Къде е духът на Караджата?

Божидар Чеков, Еmigrant-bg

.

Участвал съм в три избирателни комисии на българите във Франция. На едната дори бях заместник-председател. Но понеже председател е посланикът, който никога не сяда на масата с бюлетините, аз бях този, който проверяваше документите и следеше гласуването. Застъпниците на различните партии пристигаха към 7 часа. В продължение на един час ние подреждахме столове, закачвахме „завеса” на импровизираните две кабинки и чакахме да стане 8 часа, за да отворим вратата. Първият гласоподавател винаги беше един и същ – художникът Никола Манев. Не знам дали е родом от Чирпан, Елена или Варна. Знам само, че в България е много известен, поради постигнатите във Франция успехи. Последните разбира се са преди всичко резултат на въображението на българските журналисти, които Кольо омагьосва наистина блестящо. Ние сме приятели от години. Неговото чувство за хумор и актьорско майсторство са ме впечатлявали повече от художническия му талант. Манев винаги влизаше тържествено в избирателна зала. Поздравляваше учтиво всички присъстващи, правеше се, че не ме познава и влязъл в кабинката, дърпаше старателно завеската. След това със същата тържественост пускаше първия бюлетин в пластмасовата урна. Веднъж не издържах и го попитах:

– За кой гласува бе, Кольо?

Художникът не отговори веднага. Погледът му обиколи бавно всички ъгли на залата. След като се спря на всеки един от застъпниците, той отсече подчертано, за да го чуят всички:

– Как за кой бе, за „наште”!

След това така тържествено, както беше влязъл, Кольо Манев излезе от избирателната зала. Ние всички се спогледахме с недоумение. Славата му, че е на „ти” с всички управляващи, не беше само слух. Следващите гласоподаватели направо нахлуха в залата. Те влязоха шумно от вътрешната врата на посолството и без да поздравят, разграбиха бюлетините. „Тия в кошара ли влизат?!”- подхвърли един от застъпниците, но никой не го чу. След като невъзпитаните избиратели напуснаха помещението, без да кажат „довиждане”, консулът ни обясни, че са група депутати от София, водени от Жени Живкова. Към обяд готвачът на посолството ни покани в едно съседно помещение да се подкрепим със сандвичи и минерална вода. Когато моят ред дойде, аз си взех сухоежбината и излязох на тротоара пред посолството. Там гъмжеше от стари и нови емигранти, от постоянно пътуващи и временно пребиваващи. Обикновено към мен винаги се обръщат хора, закъсали за квартира, документи или работа. Поради това, приключил със сандвича, избързах да завържа разговор с група студенти:

– С какво се занимавате? – попитах без да се представям аз.

Те първо се спогледаха и след това една черноока хубавелка отговори високомерно:

– Следваме икономика, магистратура…

– Браво – казах, искрено възхитен. – България има нужда именно от добри икономисти.

– А бе ти остави България, първо ние да се уредим, пък после ще видим и България! – отвърна иронично хубавелката.

– Вие откъде сте? – продължих разговора аз.

За българките във Франция такъв въпрос е изключително обиден. Той означава, че събеседникът е разбрал, че госпожицата не е от София. Не знам защо всички искат да минат за софиянки.

– От Русе… – отговори кисело студентката.

С начина, по който се изрази, тя искаше да ми покаже, че моите шансове са сведени до нула. Като бивш спортист обаче, аз нямах никакво намерение да се откажа посред мача.

– И на колко сте години?

– На 28! – отговори натъртено тя.

– Знаете ли – продължих дипломатично аз – миналата седмица бях в Русе. Там до Дунава има един паметник, викат му Пантеона.

– Да знам го, но не съм го посещавала – отговори вече по-кротко моята събеседничка.

– Вътре е гроба на Стефан Караджа. Някой може ли да ми каже на колко години е бил като е загинал? – обърнах се към цялата група аз. Отговорите заваляха – 35, 40, 45 и повече години.

– На 28! – прекъснах наддаването аз. Представете си само, ако Караджата беше предпочел навремето първо той да се уреди, пък след това България…

Без да дочакам техния отговор, аз се върнах на масата с избирателната урна. Опашката от избиратели растеше. Имаше всякакви: медицински сестри, техници, пенсионери, туристи. Старите емигранти питаха настоятелно: „Имаме ли наши от Франция кандидати?”. Ние им обяснявахме неща, чиято логика самите ние не разбирахме. Че се гласува например от Париж за депутати в Шумен…

Преди години, когато някой ме попиташе коя е последната книга, която съм прочел, аз отговарях: „Червено и Черно”, „Големите надежди” или „Какао и кръв”. Днес на този въпрос отговарям: „Новия избирателен кодекс”. Трудно смилаем документ, пълен с ограничения, изисквания и забрани. Чета го и го препрочитам, не защото е увлекателен, а защото търся да разбера кой има интерес да отблъсква диаспората от родината. Авторите му изобщо не са забелязали двата милиона българи в чужбина. Според този кодекс, ако моят любим „емигрант” Стефан Караджа е гласувал, той би трябвало да пуска бюлетина си от Браила за депутати в Горна Джумая!