Проф. Александър Зиновиев. Снимка: vemiplast.wordpress.com
.
Когато заминавах за САЩ, имах една идея. Искаше ми се да видя тази земя, да я огледам хубаво, да се запозная с обикновените хора, с живота тук и да разкажа на българите струва ли си да градят западен тип общество. Бях много наивен и млад тогава. Не разбирах, че на България никой никога не ù даде шанс. Толкова бяхме опиянени от чувството на промяна, че го сбъркахме със свобода да градим, каквото искаме, на родна земя. Сега разбирам, че всичко е било решено много преди нас и вместо нас. Съдбата на българите и на България е била планирана и изпълнена с истинно западна прецизност и трудолюбие. България трябваше да бъде това, което беше най-добро за западния свят, и никой никога не се е интересувал какво всъщност е добро за българите и страната им. И днес също никой не се интересува от това.
Разбрах всичко това с особена болка, когато наското прочетох книги на световно неизвестния руски професор Александър Зиновиев. Той е световно неизвестен не, защото не е интелигентен, почтен, правдив и конкретен, а защото никой не иска да знае истините, които той намира чрез изследванията си и анализира с гениалния си ум. През 1970-те години заради тези му изследвания на комунистическото общество на СССР е обвинен в клевета срещу комунистическия строй, лишен от всичките си титли, награди от Втората световна война, съветско гражданство и прокуден от страната с два малки куфара, жена и две дъщери. Разликата между неговата история и тази на множеството съветски дисиденти е в това, че той, живеейки на запад, в Германия и САЩ, продължава изследванията си, но вече върху обществата, в което живее.
Когато се опитва да публикува на запад изследванията си, той бива обвинен в клевета сврещу капитализма и нищо от изследванията му, касаещи западния свят, не се публикува. С възторг обаче западните издателства превеждат и публикуват в масови тиражи старите му изследвания на комунистическото общество в СССР. Книгата му „Западът“ излиза на руски чак след като той се завръща в Русия по времето на Елцин. В тази му книга е направено такова подробно и задълбочено изследване на западнизма, както го нарича той, каквото не съм срещал в нито една, даже и най-критична книга, независимо дали е писана на запад или на изток. Той не критикува, а безмилостно, подробно и логично описва обществото, в което е живял и работил десетки години, преди да му се удаде да се върне в Родината си.
Прочетох труда му и разбрах, че всичко, което аз бих могъл да кажа за САЩ и живота тук, е вече написано от този гений в двехилядните години. Разбрах, че книгата е била достъпна за всеки в нашия свят горе-долу по времето, в което аз емигрирах. И се кълна с трийсетте си години живот тук, на запад, че всяка една дума в тази книга е истина. Болезнено е откритието, че истината не е добре дошла никъде и че хората за нищо на света не се разделят с химерите и илюзиите си. Има една фраза, която О’Хенри приписва на Омар Хаям, но той никога не я е произнасял: „Не отнемайте на тигрицата нейното тигърче, а на жената – нейното заблуждение!“. Аз просто, вместо жената, ще кажа човека; и още ще кажа, че това е основният закон на човешкото общежитие.
Никога, при никакви обстоятелства, не казвайте на хората истината и не им отнемайте заблужденията. В противен случай ще останете сам и прокуден от всички. Истината има цена и тя е вечното неразбиране и омраза на околните.
Не знам дали бих могъл да живея така, както е живял Зиновиев. Той е имал до себе си предана и интелигентна жена и две чудесни, умни и красиви дъщери; и аз също имам това. Той е притежавал смелостта да понесе ударите срещу него, включително и най-страшния – да бъде затворен, разстрелян и семейството му да бъде унищожено. Не се е наложило, но като логически мислещ човек той е бил готов за това. Аз не съм сигурен, че имам тази смелост, по-скоро толкова любов към истината, за да ми даде смелостта да приема такива жертви. Защо го пиша ли? Ами, наскоро се опитах да кажа истината на един близък човек и видях колко болка му причиних. Днес си мисля, че човек, който казва истината на другите, е жесток. Дали е това жестокостта на хирурга, отрязващ болната част, за да запази живота – и като резултат превръщайки човека в инвалид? Не е ли по-добре да оставиш човека да изпита всички последствия от заблуждението, но все пак да продължи да живее с него, колкото му е отредила съдбата?
Аз загубих всичките си заблуждения или поне по-голямата част от тях. Това е мое решение. Днес губя поредното. Заблуждавах се, че хората искат да знаят истината, и затова си мислех, че си струва да пишеш. Хората не искат да знаят истината. Аз мога да реша сам за себе си дали да си причинявам болка, хвърляйки своите заблуждения, но не съм в правото си да ви я причинявам на вас. Знаете ли как разбира човек, че се заблуждава? Само заблуждението създава това изгарящо желание да спориш с някого другиго и да му доказваш правотата си. Истината – не. А, и друго. Истината е болезнена. Винаги.
.
Виктор Хинов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Заглавието е на редакцията.
.