисли за сестра си и го убеждават, че шансовете му са по-големи, ако се състезава в изцяло британска двойка.
Мина е голяма надежда. Сега търсят на нея партньор, но задачата е трудна. Въпреки това тя не се отчайва. Гледа напред, защото дори да се върне сега в България, се надява, че Българската федерация по фигурно пързаляне ще заложи на нея и ще я подкрепи, за да продължи да се готви за световни състезания.
Всички вярваме в това дете, която е спортист по професия, но и по дух. Печелеща личност!
Това са нашите деца в българските училища в чужбина. Най-звездните и незаменими посланици на Българското.
Гордеем се!
.
Снежина Мечева,
директор на Българското училище към Посолството на Р. България в Лондон
говорител на АБУЧ
