Източник: ФБ профил на автора
.
Няма да крия от вас, че от години мечтая да напиша роман, подобен на „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. Ала досега нямах възможност за това, поради огромния обем на работа.
В основата на част от историческите събития, описани в книгата ù, стои „Караманнаме“ на нашето момче Шикяри, написана на староанадолски тюркски език с арабска писменост. Преведена е на съвременен турски, но доколкото ми е известно, не и на български.
Представям си какво ù е било на Вера Мутафчиева през 60-те години на миналия век. Навярно с месеци е стояла над старите книги и документи. Чела е, сравнявала е, водила си е бележки. Тогава не е имало компютри. Всичко е трябвало да се преписва на ръка, а после да се пише на пишеща машина. И ако решиш да преместиш една глава или да промениш нещо съществено, започваш отначало.
Не мога да си представя такъв къртовски труд днес.
Аз в момента мога да прегледам подобна книга за около час. При това няма никакво значение на какъв език е написана. Аз си я получавам на български – езика, който владея най-добре.
Разликата във възможностите е огромна.
В новата ми книга „МИХРиМАХ“ изстисках изкуствения интелект до краен предел. Понякога имах чувството, че ако можеше, щеше да си подаде оставката. 🙂
Исках историческите събития да бъдат подредени с максимална хронологична достоверност. Това не е по възможностите на нито един човек. Кой на кого е баща, кой на кого е син, кой на кого е майка или мащеха. Кога някой е бил садразам, кога е бил свален от власт, кога е бил удушен, кога е построена една джамия и дали човекът, когото съм поканил на вечеря в романа, по това време все още е бил жив. 🙂
Защото е много лесно да събереш две исторически личности на една маса. По-трудното е да установиш, че единият е починал пет години преди другият да стане садразам.
Работихме с петте автобиографични текста, свързани с Мимар Синан, и с историческите изследвания за неговия живот и творчество. Изкуственият интелект ми помагаше да съпоставям сведения, да проверявам хронологията, да откривам противоречия и да разграничавам исторически установеното от художествената измислица.
Избрах да пиша за Мимар Синан, защото и той като мен до петдесетгодишната си възраст не е създал онова, с което ще остане в историята. Дотогава е бил войник, йени чери. Участвал е в походи, превземал е крепости, рушил е.
А после започнал да строи.
И най-великите му произведения, тези, които днес са част от световното културно наследство, се появили през втората половина на живота му.
Усетих някаква близост с този човек. Аз също прописах на петдесет години. Разбира се никога няма да създам произведения, подобни на неговите, но ми се иска да вярвам, че човек не е длъжен да извърши най-важното в живота си, докато е млад.
Избрах Синан и по още една причина.
За него са написани твърде много книги.
Исках предизвикателство.
Не исках да преразказвам вече написаното, нито да повтарям чужди художествени решения. Затова проучвахме и съпоставяхме сведения за следните произведения:
Художествена литература
Мехмет Корал (Mehmet Koral), Işıkla Yazılsın Sonsuza Adım (2001).
Артър Стратън (Arthur Stratton), Sinan: The Biography of One of the World’s Greatest Architects and a Portrait of the Golden Age of the Ottoman Empire (1972).
Елиф Шафак (Elif Şafak), Ustam ve Ben (The Architect’s Apprentice, 2013).
Асяджан Нермин Девримджи (Asyacan Nermin Devrimci), İki Cami Arasında Aşk Mı?
Исторически и научни изследвания
Гюлру Неджипоглу (Gülru Necipoğlu), The Age of Sinan.
Аптуллах Куран (Aptullah Kuran), Sinan: The Grand Old Master of Ottoman Architecture.
Доган Кубан (Doğan Kuban), Sinan’s Art and Selimiye.
Хауърд Крейн и Есра Акън (Howard Crane & Esra Akın), Sinan’s Autobiographies: Five Sixteenth-Century Texts.
Годфри Гудуин (Godfrey Goodwin), A History of Ottoman Architecture.
Дж. М. Роджърс (J. M. Rogers), Sinan: Makers of Islamic Civilization.
Метин Сьозен (Metin Sözen), Sinan: Architect of Ages.
И тук стигам до нещо, което ми се струва по-важно дори от самата книга.
Отношенията между писателя и изкуствения интелект.
В началото го използвах като всички останали. Питах, той отговаряше. Исках историческа справка, получавах я. Исках дата, име, географско положение, значение на някоя османска дума.
Постепенно обаче нещата се промениха.
Аз диктувах, а той превръщаше всичко в текст.
Преродих се!
Вече нямаше нужда да чукам по клавишите.
После… Започнахме да спорим.
Аз предлагах сцена, той откриваше хронологично противоречие. Той предлагаше решение, аз го отхвърлях, защото не звучеше като мен. Понякога ме убеждаваше с исторически аргументи. Друг път аз му доказвах, че едно исторически възможно събитие не е непременно художествено убедително.
И така, неусетно, отношенията ни престанаха да бъдат просто отношения между човек, който задава въпроси, и машина, която отговаря.
Започнахме да работим в симбиоза.
Аз носех историята, героите, въображението, преживяванията си и начина, по който виждам човека. Той ми предоставяше възможността да обработвам огромно количество информация, да съпоставям факти и да се връщам към подробности, които иначе бих забравил.
Аз имах последната дума.
Винаги.
Защото изкуственият интелект може да предложи сто начина да опишеш смъртта на един човек, но не е преживял загубата му. Може да анализира любовта в хиляди литературни произведения, но не е обичал. Може да подреди думите красиво, но не знае защо понякога човек предпочита да замълчи.
И точно тук се оказа най-интересното.
Колкото повече работехме заедно, толкова по-ясно разбирах, че не искам той да пише вместо мен.
Исках да ми помогне да пиша по-добре.
Наложи се да го уча на собствения си стил. Давах му мои разкази, написани много преди да започна да използвам изкуствен интелект. Карах го да сравнява, да открива чуждото звучене, да премахва онези изречения, които никога не бих написал.
Понякога ме вбесяваше. Особено когато започваше да философства вместо героите ми или да обяснява на читателя неща, които той сам трябва да усети.
И пак спорехме.
С времето се получи нещо, което в началото не бях предвиждал. Аз започнах да разбирам по-добре възможностите и ограниченията на изкуствения интелект, а той, в рамките на съвместната ни работа, започна все по-точно да се съобразява с моите изисквания, с начина ми на мислене и с литературния ми почерк.
Не твърдя, че машината е придобила съзнание или че е станала писател.
Твърдя нещо друго.
Между човека и изкуствения интелект може да възникне нов тип творческо сътрудничество, при което единият разширява възможностите на другия.
И според мен точно тук се крие една от големите възможности за бъдещото развитие на литературата.
Не в това машината да замени писателя.
А в това писателят да получи възможности, които никое предишно поколение не е притежавало.
Да изследва историята с невиждана досега бързина. Да сравнява източници на различни езици. Да проверява собствените си грешки. Да изпробва различни композиционни решения. Да работи с огромен исторически материал, без да губи нишката на повествованието.
И най-вече да освободи повече време за онова, което никоя машина не може да преживее вместо него.
За човека.
За неговата любов, страх, суета, гордост, самота и надежда.
Не знам дали след сто години някой ще си спомня за моя роман. Не знам дори дали това, което правим днес, ще се нарича литература по същия начин, по който я разбираме сега.
Но си мисля за Вера Мутафчиева, седнала пред пишещата машина, с купища книги, листове и бележки около себе си.
А после поглеждам към моя компютър.
Ние с нея имаме една и съща цел. Да върнем към живот хора, които от векове са мъртви.
Само инструментите ни са различни.
И ако тя е трябвало да извърши сама огромна част от изследователския труд, аз имам до себе си помощник, с когото мога да споря денонощно и който, за разлика от живия човек, никога не ми казва, че му се спи. 🙂
Дали това ще роди по-добра литература?
Не знам.
Но съм убеден, че ще роди нова литература.
И че тепърва ще трябва да преосмисляме отношенията между автора, неговото въображение и инструментите, с които създава произведенията си.
Защото в крайна сметка не е толкова важно с какво е написана една книга.
Важно е дали, когато я затвориш, нещо от нея ще остане в теб.
.
.
