Пътешествие из стара и днешна Англия

Богатото минало и подреденото, пъстро настояще на Острова

през погледа на  Светослав Атаджанов *

В разказа си „Компенсация”, публикуван в блога ми миналата година, изплаках мъката си от пропуснатата по нелепи причини екскурзия до Англия. Колкото и да ме е срам, признавам, че сам съм си виновен за провала на ентусиазираното ми начинание. И понесох финансовите и емоционални последици от разсеяността си. Но народът винаги е бил прав, „Всяко зло за добро”. Узнавайки за сполетялата ме неприятност, дългогодишния ми приятел, живеещ и работещ вече четвърт век в Англия, ме покани да му гостуваме със съпругата ми. Увери ме, че ще имам възможност да се запозная с истинската Англия отвътре, а не чрез стандартните туристически маршрути на туроператорите. Речено – сторено!

В пролетното майско утро бяхме вече на Терминал 1 на софийското летище. След паспортните формалности и чекирането на оскъдния ни багаж се озовахме с половинката ми в летищния автобус, който ни откара до очакващия ни оранжев Airbus на нискотарифната  компания Easydjet. Над двестата пътници, почти всички българи, бяха лакомо погълнати  в търбуха на въздушния гигант. Почувствах се като библейския пророк Йона в корема на морското чудовище. Но не захвърлен и жертван, за да умилостивявам разбушувалото се море. Пак по Божията милост, след три часа въздушното чудовище, благополучно изминало над двете хиляди километра, ни изплю в един от многобройните телескопични ръкави на Terminal Nord на летище Гатуик край Лондон. Слава богу, че не бяха три дни и три нощи, колкото престоят на нещастния Йона.

*
В представите ни, наложени от романите на Дикенс, Конан Дойл и други автори от викторианска Англия, Лондон е градът, перманентно покрит от гъсти мъгли. Оттам и популярният израз – „Мъгливия Албион”. Летището ни посрещна, окъпано от току-що престанал дъжд. При снижаването на самолета през гъстите облаци, изведнъж от ниска височина се появи земята. Всъщност многобройни, ясно очертани квадрати на сочно зелени ниви и пасбища, по които се различаваха дребните фигурки на невъзмутимо пасящи под грохота на кацащи и излитащи самолети стада овце, крави и коне. Впоследствие тази пасторална картина ни придружаваше през хилядите мили, пропътувани по магастрали и пътища на Средна Англия.

Влезли през телескопичния ръкав в сградата на огромния терминал, близо четвърт час се придвижвахме пеш и с ескалатори по безкрайните коридори на издигащи се и спускащи се нива, докато попаднем в огромния салон, където се стичаха пътниците от кацнали по същото време самолети. Внушителна разноезична, мултирасова и етническа тълпа. Вкарани като добитък в кланица в зигзаговидни пътеки, ограничени с ленти, се придвижвахме бавно към заветните гишета за Paskontrol. След паспортната сверка от любезни, но бдително оглеждащи ни служители, най-сетне се насочихме към изхода. Но там не ни чакаше никой. Всъщност срещата с любезните ни домакини щеше да бъде след още над 200 мили – на автоспирката на летището на Бирмингам. Дотам трябваше да пътуваме с автобус, като имахме предварително платени и резервирани по Интернет билети за една от многобройните линии на националния автобусен превозвач “National Expres”. Бяхме предварително предупредени, че от летището потеглят автобуси /bus/ за града и междуградски /Couches/. След кратко лутане намерихме стоянката и след броени минути бяхме настанени на местата си от разпоредителите на спирката и шофьора на автобуса със синьо-червен фирмен надпис.

Автобусът потегли и ние жадно се залепихме на прозорците. Независимо от филмовите ни представи за лявото движение на Острова, при бързото движение по многобройните спирали и серпантини до излизането на основната магистрала, тръпнехме при всеки появил се срещу нас ТИР или автобус, които като по чудо се разминаваха с нас, противно на обичайните за нас правила. Всъщност от тук нататък трябваше да наблюдаваме и свикваме с редица странности и различия, и автоматично да ги регистрираме в съзнанието си. Още в началото на странстването ни направи впечатление пълната липса на всякакви билбордове и реклами по протежение на пътищата и автомагистралите. Трезвият английски разум явно не приемаше отвличането на вниманието на водачите от безопасното шофиране. Достатъчни бяха радиостанциите, телевизиите, интернет и всички,  които ежеминутно напомняха за съществуването на стоки, услуги, развлечения и кой ги предлага.

Мнозинството от пътищата бяха с безупречно покритие, като само на претоварени продължително време от трафика места имаше износване, предизвикващо леки вибрации при преминаването. За дупки и дума не можеше да става. Основните магистрали бяха с четири ленти в едната посока, а дори второстепенните и третостепенни пътища – по-добри от нашите „Хемус” и „Тракия”. Но трагичните изводи от разликата в инфраструктурата тепърва предстояха. Още с излизането от аерогарата започна дефилирането на прословутите двуетажни автобуси и гърбати таксита. Всъщност последните бяха толкова удобни и функционални, особено за възрастни, позволяващи да влизаш и излизаш почти прав в тях.

След около два часа преминахме през Ковънтри и спряхме на автоспирката. Индустриалния град е трагично известен като най-пострадал от немските бомбардировки, включително с ракети Fau 1 и Fau 2 през Втората световна война. Естествено, ни следа от миналите разрушения. Модерно строителство и старателно възстановени старинни, обществени и жилищни сгради. Изщраках от прозореца няколко кадъра на типични архитектурни обекти – катедрала и къщи. В автобуса влезе пъстра и шумна група представители на субконтинента Индустан. Мъжете с чалми и бради, жените с пъстри шалвари и сарита. Само познавачи биха могли да отгатнат конкретния им етнос – индийци, бангладешци, пакистанци, сикхи, пенджабци? Тепърва щях да ги виждам навсякъде. Своеобразен рекушет на британската инвазия. В миналото – колониална, а сега само икономическа. Метрополията привличаше като магнит емиграция от бившите владения.

В това се убедихме само след час, когато се озовахме и слязохме на спирката пред аерогарата на Бирмингам. Напращели от изпитите течности потърсихме тоалетна в сградата. Естествено беше безплатна и с непостижим лукс и хигиена, в сравнение с всичко подобно у нас. С униформени облекла и латексови ръкавици, цветнокожи служители изпълняваха хигиенистките си функции. Именно на това поприще значителна част от имигрантите изкарваха прехраната си. А изходът на аерогарата бълваше разноезична тълпа, основно от цветнокожи и неевропейски националности, доста от тях с национални облекла, включително и плътно забулени жени от ислямския свят.

След няколкоминутно оглеждане и лутане видях моя приятел Матю, който,  широко усмихнат, енергично размахваше ръка. Не камък, а канара се свлече от раменете ми. Как ли щяхме да се оправим, ако потънехме в човешкото море с оскъдния си английски речник? Радостно и облекчено се прегърнахме и разцелувахме. Вече седнали в колата му, изразих удивлението си от преобладаващата маса на заобикалищите ни явно не-англичани. Той се засмя и каза, че скоро ще свикна. В някои райони се шегували, като се обзалагат, че който пръв види „бял човек”, ще черпи.

От статистиката за страната в интернет разбрах, че все още 67 % от населението са наследствени островитяни. Може би и тази държава, както и цяла Европа, са обречени на синдрома Косово, в което шиптърите в края на ХІХ век са били само 7 % от населението. А сега са 97 % и горди жители на „държавата Косово”. Как да не съчувстваш на сърбите, които с мъка и гняв констатират: „Со курец си направиа дръжава!”. Но няма място за злорадстване, тъй като и нас ни очаква подобна участ. А и от историята знаем, че няма цивилизация, която да не е била съсипана от варварите. Естествено изход има – всеобщо образование, култура, демографски мерки, толерантност. А всички те изискват време и средства. Но кой да се откаже от колосалните си печалби, многомилионното и дори милиардно състояние и оттам до така сладкото чувство, да властваш над милиони.

Очакваха ни още 50–60 мили път до малкото градче Нюпорт, където живееше приятелското ни семейство. Умело лавирайки в привечерния трафик, излязохме на основната магистрала и след час отново след плетеница от второстепенни пътища стигнахме в крайния пунт за пътуването ни. Навлязохме в малкото китно градче с подредени по конец еднотипни фамилни жилища. Казвам еднотипни, но всъщност с разнообразни архитектурни елементи, отличаващи ги помежду си. Пред всяка къща – китна градинка с малка ливада и парко-място или гараж. Отзад миниатюрно дворче, оформено според желанието на стопаните, но обезателно потънало в цветя и зеленина. Улиците като изблизани, без дори и намек от хартийки, найлони, и пази Боже фасове и други боклуци. Може би наистина бях в страната на Алиса и чудесата. Само чаках от някъде да увисне във въздуха образа на Чесърския котарак. И той действително се появи. Жълто-кафяв рунтав персиец, който се оказа на съседите. Премина бавно и невъзмутимо, и като истински английски аристократ не ни удостои дори с поглед, въпреки умолително произнесеното „писи-писи”.

Тук ритуалът на посрещането се повтори от гостоприемната съпруга на приятеля ми Фани. Настаниха ни в стая на втория етаж и след като се пооправихме, слязохме за вечеря. Предстоеше запознаване с английската кухня, овладяна отлично от българската ни домакиня. Набързо споделихме последните новини от милото ни Отечество. Нахранени и преизпълнени от впечатления, се оттеглихме в спалнята и скоро заспахме, капнали от умора.

*
На следващия ден сутринта обсъдихме програмата, съставена от домакините ни за запознаване със страната. Няколко дни щяхме да пътуваме в радиус на 100 и повече мили от градчето им за разглеждане на знакови старинни градчета с техните забележителности. Но по право първи в редицата бе Нюпорт – тяхното симпатично градче. Още повече, че домакинът ни провеждаше семинар в Ковънтри и щеше да се завърне привечер.

Оказа се че то има старинна и интересна биография. Намира се в графство Шропшир. Има около 12 хиляди жители. Основано е от норманите, но има останки и от първобитни хора от времето на неолита. Мястото е било избрано, защото е в близост до Via Devana, древен римски път от Колчестър до Честър. Средновековен Нюпорт процъфтявал от търговията с кожи, вълна и риба, и е притежавал правото за предоставяне на риба за кралската трапеза. През 1665 г. много сгради са били унищожени в голям пожар, само някои от средновековните сгради оцеляват. И днес обаче могат да се видят доста старинни къщи, изградени на мястото на бившите Нормански парцели. Това позволява главните улици на Нюпорт да бъдат по-широки и по-малко претрупани, отколкото тези на другите градове на неговата възраст. Цените на жилищата в града са най-високи в областта и сред най-високите в страната, поради наличието на добрите местни учебни заведения и лесното придвижване до работа с удобни връзки към Бирмингам, Телфорд и Стафорд. Запазил е своя чар, като все още използват павета за настилки, а по-голямата част от магазините са малки бутици.

В Нюпорт могат да се видят много и различни храмове, броят на църквите е голям, като най-внушителен е „Св. Никола” в центъра на града. Той е голям земеделски център, има много ферми, заети със земеделие и животновъдство, по протежение на границата на Шропшир. Градът е най-доброто място в графството по жилищни продажби. Голяма част от икономиката му се основава на образованието – частно училище, две обществени училища и един голям селскостопански университет на края на града, заедно с Регионалната академия на храните. Поради това има оживен нощен живот за град с неговите размери, главно благодарение на студентите от Университетския колеж „Харпър Адамс”, както и на други студенти. Множество от малки кръчми и барове, разпръснати нагоре и надолу по основната улица на Нюпорт, довършват симпатичния облик на градчето.

*
На другата сутрин след кратки приготовления се натоварихме в широката и удобна „Мазда” 626. Първи по ред бе град Шросбъри /Shrewsbury/ , център на графство Шропшър, в района на Уест Мидландс. Той е разположен на река Севърн и в него живеят около 100 хиляди жители. Впечатли ни центъра на града, със запазени и непроменени средновековни улички. В него според туристическия справочник има над 660 исторически сгради от ХV и ХVІ век, от епохата на Тюдорите, повечето изградени  от дърво и камък. Разгледахме и построения от червен пясъчник Шрюсбърски замък и  Шрюсбърското абатство – бивш бенедиктински  манастир, основан през 1074 г. Поради географското си разположение, през вековете този град е ставал арена на много конфликти между английски и уелски феодали. Особено е известна битката между крал Хенри IV и Хенри Хотспър Пърси,  увековечена от Уилям Шекспир в „Хенри IV”, част 1. Шросбъри играе важна роля в западната интелектуална история, тъй като е град, в който е роден и израснал Чарлз Дарвин, автор на „Произход на видовете” и еволюционната теория за развитие на живите организми. В музея, с бронзов паметник на великия учен пред сградата, са изложени експонати, разказващи за жизнения му и научен път. Градът е домакин и на едни от най-старите и големи цветарски изложби в страната.

Още в началото на английското ни приключение ни направи впечатление непринудено-любезния стил на общуване и учудваща отзивчивост  на хората, когато нашия гид и домакин имаше нужда от упътване и ориентация. Дори и да не можеха да помогнат, не показваха признаци на досада или, не дай Боже, невъзпитаност. Ни следа от резервираност и високомерие. Хората в Англия въобще в голямата си част бяха много отзивчиви и добре изглеждащи, независимо дали бяха в скъпи костюми или в джинси, риза и яке.

След излизането от Шросбъри се насочихме към мястото, станало причина за дългогодишния престой на домакините ни в Англия. Това е спортния център Лилишел, където над 20 години приятеля ми – Матей Тодоров е основен двигател за издигането на английската акробатика от тогавашното аматьорско равнище до неоспорим световен лидер, делящ призовите места с традиционно първите руснаци. Бивши републикански шампиони и вице световни на двойка с брат си близнак Филип, завършват НСА и стават треньори. В навечерието на промените у нас, преди четвърт век подписват договори и остават – той в Англия, а брат му в САЩ. Под ръководството на сър Аткинсън, съпруг на небезизвестната спортна журналистка Вера Маринова, като президент, а той директор на направлението „Акробатика”, издигат този вид спорт до световните висини. В Лилишел ме водеше и едно искренно любопитство, породено от статия на жълтия в. „Шоу”, че бившата наша сънародничка живее в най-скъпия дом от всички българи в чужбина. Може би намекваха за замъка, чиято снимка се мъдреше в статията. Видяното надмина всичките ми очаквания…

Lilleshall е село в Шропшир. Намира се между градовете Телфорд  и Нюпорт. Основано е през ХІІ век и руините от замъци са защитени като национално наследство. Паметник, висок 70 фута (21 метра) е местна забележителност, която стои на върха на Lilleshall Хил и е издигнат в чест на херцога на Съдърланд. Lilleshall е заобиколен от земеделски земи.  През ХVІІІ и ХІХ век са изкопани сравнително плитки находища на  въглища и варовик. Тогава родът Съдърланд се превръща в едно от най-богатите семейства в Обединеното кралство. Но комара и жените са видели сметката и на това богатство. Последният представител на рода хуква след някаква жена в Канада и не се завръща. Имението на „Съдърланд“ е продадено в периода между 1915 и 1917 г. и в крайна сметка преминава в собственост на държавата като спортно съоръжение. Сега е „Lilleshall – Национален спортен център”, с детско-юношеска школа към Футболната асоциация, и е дом на британската гимнастика и стрелба с лък. Центърът е открит от Елизабет ІІ, тогава все още принцеса, през 1951 г.

Както споменах по-горе, в замъка на Съдърланд, който е вече почти 100 години държавна собственост, са офисите на различните спортове и там работи моят приятел. В голяма двуетажна къща в двора на замъка живее и нашата сънародничка Вера Маринова. Но не и в самия замък. Преди това в тази къща е живял и моят приятел Матей, преди да закупи къщата в близкия Нюпорт. Видяхме се и се запознахме със съпруга на Вера – сър Аткинсън, който се бе върнал от пазаруване от близкия търговски център в Телфорд. За съжаление тя отсъстваша. Беше в момента в родината на някакво мероприятие.

Разгледахме замъка и обширния парк, достъпът до който е ограничен от охранителна фирма само за правоимащите. Възхитихме се на огромните секвои и дъбове, един от тези великани бе на няколкостотин години. Въпреки, че бе поразен от гръмотевица, бе започнал да се разлиства, а няколко души не можеха да обхванат могъщия му ствол. Алеи с цветя и разточително разцъфтели храсти, басейни и водоскоци радваха окото. Абсолютно спокойствие, тишина и чистота и само от време на време пробягваха младежи и девойки за ежедневния си крос. Извън парка се простираха няколкото футболни игрища и тенис-кортове. След като се запознахме със замъка и парка, разгледахме и огромната спортна зала за тренировъчна и състезателна дейност, с всички модерни съоръжения. Наистина е чест и удоволствие да се работи в този спортен комплекс.

На връщане в Нюпорт – базата за туристическите ни набези, минахме през търговския комплекс на Телфорд, където се освежихме, ние с кафе, а те разбира се с чай, и поразгледахме многобройните магазини и най-вече комплекса за цветя, разсади и градинарска техника, в който съпругите ни се нагледаха и наприказваха до насита  по близката до душата на всяка жена цветарска тематика. След това домакинът тържествено обяви, че рано сутринта на другия ден потегляме за замъка Чатсуърт, един от най-красивите и богатите в цяла Англия.

*
Оставихме домакинята да се оправя с къщната работа и през добре поддържани пътища се насочихме с Маздата към въпросния замък. Преминахме през редица китни села и малки градчета, които по никакъв начин не могат да се сравняват с нашенските по уреденост, архитектура  и представителност. Навсякъде абсолютен ред, чистота и спокойствие. Почти не се срещат безделничещи хора. Фермерите се движеха по шосетата с чисти трактори и сенокосни машини за буйно избуялите ливади и рапични нивя. Никой не ги притесняваше с клаксони. Периодично се отбиваха в ляво и даваха път на колоната.

И това, което ме порази като гръм. В разстояние на над 100 мили, по протежение на пътищата пасяха хиляди крави, коне и овце. Почти всички овце бяха обагнени с по едно-две агнета. Пасищата – оградени с импровизирани, бих казал символични каменни дувари, високи около метър, както и километри плетове от нискорастящи подстригани храсти. Другаде – с километрични, също толкова високи огради от кръстосващи се дървени ребра. Нямаше високи мрежи и каквито да било сериозни препятствия. На два-три метра от банкета на шосето спокойно пасат денонощно, неохранявани от абсолютно никого. Обясниха ми, че след като изпасе в достатъчна степен тревата от един участък, стадото се премества в съседния, докато в другото място тревата или  люцерната почива и порасне отново. Не видяхме жив пастир. Как спят тези стопани? Никой ли не им краде нощем агнетата, пасящи на метър-два от банкета на пътя? Ако това е у нас, нашенските братя роми, а и не само те, с поглед ще ги изпият от пасището. Посред бял ден разбиват на хората кошарите и хиляди агнета по Великден и Гергьовден стават курбан на крадците. То бива абдалък, но чак толкова!? Може би именно в това е огромната разлика между техния и нашия крадлив манталитет. Обаче STOP!!! Тук пред всеки частен имот стои табелката „Privat”, предупраждаваща, че престъпвайки границата, вече си на чужда територия и можеш да попаднеш под мерника на пистолета или пушката на стопанина. Без всякакви юридически усуквания. За реда бдят и десетки хиляди камери на невидимия Биг Брадър. Именно по тази причина Англия е страна с добър обществен ред и високо развито и проспериращо селско стопанство, а българското село се превърна в подобие на пустиня. Вече ми светна защо англичаните са любители на пейзажите тип „Пасторална идилия”.

*
Всъщност дворецът Чатсуърт /Chatsworth/ е в Северен Derbyshire, на 9 мили западно от Честърфийлд. Ех, цигарите „Честърфийлд”, достояние само на параходаджии, тираджии и митничари навремето. Наближихме замъка. И в неговите околности пасяха стотици овце с агънцата си, и пак никой не ги вардеше. Пресякохме красив дъговиден каменен мост и се озовахме пред огромния паркинг на замъка. Той е седалището на херцога на Девъншир, дом на дуковете Кавендиш от 1549 г. насам. Разположен е на източния бряг на река Derwent сред прекрасен парк, и заобиколен от гористи и скалисти хълмове. Притежава уникална колекция от безценни артефакти, мебели, тъкани гоблени, картини на стари майстори, неокласически  скулптури,  средновековни книги и други предмети. Чатсуърт е избиран за любим  туристически обект на Обединеното кралство на няколко пъти.  Основан е при царуването на Едуард Изповедника – владетел от викингски произход. От 1549 г. е собственост на Сър Уилям Кавендиш, ковчежник на Камарата на краля.  Дизайнът на южния фронт на основната сграда е революционен за английски замък, без тавански помещения и островърхи покриви.

Шестия херцог (известен като „бакалавър Дюк“) е страстен пътешественик, строител, градинар и колекционер, който трансформира Chatsworth. През 1811 той наследява титлата и осем големи имоти. Тези имоти обхващат 200 000 акра (810 км 2 )  земя в Англия и Ирландия. На това се казва имот! През октомври 1832 г. принцеса Виктория (по-късно кралица Виктория) и майка й, херцогинята на Кент, посещават Chatsworth. Шестия  херцог е имал още една възможност да приветства Виктория през 1843 г., когато кралицата и принц Алберт  ги посещават отново. През 1944 г. сестрата на Джон Ф. Кенеди, Катлийн Кенеди, се омъжва за Уилям Кавендиш, маркиз на Hartington , по-големият син на 10-ия херцог Девъншир. Той е убит при военните действия в Белгия по-късно, през 1944 г., а Катлийн умира в самолетна катастрофа през 1948 г.

В една от залите имаше две старинни и елегантни, остъклени витрини /дали в стил „Чипъндейл”?/. В едната изложени златни, а в другата сребърни сервизи за хранене. За златния се уточняваше, че е церемониален и не се ползва по предназначение. Естествено към тях и комплект, съответно от златни и сребърни лъжички и вилички. Явно потвърждение на поговорката – да се родиш със сребърна лъжичка, а какво ли и със златна в устата! И въпреки това превратностите на съдбата са погубили горната двойка от „дюкове”.

Цената за поддържане на замъка е около 4 милиона паунда на година, но се възстановява напълно от посещаващите го хиляди туристи. Дава препитание на над сто души обслужващ персонал. Chatsworth разполага със 126 стаи и зали, почти половината от тях затворени за посетители. Съперничи по големина и разкош на дворците на всички европейски короновани владетели. А нашите, ако могат да се нарекат такива, не могат да се мерят и на малкия им пръст. Замъкът е добре адаптиран, за да се даде възможност на семейството да живее самостоятелно в апартаментите си, а дворецът е отворен за обществеността. Градината на Chatsworth привлича около триста хиляди посетители годишно. Тя има сложна комбинация на паркостроителство с различни характеристики от шест века насам и обхваща 105 дка. Паркът е отворен за обществеността безплатно, освен паркинг-разходите. Публичните пешеходни пътеки също преминават през гората над замъка. Отношението на херцозите по отношение на по-широки права за достъп са се променили значително през годините. Тук е направена  филмовата адаптация по романа на Джейн Остин „Гордост и предразсъдъци“. Обиколил доста музеи в Европа прецених, че огромната експозиция от произведения на изкуството може да съперничи на всеки национален музей по света. Докато разглеждахме в парка оранжериите с екзотични растения, се създаде малка суматоха. Разбрахме, че туристите са идентифицирали сред тях американската кинозвезда Ума Търман и дори успях да я фотографирам от разстояние, заедно с компанията й.

След разглеждането на Чатсуърт и други дворци и замъци си дадох сметка за смисъла, който влагаше в думите си преди много години чичо Митко, мераклия по тънката част от старата школа. Виждайки красива и добре запазена жена на възраст, той възкликваше възхитено: «Ех, стар замък, това е истинска жена…». Вече и аз на възраст, разбирам, че е напълно прав. Зад величествената и малко порутена фасада на стария замък се крие прекрасна вътрешна архитектура и дизайн, истинска съкривищница от произведения на изкуството, богати библиотеки, събрали мъдрост от столетия и духа на отминали времена.
Така и зрялата жена те дарява с мъдростта на преживяното и житейския си опит. Дори и сексът с нея е спокоен, майчински успокоителен, но не по-малко страстен и вълнуващ. Защото тя знае цената на времето. Ех, ако младите разбират от истинските неща!

На връщане отделяхме по четвърт час за разглеждане на центровете на няколкото градчета – Стафорд, Утокстър, Честърфийлд, Мансфийлд, Ашборн и Матлок. Направи ми впечатление, че вместо разточително полагане на плочи по уличните тротоари, тук в повечето случаи направо ги асфалтираха, като асфалта здраво се свързваше с яките бордюри и, според домакина ни, това съчетание издържало десетилетия. Каква простотия и липса на чувство за „далавера” у тези англичани! Явно, тук не вирееха алчни общинари със „свои” фирми, които почти ежегодно да подменят калпаво произведените, почти без полагаемото количество цимент, трошливи тротоарни плочи. Така ежегодно, с „обществени” поръчки за милиони, у нас братски се дели бюджетната пица. След всичко видяно в замъка Чатсуърд, интересът вече бе със степени по-нисък и възприятията – чувствително притъпени. Въпреки това, като японски турист направих дежурните няколко снимки на обекти, привлекли вниманието ми.

Убедих се вече напълно, че Великобритания е красива, удобна и уредена страна. Страна със завидна социална отговорност у хората. Отговорност, чието следствие е реда и чистотата на обществените места. Особено в парковете. А изръсени от животни фекалии няма, защото собствениците на кучета събират къкото на питомците си в безплатно поставените за целта пликчета и ги изхвърлят в също така удобно поставените кошчета. След завръщаните ни, на празника на Светите братя бяхме на разходка в Морската градина във Варна, и ми идваше не знам какво да направя – всичките кучкари, които продължават да намират за най-нормално песът им просто да се изхожда, където му падне… Е, там песовете не къкат където им е готино, защото веднага след това собственикът прибира екстрементите в торбичката и я изхвърля в кошчето. Няма фекалии и по друга причина – просто липсват бездомни кучета и котки по улиците.

*
На другия ден посетихме едно от чудесата на ранния период на индустриалната революция от края на ХVІІІ век. Това е Айрънбридж, селище на река Севърн, в сърцето на Шропшир. Селището носи носи името си от известния мост от желязо, който е бил построен през реката през 1779 г., цели сто години преди Освобождението ни и много преди Парижкото световно изложение с кулата на Айфел.

За около час пристигнахме до градчето. Въпреки облачното време, не валеше. Тази  сочна яркозелена растителност излъчваше някакво сияние, от което денят въобще не изглеждаше мрачен. Разбира се трева имаше навсякъде. Поляни и равнини има и у нас, и у тях, но тук бе съвсем различно… Зеленината просто ти избожда очите.

Преглеждайки направените снимки на дисплея на апарата си, вдях, че същите са ярки и контрастни, като направени при почти ясно време. Районът около Ironbridge е описан като туристическа дестинация и „родно място на индустриалната революция „. Тя се основава на идеята на инж. Авраам Дарби, който усъвършенства техниката на топене на желязото, вместо с въглища, с кокс, което позволява много по-евтиното му производство. Мостът е първият по рода си, произведен от желязо, и един от малкото, които са оцелели до наши дни, оставайки важен представителен символ от зората на индустриалната епоха.

Строителството започва през 1779 г., мостът е открит на 1 януари 1781 г. На хълма над реката е разположена построена от камък през ХVІ век ловна хижа в Линкълн Хил, както и много ранни викториански вили, изградени от различни цветни тухли и керемиди от местността. На входа на моста е постройката, в която е плащана тол таксата за преминаване на дилижанси, каруци, конници и пешеходци. Оцеляла е и над 230-годишната табела с изписаните такси в шилинги и пенсове.

През 1986 г. Ironbridge става част от списъка на ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство и се превръща в основна туристическа атракция в рамките на Шропшир. На 10 юли 2003 г. кралицата и херцогът на Единбург правят посещение в Шропшир, което включва посещение на Ironbridge, и разходка по самия мост. След като и ние разгледахме реликвата, си направихме снимки на фона на желязното чудо. И се разходихме из красивото градче и околността. Посетихме и останките от старите доменни пещи, където са се изливали детайлите му. Заръмя тих дъждец, който поугаси откривателския ни ентусиазъм и ни подгони обратно към топлия и гостоприемен дом на приятелите ни.

*
Вече у „дома” поспорихме за удобствата и недостатъците на английския живот и фамилната къща, тъй като и двете семейства притежавахме в родината самостоятелни къщи, поне два пъти по-големи от английските и естествено с не толкова миниатюрни дворни места.

Английската къща е красиво нещо и е чудесно, че англичаните никога не биха отстъпили домовете си в замяна на бетонни бункери. По тази причина нискоетажните им градове са се разпрострели на огромни пространства. Набиват ти се в съзнанието със своята чистота, подреденост, пространственост. И няма как покрай кукленско-красивите им домове да не започнеш да уважаваш и хората, които ценят това, което имат, грижат се за него и го поддържат. Влагат много време и усилия, за да създават или просто не разрушават вече създаденото. Осъзнаваш значението на израза „Моят дом е моята крепост”. Но може би това е част от тяхната култура. Може би трябва да опознаеш по-добре някой англичанин, за да разбереш какво го кара да работи с часове, за да оформя чемшира пред къщата си, да чука, боядисва и разкрасява. Защо не извежда кучето си в парка (има глоби за това, последното!), защо си събира боклука след излет сред природата?

Оказва се, че средният англичанин също живее на тясно, понякога студено, блъска се в транспорта, не харесва работата си, затънал е в заеми. Над 40 % от заплатата на „собственици”, купили жилища на кредит, отиват за погасяване на ипотеките им. У нас оплакването е, че подобен процент от доходите ни отиват за храна, но човек без покрив над главата почти няма. От друга страна, наистина си заслужава да се види един двустаен английски апартамент. Холът е около 20 кв.м. В 80% от случаите едната спалня е малко по-голяма от необходимото място за двойно легло и гардероб, а детската е с размери 2 на 3 метра. Баните и тоалетните, почти като телефонни кабини. Стълбището е тясно и стръмно, като злополуките с падане по стълбите от филмите са често явление, особено със старци. Парното е на газ, пуска се основно вечер, защото в противен случай разходите биха били сериозни. Сутрин обикновено се пътува около час до работата. Задръстване по 2-3 часа, изнервени хора и изтискване до последно са ежедневие за т.нар. средна класа, живееща извън градовете.  Всичко е пряко свързано с другия компонент на „светлото бъдеще” –  животът на кредит.

Системата функционира така, че за да живееш нормално, си задължен, ама много, много на системата. Средният гражданин има жилище, кола, пералня, хладилник, мебели и други джаджи, но те всъщност не са негови. Пералнята ще стане негова след 5 години, когато ще се развали и ще трябва нова. Мебелите след 10, когато ще са остарели; жилището след цели 30, когато ще трябва основен ремонт. И всичко това,  докато си на работа. Ако изпаднеш от системата, оставаш на улицата! Нима при това положение бихте си позволили да роптаете пред шефа за заплатата си или дългия работен ден? Нали ще загубиш всичко, ако той си мръдне пръста и те уволни… Примиряваш се и живуркаш с каквото ти се даде; имитираш, че си щастлив. При това работиш колкото може повече, защото пенсиите в Англия се формират по много проста формула. Умножаваш заплата си по трудовия стаж в години и разделяш всичко това на 80. Т.е. получаваш между една трета и една четвърт от дохода си, докато си работил. И английските пенсионери се жалват като българските, че пенсиите им стигат само за хляб и мляко. Чакат и те с месеци за направление при лекар специалист или за планова операция. И това е действителността на Запада. Всъщност, каквото у нас, такова е и… там ! И да не забравяме, че цените в магазините в абсолютни цифри са почти еднакви с нашите, но обменния курс е 1 паунд за 2.50 лв. Така, че митът за високите заплати се стопява моментално от разликата в стандарта. Има преуспели българи, но са малцина. Останалите просто оцеляват…

След малки спорове, стигнахме до компромисното съгласие с тези изводи, с уговорката, че там нещата са по-лежерни и поносими, а при нас по-груби и вулгарни.

*
На следващия ден дойде ред да проследим генезиса на култовата група „Бийтълс”, чак до дупката, от която са се пръкнали. Но да не си помисли някой, че ще правим гинекологичен преглед на града. По-късно ще се разбере за какво иде реч. Приготвихме кутиите със сандвичите, напитките, дежурните чадъри и се натоварихме в „Мазда”-та, която като всеки японски автомобил перфектно си изпълняваше функциите. По пътя вече не се взирахме така в някои вече познати за окото ни особености на равнинния пейзаж. Близо двата часа път премина в неангажиращи разговори и предвкусване на удоволствието от срещата с непознатото.

От туристическия справочник предварително ни стана известно, че Ливърпул е град в община Мърсисайд, по източната страна на устието на река Мърси. Основан е през 1207 г., но му е предоставен статут на град едва през 1880 г. Според Службата за национална статистика, през 2010 г. градът наброява 445 000 жители и е част от по-голям градски район от над  800 000 жители. Историческа част от Ланкашър, урбанизацията и разширяването на Ливърпул до голяма степен произтичат от това, че е пристанище. До ХVІІІ век търговията от Антилските острови, Ирландия и континентална Европа, съчетана с тесни връзки с търговията с роби в Атлантическия океан, е способствала за икономическото развитие на града. До началото на ХІХ век 40% от световната търговия преминава през прословутите му докове, което допринася за развитието му като голям град. Известен е с особения местен диалект, който произтича от разнообразното му население, смесица от различни народи, култури и религии, особено на тези от Ирландия. Градът е известен с най-старата си африканска общност в страната и с най-старата китайска общност в Европа.

Световната популярност на The Beatles допринася за статута на Ливърпул като туристическа дестинация. Туризмът формира значителна част от съвременната икономика на града. Той отпразнувал 800-годишния си юбилей, навършен през 2007 г., като „Европейска столица на културата”,  заедно със Ставангер, Норвегия. Няколко забележителности на този град имат статут на световно наследство от ЮНЕСКО. Това са кеят, Албърт Dock и Уилям Браун Street.  Ливърпул е дом на два футболни клуба от Висшата лига, „Ливърпул” и „Евертън” . Мачовете между двата клуба са известни като мърсисайдското дерби.

Влязохме в града през двукилометров тунел под река Мърси. Дебаркирахме на паркинг в града, в близост до старата му катедрала, умишлено невъзстановена след пораженията от германска бомбардиравка през Втората световна война. Тя е без покрив, само с оцелелите стени, със зейнали отвори на прозорците. А наблизо се издига внушителната като планина нова катедрала. С великолепната си готически арки, огромно пространство, акустика и могъщо звучащ орган, най-големият в страната, катедралата на Ливърпул предлага историческа красота с модерен привкус. Не без основание е гордост на града с най-високата кула и камбанария, най-големи и тежки камбани, общо 13 на брой, най-високи арки и доста други най-най. Освен за религиозни служби, с капацитет за 3 000 души, Катедралата е също и едно от най-забележителните места за концерти в света!

Още на входа любезни служители ни запитаха за националността. Разбрали, че сме българи, след минута ни подадоха диплянка на български език с приветствие към туристите, история на строежа и статистика за грандиозните параметри на храма. Вътрешността му грабва въображението със своята монументалност и прецизна изработка на няколкото си олтара, великолепните скулптори на светци, амвон и всички особености на църковния интериор.

Като излязохме от това архитектурно чудо, домакинът ни изчезна за малко и се върна с карта на града. По нея уточнихме маршрута към The Caverne /пещерата, дупката/, клуба, в който са пели и откъдето тръгват Бийтълс към световната слава. Преди да стигнем до целта си, минахме и влязохме за малко и в китайския квартал. След като се докоснахме до екзотиката му, продължихме обиколката към доковете, спирайки за кратко до по-импозантни и интересни сгради за снимки. Накрая след известно лутане намерихме с питане уличката, на която се помещаваше клубът. Наистина се оказа, че са тръгнали от дупката, както сочи и наименованието на заведението. До същото се стигаше с 30 спираловидни стъпала надолу, дълбоко под улицата, и беше сумрачно осветено. По това време, ранен следобед, имаше малко клиенти. Повечето посетители бяха туристи като нас, които снимаха с фотоапарати витрините със сувенири, оставени от групите, концертирали в заведението. И най-вече на великите ливърпулци. Естествено не забравяха да увековечат и себе си на фона на реликвите в култовото заведение.

*
Завръщайки се в „базата” си, се отбихме за два часа в Честър,  популярна спирка за обиколки на североизточна Англия и Уелс.  Известен е с неговата средновековна стена, която обгражда крепост от времето на Тюдорите, и викторианските си сгради. Туристите се тълпят в старинния Честър, обикалят историческите места и  пазаруват в магазините на двойни нива в сгради, много от които датират от ХV и ХVІ век. Построени през средните векове от дърво, сега те са отлично реставрирани и реконструирани, с редици от модерни магазини и ресторанти. Градчето гъмжи от туристи, най-вече от гръмогласни американци. Транспортът до него е отлично организиран от летището в Ливърпул и от други големи градове с влакове и автобуси. Центърът остава затворен за моторни превозни средства, така че най-добрият на

Какво можахме да видим? Естествено катедралата на Честър, която е започнала своя живот като норманско бенедиктинско абатство, превръщайки се в катедрала в 1540 г. Следва Dewa Роман – останки от римско време, показващи живота от това време. Посетителите могат да се скитат по пресъздадените улици и да видят  археологическите обекти, някои от които в момента още се разкопават. Популярно е турнето на призраците и духовете от миналото на Честър. От март до октомври, със City Sightseeing – двуетажен автобус, се прави турне из забележителностите с 15 спирки и се използват както екскурзовод на живо, така и записи на различни езици на коментар, който може да се чуе от раздадените апаратчета. За туристите, които просто искат да се отпуснат в историческа кръчма, Честър предлага няколко варианта. Заведението „Мечката” датира от ХVІІ век и някога е било дом на първия граф на Шрюсбъри. Неговото централно местоположение в близост до Стария Dee мост го прави удобно място, за да изпиете една пинта и да се затоплите в предната част на истински огън. За Кръчмата от 1622 г. Ye Olde King, на  Bridge Street, се твърди, че там ще бъдете преследван от три призрака, включително плачещата жена и бебето. Особено ако сте на няколко питиета. Всъщност съм скаран с призраците, а жената е със слабо сърце.

В края на престоя си направихме обиколка по крепостната стена и съзерцавахме отвисоко гледката и човешкото гъмжило под нас. След което се отправихме към паркинга и потеглихме по обратния маршрут. Преди да се приберем, минахме и през градчето Уелингтън, също бъкащо от туристи. Там архитектурният натюрел бе почти като този в Честър. Обиколихме центъра, в който имаше много благотворителни магазинчета на разни църкви и фондации, в които се продаваха всевъзможни домакински изделия, дрехи втора употреба и всякакви джунджурии. За разлика от почти празните скъпарски магазини, тук цареше оживление, непрекъсното влизаха и излизаха клиенти. Познато, нали? Всеки намираше нещо, което да му свърши работа, или просто си харесваше нещо случайно; както и ние. Именно оттук жена ми си купи четири декоративни чинии, две от които холандски с характерни мотиви на вятърни мелници и красиви къщи. Особено си хареса една с нарисуван пристан на река с привързани корабчета-жилища, така често срещащи се по тихите канали и ръкави на пълноводните реки. А мен ме очакваше една чудесно изрисувана порцеланова халба с метално калпаче, само за 5 паунда, у нас струваща 5 пъти повече. За отбелязване е, че продавачките бяха доброволки, повечето пенсионерки, а целият оборот отиваше за конкретни благотворителни цели. Уморени и доволни от видяното, както и от изгодния ни малък „бизнес”, приключихме деня с приятна вечеря на чашка, за да върви по-добре приказката. След което се настанихме срещу плазмата на телевизора.

*
Няколко думи и за английската телевизия. По време на престоя ни течаха финалите на две предавания& първото, BRITAIN,S  GOT  TALENT, чийто еквивалент е „България търси талант”, с участие в тройката на журито на самия Саймън Коу – милиардерът, собственик на тази марка и редица други ТВ формати. С помощта на синхронния превод от домакините схванахме тънкия хумор, професионалния подбор на кандидатите и непринудена деликатност при обявяване на резултатите. Прословутата английска демократичност се изразяваше в диалога между членовете на журито и публиката. Особено се забавлявахме с гей двойка, танцуваща различни танци, и двамата с фракове, но единия изявяващ се като дама. Публиката се забавляваше искрено и бурно и при елиминирането им дюдюкаше неистово. Състезанието спечели 16-годишната ученичка Ашли в невъобразимо щури и отлично отработени танци с бялото си сладко пуделче Пъдзи, непостижими за който и да е дресьор. Тук прозря и неподправената любов на британците към четириногите любимци.

Другото предаване бе „Британският глас”. Познато, нали?  В журито бе самия Том Джунс. Ах, този неостаряващ Томи. Скри топката на всички. Особено в съвместното изпълнение с неговите избранници на „Thе Raud Jack” на „папа” Рей Чарлс. Може би и той отгоре се кефеше на страхотното им изпълнение. Не дочакахме финала, тъй като надхвърляше времето на престоя ни. Та за тяхната телевизия. За хората в една страна най-добре говорят рекламите. Телевизионните реклами в кралството са едни такива засукани, но остроумни и позитивни. Като английския хумор, елегантен и тънък.  Разчитащ на интелекта ти, а не на ниски страсти. Което е коренно различно от всичко познато тук – ползвай Калгон, че ше ти гръмне пералнята; направи си застраховка на колата, че тъпата идиотка с БМВ -то не може да кара. Много лесно ще разберете колко по-различни са рекламите там, ако си пуснете който и да е британски радио или ТВ канал. Направени за хора, а не за идиоти!

*
Най-сетне! Предстоеше ни пътуване до Лондон и четиридневен престой там. Черешката в разкошната ни туристическа торта! Но трябваше да изконсумираме още едно апетитно парче от впечатления и емоции, докато пристигнем. За пореден път бяха приготвени сандвичите за из път и с Бога напред потеглихме. Първата ни спирка бе градчето Уорик /Warwick/, който е град в графство Уоруикшир. Градът е разположен на река Ейвън, на 18 км на юг от Ковънтри, и има население от около 20 хиляди души. В града има училище за момчета от 1088 г. за което се твърди, че е най-старото в страната. Свидетелества за човешката дейност в Уоруик има още от неолита. От ХІ век Уоруик е ограден от крепостни стени. Замъкът се е превърнал в крепост и днес е популярна туристическа атракция. В големия пожар през 1694 г. се унищожава голяма част от средновековния град. Всъщност крепостта е основната атракция на града. Дори се разпространява невярната легенда, че в нея е била затворена пленената Жана Дарк. В тази страховитата крепост ежегодно се провеждат фестивали на вампирска тематика и това изглежда съвсем уместно. Впечатлени от видяното, изщракахме десетина снимки на крепостта, на дежурната готическа катедрала и някои интересни къщи в центъра. Следваше един от знаковите туристически обекти, до който стигнахме след двадесетина минути.

Стратфорд на Ейвън  – градът на Шекспир. Разположен е на река Avon, западно от Уоруик, с население от около 25 хиляди души. Без особени забележителности, като брат-близнак на повечето подобни нему градчета. Но градът е  популярен като туристическа дестинация поради статута си на родното място на драматурга и поета Уилям Шекспир. Ежегодно около три милиона посетители от цял свят посещават градчето. Представете си тълпите туристи, галопиращи по средновековните улички,  насочващи се към родния му дом, превърнат в музей. Присъединихме се към тълпата, която ни завлече до култовото място. Група студенти зяпаха захласнато, омаяни от  професора си, който вдъхновено им обясняваше нещо. Непосредствено пред къщата жив епигон на нашенския Пурко от филма „Господин за един ден” изобразяваше паметник на Шекспир, стъпил на пиедестал, облечен с патинирани дрехи и подобен грим. Едва при трепването му осъзнаваш, че това не е паметник, а жив човек. Панерчето с банкноти и монети подсказваше същото. Мнозина се снимаха с него за спомен, като не забравяха да възнаградят стоицизма му. От там се придвижихме до пазарчето с интересен паметник в чест на някакво събитие, с форма на малка готическа кула, висока около 7-8 м. Отидохме и до речното пристанище с множеството шлепове – жилища, в които живееха хора, предпочитащи движението по гъстата мрежа от канали в страната. В градинката пред порта се издигаше монумент на великия поет, окръжен от бронзовите фигури на героите си – Хамлет, Лейди Макбет, Фалстаф и Принц Хол. Позирахме до тях и се включихме за снимки в прочутото му обкръжение. И продължихме напред по маршрута си.

Ето ни и в най-прочутия академичен град. Тук е Оксфордския университет.  Oxford е университет, намиращ се в градчето Оксфорд на Обединеното кралство. Това е един от най-старите оцелели университети в света и най-старият в англоговорящия свят. Въпреки, че точната дата на основаването е неясна, има доказателства за преподаване още от 1096 год.  Университетът се разраства бързо от 1167 г. нататък, когато Хенри II забранява обучението на английски студенти в Университета на Париж. Наименованието Оксфордски университет е исторически съкратено на Oxon. (от Латински Oxoniensis),  и като Oxf сега се използва в университетските публикации.

След спорове и конфликти между студенти и граждани на Оксфорд през 1209 г., част от учените и студентите им се преместват на североизток в Кеймбридж, където създават това, което днес е Университетът в Кеймбридж. Двата древни английски университета имат много общи черти и често ги наричат Оксбридж. В допълнение към своите културни и практически постижения, като историческа част на британското общество, те имат дълга история на съперничество помежду си.  Оксфорд редовно се бори с Кеймбридж за първото място в класациите и последователно се нарежда сред десетте най-добри университети в света, в световните класации. Мотото му е „Господ е моя светлина” /Dominus Illominato Mea/.

Въпреки, че акцент на университета традиционно е било класическото знание, неговата учебна програма се разширява през ХІХ век, за да обхване научни и медицински изследвания. В средата на ХХ век много учени, прогонени от нацизма и комунизма, пристигат в Оксфорд. Списъкът на изтъкнати учени в Университета в Оксфорд е дълъг и включва много, които имат съществен принос към британската политика, естествени науки, медицина и литература. Повече от четиридесет нобелови лауреати и повече от петдесет световни лидери са били свързани с университета в Оксфорд.  До 1988 г. 40% от студентите в Оксфорд са били жени, съотношението сега е около 48:52 в полза на мъжете. Университетът е федерация, състояща от над четиридесет самоуправляващи се колежи и зали. Академичните мантии все още често се наблюдават в Оксфорд, а до 60-те години на ХХ век студентите са ги носели по всяко време.

Оставихме колата на паркинг извън града и с автобус се придвижихме до центъра. Атмосферата в Оксфорд е неповторима. Стотици велосипедисти, повечето студенти, обикалят из града. Около вековните, внушителни учебни зали са подредени в редици стотици велосипеди, а по моравите се излежаваха десетки младежи с книга в ръка, или оживено дискутиращи нещо. Входовете на библиотеките и учебните зали бяха с избледнили надписи на латински, указващи наименованието на съответните факултети, катедри и науки. Статуите на заслужили деятели бяха също с латински надписи на пиедесталите, включително и на Петер ван Рубенс, учил или преподавал някога тук. Старинни жилищни сгради приютяват от векове академичната младеж. Част от тях са стипендианти, но за останалите наемите са доста солени. (Но да му мислят родителите…) По улиците срещнахме автентични професори, тежкареещи снобски с лулите, които държаха с достойнство и стил. Дали и от този демократичен рай пушачите ще бъдат прогонени като грешника Адам от библейския?

След като се нагледахме на английския „академгородок”, се изнизахме обратно до паркинга с двуетажния автобус. Прехвърлихме се на вярната „Мазда” и скоро се качихме на магистралата, която ни отведе в Лондон. След обяд навлязохме в града, изпреварвайки задръстването от напускащи работа и града хиляди коли. След около 15-20 минути бяхме пред дома на семейството на дъщерята на приятелите ни в тихия квартал Илинг, убежище на представителите на средната класа. Оказа се, че за да ни улеснят, а може би и непланирано, младите са уговорили едноседмична почивка във Франция. Рано сутринта на същия ден бяха отпътували с двете си деца и жилището им бе на разположение на родителите и нас, техните гости. Всъщност отсъстващите домакини ни бяха оставили приятен сюрприз като подарък – абонаментните си карти за метрото и ваучери за закупуване на билети за туристическите обиколни автобуси с гидове, в комплект с разходка с корабче по Темза от Тауър Бридж до Парламента и Уестминстърското абатство. Съпругите приготвиха импровизирана вечеря с продуктите от хладилника и каквото бе останало от сандвичите за из път. Макар и доста изморени, след вечерята се настанихме пред плазмения екран и гледахме поредните епизоди от течащите шоута «Великобритания търси талант» и «Британския глас». (Както вече споменах, напълно идентични с нашите формати, но с класа над тях, по отношение на журиране и непринудено истинско развлечение. Все пак те са автори на тези формати и имат дълга традиция в шоубизнеса.) Накрая уморени и преизпълнени с впечатления и емоции, след задължителния душ се отправихме в спалнята и заспахме почти мигновено.

*
На следващия ден оставихме вярната Мазда да си почива и отидохме пеш до близката спирка на метрото. Колата бе оставена на улицата пред къщата на домакините. В „цветна” зона с такса за паркиране от 5 паунда на денонощие, дори пред жилището ти, ако нямаш гараж. Ако се разсееш и не оставиш талона от автомата на таблото на предното стъкло, глобата е 60 паунда, без право на обжалване. Безпристрастната камера отбелязва факта на престоя и нашенските тарикатлъци не минават. С метрото се придвижихме до центъра на града, в близост до Трафалгарския площад. Оттам с предоставените от домакините ни ваучери закупихме билети за изключително удобните за разглеждане на града двуетажни автобуси на The Original Tour. Там получаваме туристически електронен гид на съответният език. Лондон е прекрасно място дори, когато вали (а това се случва доста често). Взехме си предвидливо чадър и потеглихме да се наслаждаваме на един от най-интересните градове в света!

В момента Лондон вероятно е най-космополитният град в Европа. Това разбира се го прави пълен с различни хора, неща и места, които да видиш и изпиташ. Съвкупността от множество културни шокове и други фактори в един момент дори ти идва в повече. Той е изключителен град с внушително количество музеи и галерии, и много атракции, които привличат всяка година около 20 милиона туристи. Тук има много забележителности, които са безплатни. Ако обичате изкуството (Леонардо, Тициан, Моне, Сезан, Ван Гог, Дега и пр.), то Националната Галерия (на площад Трафалгар, където е прочутата статуя на адмирал Нелсън) е най-подходящото място.

Непосредствено до моста Тауър е Дворецът Тауър. Обезателно влезте да го разгледате. Вътре можете да видите английските кралски корони и златни съдове, Бялата кула, арсенала и много други неща. Тук можете да почувствате средновековната Англия. Ще ви трябва повече от час, за да видите всичко, а ако попаднете на разиграван от дегизирани актьори рицарски турнир, или искате да снимате смяната на стражата – поне 2 часа. Друго безплатно и очарователно забавление е да посетите Кралската обсерватория в Гринуич. Там можете да се снимате на нулевия меридиан – разкрачен през чертата, едновременно в двете полукълба на планетата, и да посетите музейните експозиции на първите видове часовници и механизми за морска навигация. Уесминстърското абатство пленява въображението (сградата е построена през 960 г.  като Бенедиктински манастир). В катедралата е била коронацията на повечето крале, тук е сватбата на лейди Даяна, тук са погребани всички известни личности в историята на Великобритания. Освен древният орган и престолът за коронации, изработен през 1301 г., има и други гледки, които спират дъха. В непосредствена близост до абатството е сградата на парламента, където е и известната на всички ни часовникова кула с „Биг Бенд”. Оттук тръгват и корабчета по Темза, и оттук можете да стигнете пеш до Лондонското око – най-високото виенско колело, от върха на което градът е като на длан.

Катедралата „Сейнт Пол” – изградена като малка църква през 604 г. и издигната като катедрала през 1675 г, е място, в което ще се чудите дали стенописите наистина не са рисувани, а те всъщност са от мозайка. Тук можете да посетите трите галерии – „Галерията на шепота”, „Каменната галерия” и „Златната галерия” – всички са доста високо – последната е на повече от 400 стъпала /който може, да ги изкачи/. Във всеки музей или катедрала може да си вземете безплатно карта на сградата, в която са отбелязани по-важните места и която съдържа кратка туристическа информация. Картите са достъпни на няколко езика, без български за съжаление, но има и на руски.

Уестминстър е център на политическата и религиозна сила на Англия от XI в. насам, когато Едуард Изповедника основава Уестминстърското абатство. То е неразривно свързано със събитията от английската история и има формата на латински кръст. То е една от най-красивите сгради на Лондон, с изключително разнообразие от архитектурни стилове, вариращи от строгата френска готика на църковните кораби до зашеметяващата късно готическа капела, която се смята за шедьовър на английската готика. Наполовина национална църква, наполвина национален музей, абатството е изпълнено с необичайна колекция от гробници и паметници в чест на някои от най-великите общественици на Великобритания – от политици до поети. Тук се извършват церемониите по коронясването, сватбите и погребенията на британските монарси.

Сградата на Парламента от XVI в. досега е седалище на двете камари – на общините и на лордовете. Настоящата неоготическа сграда заменя първоначалния дворец, който е унищожен от пожар през 1834 г.

Бъкингамският дворец е официалният лондонски дом на кралицата и разполага с тронна, бална и музикална зала. Знак за присъствието на кралската особа в резиденцията е вдигнатият Кралски флаг. И по време на нашето посещение той вееше гордо над двореца. Атракция представлява смяната на караула, който включва половинчасов парад на стражите в предния двор на двореца.

Площадът „Трафалгър скуеър” е строен през 30-те години на XIX в. Високата колона (50 м) е издигната през 1842 г. в чест на адмирал Нелсън – най-известният адмирал на Великобритания. Тук се провеждат политически митинги и демонстрации, а също се посреща и настъпването на Нова година.

Улицата „Пикадили” свързва прочутият „Хайд парк” (2570 дка) с площад „Пикадили”. На площада се намира и колона със статуя на гръцкия бог на любовта Ерос, издигната през 1892 г.

„Биг Бен” е разговорното име на часовниковата кула на Парламента в Лондон и неофициалното име за „Голямата камбана на Уестминстър”. Часовникът се намира в североизточната част на сградата; камбаната възвестява настъпването на всеки кръгъл час. Познатият звън на метри от кулата му бе стряскащо силен и някак нереален.

Музеят на Мадам Тюсо е всеизвестен с восъчните си фигури. Той съдържа фигури на кралското семейство, на политици, актьори, певци и други световни знаменитости. Тъй като сме разглеждали подобни експозиции на други места, решихме да го пропуснем

За да отделим необходимото внимание на всеки един от споменатите обекти, многократно слизахме и се качвахме на  туристическите автобуси с нашето лого, следващи през няколко минути един след друг.

„Тауър Бридж” е рожба на Викторианското инженерство и след построяането си през 1894 г. се превръща в символ на Лондон. В двете готически кули има устройства, които вдигат моста при преминаването на големи кораби. Вътре има изложба, свързана с историята на моста.

На пристана в близост до Тауъер бридж се качихме на един от корабите, изпълняващи турове по програмата. Река Темза е емблематична за Лондон, а над нея са изградени редица мостове, свързващи двата отсрещни бряга. Но най-известният измежду тях със сигурност остава Тауър Бридж, който нощем, осветен от милиони светлини, изглежда просто невероятен. Около Темза са разположени най-важните исторически и архитектурни забележителности на града. Имахме отличната възможност да ги съзерцаваме и фотографираме, без съседните сгради да пречат на възхитителната гледка. Многобройните туристи се местеха от борд на борд, за да фиксират интересуващите ги обекти за заснемане. Естествено, най активни бяха японците, но и аз не се оставях.

В края на деня, капнали от умора се добрахме до метрото. На път от центъра на Лондон за „дома”, съзрях седнала във вагона самотна, забулена с шал красавица, с черно-кафяви очи на кошута, матова безупречна кожа, прекрасен профил и тяло увито с копринено индийско сари, която съсредоточено чукаше с клечицата нещо на екрана на айфона си. Не обръщаше внимание на всичките пътници, занемяло вторачили се в нея. Дъха ми спря – прекрасната „кобилка”, дошла сякаш от „1001 нощ“ си личеше и под „чула”! Незабравим спомен, покъртил с красотата си сърцето ми… При това не в Делхи, или около Тадж Махал, а на пъпа на Лондон.

Следващ етап в туристическата ни програма бе Музеят на музеите. Но трябваше да си починем и да поемем дъх.

*

Британският музей е най-старият обществен музей в света, основан през 1753 г., за да съхранява колекцията на лекаря сър Ханс Слоун. Той съдържа 94 галерии с дължина от над 4 км, които обхващат цивилизациите от Древна Асирия до съвременна Япония. В отделни зали са изложени експонати от праисторическа и римска Британия, Средновековие, Ренесанс и Модернизъм, Западноазиатски колекции и други. Нарежда се сред най-големите и уникални музеи в Европа с впечатляващите си колекции, експонати от различни епохи и цивилизации, древни артефакти и т.н. В него се съхраняват милиони предмети, всеки един от които е с безценна историческа стойност.

В началото на ХІХ век се полагат основите на богата сбирка от скулптори и други гръцки, римски и египетски артефакти. След разгрома на  френската армия в Биткатата на Нил през 1801 г., Британския музей придобива множество египетски скулптури. През 1802 г. крал Джордж III представя Rosetta Stone  /розетския камък/ – ключът към разгадаването на йероглифите. Следват подаръци и покупки от Хенри Сол, британският генерален консул в Египет, като се започне с колосалния бюст на Рамзес II. През 1818 г. са положени основите на събирането на египетски монументални скулптури и много гръцки скулптури, а първата специално построено за целта изложбена площ е дело на Чарлз Towneley и събира голяма част от римската скулптура през 1805 г. През 1806 г. Томас Брус, 7-ми граф на Елджин, посланик в Османската империя от 1799 да 1803 г., доставя в Лондон голяма колекция от мраморни скулптури, демонтирани от Партенона на Акропола в Атина. През 1816 г. тези шедьоври на античното изкуство са придобити от Британския музей. Днес той вече не е изложение на колекции от естествена история, както и на книги и ръкописи, които стават част от независимата Британската библиотека. Музеят все пак запазва своята универсалност в своите колекции от артефакти, представящи културите на света, древни и съвременни. Оригиналната колекция от 1753 г. досега е стигнала до над тринадесет милиона обекта в Британския музей, 70 милиона в Природонаучния музей и 150 милиона в Британската библиотека (основната част от които са в хранилищата и се експонират едва около 10 процента).

Ако искаш да разгледаш поне основното, са необходими седмици или месеци. Не разполагайки с такова време, изгалопирахме из основните зали. Първата мисъл е за имперски, безцеремонен грабеж на националното историческо наследство на редица държави. Но ако се замислим сериозно, каква част от него би оцеляла през вековете исторически превратности, ако не са се съхранявали грижливо именно тук? Дори и световни господари по това време, те са имали чувство за мисия по опазване на световното културно и историческо наследство. В момента Гърция предявява иск за барелефите и скулптурите на Партенона, но какво би станало с тях, като знаем отношението на исляма към голото човешко тяло в искуството? А тогава те са част от Османската империя.

След завръщането от Бритиш музеум, преди вечерята имахме свободни около час-два и ги оползотворихме със съпругата за разходка из тихия район «Илинг», в който бе и къщата на домакините ни. Около границите на голям парк обходихме цял един квартал от дву- и триетажни къщи, строени от средата до края на ХІХ век, видно от изсечените на последния етаж в камъка или мрамора едри цифри. Бяха отлично запазени, подържани и дори реновирани, с подменена ПВЦ дограма, но с характерните решетъчни стъкла на врати и прозорци. Далеч от шума на булевардите и  многобройните тълпи, това бе сякаш романтично кътче, откъснато от страниците на класиците от Викторианската епоха. Градинките от отлично подрязани и оформени корони на дръвчета, храсти и цветни лехи бяха пищно разцъфтели, като в тропически рай. С удивление видяхме на няколко места и палмови дървета, но не засадени в каци, а свободно растящи. Всъщност в Лондон температурата рядко пада под минус 5 градуса и там виреят дори някои типично южни растения. Обаче зад изглеждащите достъпни и отлично подредени дворове ни оглеждаха охранителните видео камери на собствениците. По тухлените колонки на входните врати бяха монтирани клавиатурите за набиране на кода за достъп. В дворовете бяха паркирани класни луксозни автомобили и често се виждаха предупредителните табелки само с една дума – PRIVAT /Частно/. Но зад тази кратка дума застава цялата тежест на закона. В една от уличките видяхме няколко офиса на фирми за продажба и наемане на недвижими имоти. Естествено на фотосите присъстваха тези същите къщички. Направо хлъцнах от удивление. Цените им бяха непостижими за нашия стандарт. За да бъда убедителен пред бъдещите си опоненти, заснех две витрини с цифровия си апарат, позволяващ произволното увеличение на детайлите със „зума” си. Тези „куклички” с разгъната площ от 250-300 квадрата струваха между 1.5 и 2 милиона паунда. Това бе цената на уединението и спокойствието в елитния квартал. Неволно в съзнанието ми се появи спомена за книгата на Богомил Райнов „Частно небе”, който преди десетилетия бе богопомазан да обикаля страните от Западна Европа. Тогава за пръв път узнах за тези вездесъщи табелки, показващи всекиму мястото! Тъй като именно в такава „къщичка” живееше дъщерята на нашите приятели, попитах колко им е струвало удоволствието да живее в апартаментчето от 70-80 квадрата. „Сравнително евтино – 400 хиляди, преди десетина години, а сега около 550 хиляди – ми отговориха. – Имат да изплащат още 200 хиляди в оставащите още 20 години, които с лихвите ще станат около 400 хиляди”.

Споменавам всичко това, за да знаят бленуващите западния рай нашенски еснафи за какво иде реч. Ако ще мие чинии и чисти метрото, ще има право само да се разхожда по улиците и да зяпа и цъка като развинтен часовник. А за да живееш именно тук, трябва да имаш не по-малко от 7 – 8000 паунда месечен доход.

*

Днес е последния ден от прекрасното ни туристическо турне. Ще посетим замъка Уиндзор, в едноименното градче на 50-60 мили от центъра на града. След закуската потеглихме с неуморимия ни гид, който независимо от стара травма в ахилеса на единия крак, самоотвержено ни разкриваше забележителностите на страната. Всичко това се правеше с неподправена любов и гордост от втората му родина. Отдавна, посетил чрез спорта десетки държави, бе станал „гражданин на света”, но вече бе пристрастен и искрено обикнал Англия. След около час, след лавиране и прехвърляне в различни нива и пътни артерии, навлязахме в едноименното като замъка градче. Бяхме подранили за началния час на посещение. Оставихме колата на паркинг и за около час разгледохме забележителностите, преди отварянето на замъка за посетители. Старата гара, от която е тръгвал влакът за Лондон, бе трансформирана в базар, в единия край на който се помещаваше експозицията с локомотива, теглил кралските вагони по времето на кралица Виктория. Неин паметник ни посрещна на площада, пред замъка. Отгоре надвисваха зъберите на крепостната стена и издигащите се нависоко кули. Постепенно се събираха хора, закупихме входните билети по 17 паунда и влязохме сред първите в приемното помещение. Там процедурата бе подобна на тази при влизане в летище и чекиране на багаж. След преминаване през скенера излязохме във вътрешния двор и по насочващи стрелки и табели се насочихме по маршрута. Любезна и представителна полицайка с пелерина ни насочи към входа, откъдето почна опознавателната ни обиколка. Първо разгледахме макетите с разрез на замъка и реално моделирани миниатюрни помещения. После колекцията от детски облекла на принцове и инфанти, кукли, играчки и различни аксесоари. Последва експозицията от 60 хронологични снимки на кралицата по случай 60-годишнината от интронизацията й. След това залите с оръжия, картини, скулптори, сксъпоценности, внушителна и впечатляваща вътрешна архитектура и дизайн на обзавеждане, в съответствие с епохата. Все пак посетили редица дворци, музеи и галерии, и видяното надмина всичко досега.

Уиндзорския дворец е официалната резиденция на Кралицата и най-големият обитаван замък в света. Дом и крепост в продължение на 900 години, замъкът остава работен и обитаван дворец и до днес. Кралицата използва замъка и като частен дом, където тя обикновено прекарва почивните дни; и като кралска резиденция, в която изпълнява някои формални задължения. Всяка година Кралицата заема като официална резиденция замъка Уиндзор за един месец около Великден (март-април). По това време тя е домакин на приеми за гости, сред които на политици и общественици. Кралицата пребивава тук в продължение на една седмица и през юни, когато връчва на заслужили граждани Ордена на жартиерата. Този орден се връчва при церемония с посвещаване в рицарството, в параклиса „Св. Георги”. Преди това кралицата дава обяд за рицарите на жартиерата в залата Waterloo  на замъка. Всички  нови рицари на жартиерата са удостоявани от кралицата в залата на Трона на жартиерата. По стените са портрети на монарси в техните „жартиерни” халати, от Джордж I до настоящата кралица, чийто официален  портрет е рисуван през 1954 г. от сър Джеймс Гън.

Замъка Уиндзор често се използва от кралицата като домакин на държавните посещения на чужди монарси и президенти. Държавните глави се въвеждат в Замъка с конски впрягове през вратата на Джордж IV, в четириъгълен двор, където е построена военна почетна стража. Традиционният държавен банкет се провежда в зала „Св. Георги“ (55,5 м дълга и 9 широка), с маса с капацитет до 160 гости.

Кралският параклис, всъщност църква  „Св. Георги“, е активен център за поклонение, ежедневно достъпен за всички посетители на замъка. Параклисът е Royal – кралски и не е подчинен на епископ или архиепископ, подчинен е директно на Суверена. Тук са погребани редица монарси и особи от кралското семейство. В момента се отслужваше служба и много от възрастните посетители насядаха по дъсчените пейки в молитвено съзерцание. При отминаване на униформените служители успях да фотографирам саркофазите на принц Албърт, на крал Джордж V и на кралицата майка. Всъщност, подобно на весдесъщите японски туристи, всячески се стараех да заобикалям при възможност забраните за снимане. Това да ми е грехът!

Различните служби на кралското семейство са базирани в замъка Уиндзор. В древната Кръгла кула се помещава Кралският архив и Кралската колекция от картини и снимки. Там е и залата на Кралската библиотека със скъпоценни рисунки, щампи, ръкописи и книги в Кралската колекция. Те са показани в програмата за изложби в чертите на Галерията на замъка.

Тези, които живеят и работят в рамките на замъка, са титулярният глава на управата, полицаи и управителят на замъка Уиндзор, деканът на Уиндзор, каноници и друг персонал, които работят в колежа „Св. Георги“. Както и военните Рицари на Уиндзор, надзирателят на замъка Уиндзор и неговия екип, които са отговорни за ежедневното управление. Към този списък може да се добави икономката и нейния екип, както и войници, които изпълняват кадрова военна охрана в замъка. Като повечето туристи си щракнахме и по едно кадро с гвардейците с мечи калпаци, замръзнали като изтукани в будките си.

Замъкът Уиндзор е атракция за посетителите. Много части от него са отворени за обществеността, включително в пределите на общите зали, държавните апартаменти, къщичките с известните кукли „Куин Мери“, параклиса „Св. Георги“ и Албърт Мемориал параклис. Когато кралицата е в официалната резиденция, караулът изпълнява колоритен спектакъл в четириъгълника на вътрешния двор.

Местна смешка за подиграваните американци е за удивлението на американски турист, който попитал: „Как може да са толкова глупави тези англичани, да построят замъка Уиндзор до летището?”. Защото наистина летище Хийтроу е в непосредствена близост с Итън и Уиндзор, и постоянно се виждаха и чуваха излитащи и кацащи самолети.

Би било непростим грях, посещавайки двореца Уиндзор, да пренебрегнем Eton – колежа Итън – най реномираният в света. Той е британското независимо училище за момчета на възраст от 13 до 18 години. Основан е през 1440 г. от крал Хенри VI като  „Колежа на краля”. Намира се в Итън, близо до Уиндзор . Итън има дълъг списък от изтъкнати бивши ученици. Дейвид Камерън е деветнайстият британски премиер, учил в Итън. Колежът е сочен традиционно като „главен производител на държавници в Англия и света“ и е най-известното публично училище. В началото на ХХ век един историк на Итън е написал: „Няма други училища, които могат да твърдят, че са изпратили кохорта от изтъкнати фигури, за да оставят своя отпечатък върху света, както Итън „.

Итън днес е по-голямо училище, отколкото е бил през по-голямата част от историята си. През 1678 г. е имало 207 момчета. В края на ХVІІІ век са около 300, докато в модерната епоха броят им е нараснал до над 1300.  Итън Колидж е основан от Хенри VI като благотворително училище, за да осигури безплатно образование на седемдесет бедни момчета, които след това преминават към Кралския колеж в Кеймбридж, основан през 1441 год. Често се цитира херцог Уелингтън, спечелил битката при Ватерло,  който казва, че: „Битката при Ватерло бе спечелена на игралните полета на Итън“. През 2011 г. са открити в дрехите на лидер на Ал Кайда, застрелян в Сомалия, план за атакуване на Итън. Това красноречиво говори за значението му.

Тъй като училището е нараснало значително, „студентите”, както наричат тези в повече, могат да присъстват при условие, че са платили своите такси и живеят в града, извън сградите на колежа. Тези ученици са известни като Oppidans, т.е. живущи в града. Съотношението между ученици и учители е 8:1, което е ниско за общите стандарти на училищата. Въпреки въвеждането на модерните технологии, на външен вид и на много места класните стаи са останали непроменени от векове. Всяка вечер се заделя около час и 1/4, известен като Quiet час, по време на който момчетата се очаква да учат или да подготвят работата на своите учители, ако не са ангажирани. В последният доклад на независимия училищен инспекторат се казва: „Итън Колидж предлага изключително добро качество на образование за всички ученици. Те постигат високи академични стандарти, в резултат на стимулиране на преподаването, предизвикателни очаквания и първокласни ресурси „. В Итън има десетки организации, известни като „общества“, а в същност школи по демокрация, в много от които учениците се събират, за да обсъдят определена тема, председателствани от майстор, при което често включва и гост-лектор. Някои общества са посветени единствено на музиката, някои на религията, някои на чуждите езици и други сфери на знанието. Сред гост-лекторите са видни личности от англо-саксонския свят. Итън има добре изградена система за насърчаване на момчетата за постигане на висок стандарт в учението.

Итън е известен и с използване на телесното наказание. От ХVІ век насам петък е бил „ден на бой с пръчки“. Побоят е преустановен едва през януари 1984 г.  Провиненото момче е бивал призовавано да се яви в един чифт стари панталони, които да попият кървенето от хълбоците му. Това е била най-тежката форма на физическо наказание в Итън.  Явно пошляпването е помагало…

След като разгледахме градчето с древните тържествени учебни сгради и множеството т.н. «къщи», обитавани от тази предакадемична младеж, преосмислих една теза, натрапвана от медиите, за наличието на «световно» правителство в сянка. Особено като видях ятата хлапета с черни униформи и малка пелеринка, от всички раси и народности, тичащи по улиците след занятията. Като близначета на Хари Потър. Мнозинството от тях синове на министри, аристократи, президенти на държави и могъщи корпорации, и на видни общественици. Или просто даровити деца. Именно още оттук се създават неформалните връзки и приятелства на елита, който в бъдеще ще движи съдбините на света. От там и британското влияние върху хода на световните дела.

След като се налюбувахме на полога, в който се мъти бъдещата бодра смяна на „световното правителство”, се насочихме към магистралата за Лондон и след малко повече от час се прибрахме.в уютната къща на домакините ни. След вечерята дремнахме до 3 часа след полунощ, след което пихме едно кафе, простихме се с Фани и съпругът й ни откара на летещето. След повторението на познатите процедури се качихме на препълнения със сънародници Еърбъс на същата компания и в 6 часа се отлепихме от пистата.

*

Допрял лице до илюминатора, виждах бялата черта на прибоя от двете страни на Ламанша. Впоследствие и белоснежните алпийски върхове. Изведнъж се появи гъста облачна пелена в атмосферата, която покри останалата част от маршрута до самото ни кацане. По време на тричасовия обратен полет, затваряйки очи, се отдадох на известни размишления за видяното и преживяното през тези вълнуващи дни. Мъчех се да се отърся от лустрото на лъскавите обекти по туристическите маршрути, и зад бляскавите витрини, дворци и замъци да провидя ежедневието на хората в тази безспорно красива и развита страна, с велико минало и динамично настояще. Дори и с известни проблеми, тя имаше потенциал да просперира и в бъдеще. Средната класа там, която представлява мнозинството от населението, има стандарт, който в България могат да си позволят само преуспели бизнесмени. И качество на живота, което в Родината никой не може да си позволи. Каквито и пари да имаш в България, не можеш да се спасиш от грозотата на градовете и от мръсотията, от лошите и небезопасни пътища, от неграмотността, ниското ниво на образование, липсата на квалифицирано медицинско обслужване, и най-вече от грубостта, злобата и завистта.

Завистта е това, което кара много нашенци в чужбина да търсят и виждат само факти, които потвърждават техните предразсъдъци и им затварят очите за истината. Познавам и други българи, които живеят в чужбина. Първите години срещат трудности и мечтаят да се върнат. Скоро се научават да работят здраво, повишават си стандарта и забравят завинаги за България. Мисля, че тези, които се връщат, са единици. Като студентите, които не са в състояние да си взимат изпитите на Запад и отпадат от университетите, или абсолютни калпазани и некадъпници.

Това, че англичаните мрат, за да дойдат да живеят в България, е глупав мит. Преди време имаше статистически данни и се оказа, че броят на къщите, купени от британски граждани, е няколко хиляди. Наши познати продадоха съборетини с голям двор в селото на дядото на жена ми, на 30 км от Попово, на англичани за по няколко хиляди евро. Купуват заради ниските цени, като инвестиция, а не за да живеят там. Доскоро са купували в Испания, и то над милион къщи, не няколко хиляди. Купуват много в Индия, но това не значи, че там е най-прекрасното място за живеене. Убедили се в липсата на переспектива за бизнес с недвижими имоти у нас, ги препродават на загуба, а някои ги изоставят напълно и стават плячка на ромите, които така настоятелно искат да интегрираме.

Много от нас са с носталгично комунистическо мислене и не могат да се примирят с факта, че капитализмът въпреки черните прокоби все още просперира, а социализмът доказа, че е една корумпирана антихуманна система, която произвеждаше мизерия и трагедии. Жалкото е, че под маската на „демократизация” продължава да ни граби и управлява същата номенклатурна шайка и техните лустросани, лицемерни наследници, а стандартът ни вместо да се покачва, пада надолу.

Но има и нещо друго, по-дълбоко. Делението на манталитетите в Европа е по-добре да се прави не в посоката изток-запад, а в север-юг – на южноевропейски и северни култури. Религията не е от най-съществено значение, макар католиците и протестантите да са по-подредени. Отсъствието или наличието на ясна вертикална структура на обществото – управленска йерархия и класи – е по-надеждният критерий за сравняване. Според историците България  след Освобождението е с унищожена или забравена система за йерархия и социален статус по вертикалата. Това продължава и до днес – че може да си чорбаджия, директор, шеф, бос, премиер, президент. У нас социалните роли са с размити граници, всеки смята, че може потенциално да заеме мястото на всекиго – както на равния по социален статут, така и нагоре. Именно това обърква нещата и създава условия за завист, омраза и незачитане на истинските авторитети.

Струва ми се, че ако човек поживее по-дълго в някоя от западните страни, ще се сблъска с проблема за практическата невъзможност да прескача нивата на йерархия, а за онези като нас, които ги посещават временно като туристи, възможността е да изпаднат във възторг или в депресия, както и да се плъзнат по повърхността на външното описание на нещата. Именно извън страната си българинът се подчинява бързо на статуквото и е законопослушен гражданин, не роптаещ срещу системата и наложения ред. Но, завръщайки се, бързо възвръща лошите си навици.

Дошлите от Азия и Африка имигранти не са най-работните поданици на кралицата. Далеч по-работливи от тях са бившите соц граждани. Поляци, словаци, естонци, а напоследък и българи. Всъщност не знам как е възможно в Полша и Словакия например да е много по-зле от Англия, но факт е, че поляците са толкова много, че си имат свои църкви и магазини, а информацията за полетите на Гатуик се обявяваше и на полски. Хората здраво са се вкопчили в Острова и не щат да си ходят. Което от една страна създава напрежение, защото според местните новодошлите “само бъркат в буркана, ама не оставят нищо”. Оттам и митът за „полския водопроводчик”, едва ли не причина за безработицата там, а не, че са се окалпазанили и не захващат каква да е работа.

На връщане в самолета за София до нас седна около 50-годишна жена от Горна Оряховица, която работела в старчески дом на около 100 мили от Лондон. В хода на  неангажиращ разговор тя потвърди, че в обслужващия персонал на дома, в който е работела, няма нито един англичанин, а само румънци и българи. Докторът бил индиец. И метрото се чисти от имигрантите, доста от тях българи.

*
Два са радостните моменти в едно продължително пътуване. Осъзнаването, че те очакват нови преживявания и срещи с непознати хора и забележителности. А след пресищането, радостта да се върнеш в добрата си мила къщичка. Но нещо не бе наред с радостта от завръщането. Доста преди срещата с милата къщичка и удобното легло. Още с качването в автобуса от аерогарата към центъра на София. С досадния дъжд, калта, разкопаните улици по трасето на недовършеното метро, мръсотията, разхлопаните тротоарни плочки, пръскащи краката с кал и разхождащите се сред минувачите помияри. До една от спирките работници поправяха повреден светофар. Единия човъркаше с отвертка в кутията с датчици, а трима с униформени якета от същата фирма с ръце в джобовете го зяпаха разсеяно. Кипеше роден, балкански, безсмислен труд. Пристигайки на централната автогара, закупихме билети и след 20 минути се носехме към морската столица с модерния автобус на „Биомет”. Каква очевадна разлика, спрямо отличната пътна инфраструктура в кралството! Но не това бе важното. Въпреки прозиращото навреме сред облаците слънце, пейзажът бе унил и мърляв. Селата и малките градчета – безнадеждно пусти, с множество къщи с избити врати, с мъртви очи на изпочупените прозорци. Тук-таме прегърбени старци и по-млади, но също възрастни хора, проследяваха автобуса с безразличен, унил поглед. След радостта от срещата с новото и непознатото, и възхищението от безупречната подръжка на вековни къщи, дворци и замъци, ме налегна силна тъга…

За незавидното състояние на така наречената провинция. За отношението на властниците към планината от проблеми, обезлюдяващи отдалечените от столицата и 3-4 големи града селца и малки градчета. За съсипания селскостопански отрасъл и дребен бизнес. За разлика от хилядите стада по тучните пасбища на Англия, по почти 500-километровия маршрут видяхме покрай пътя не повече от 5-6 малки стада от по 20-30 овчици, или десетина крави. За коне да не говорим. Ни следа от животновъдни ферми и селскостопанска техника, видна по улицете на английските селца и градчета. Пристинали на мръкване,  заварихме автогарата със заключени изходи. Превзета от малки като будки офисчета на превозваческите фирми. Ругаейки, търсехме проход, от който да излезем до насрещната спирка на градския транспорт. Липсваше минимална възможност за свободно придвижване и трябваше да обикаляме, блокирани от алчността на отдалите под наем площта на някога обществената чакалня.

Честито завръщане в страната на първичния хаос и липсваща държавност!

––––––––––––––––––––

* Пътеписът на Атаджанов, който публикуваме тук, е публикуван и в блога му, Djani.blog.bg, под заглавието „Мъгливи мисли“.

Снимки:  Авторът