Home » Авторски страници, литература

Курбанът на бай Миле

2021.06.20 Един коментар
Spread the love

.

Разказ от Златка Колева

Илюстрация: Vesel55.blog.bg

Ангелът на смъртта отиде на гости у Миле Клисаря и къщите изпукаха от дълбоката въздишка на селото. Отдъхнаха си всички, защураха се насам-натам, да приведат в ред земните си работи преди да се отправят към отвъдното. От много време и повече нещо мореше хората и те предаваха Богу дух надве-натри, без да могат да  се поопомнят и да стегнат багаж за последния си път. Само Миле знаел кой кога ще умре, вътрешен човек бил – разправяха старците – с Душегубеца въртял алъш-вериш и трупал капитал за небесното царство. Криви бяха хорските приказки, но Миле не спореше, ни една душа не беше погубена, осторожен беше Ангелът и право носеше душите, сновеше нагоре-надолу, докато каталяса от мъка и той и спря в колибата на Клисаря. Другарувал беше с него, откакто Миле се помнеше като малко момче пред попската порта. Баща нямаше, а майка му се поболя от хорски одумки: „Бягай – рече тя, – при дяда си попа, там кора хляб все ще има за тебе“; рече и свърши… И тъй Миле се привърза към камбаната, него караха да я бие, върза се с въжето й за оня свят и често виждаше да слизат по него ангели, едни даваха живот, други взимаха.

Леко и небрежно течеше времето и тъй неусетно измени хода си, че се завъртя и кривна от пътя си, дядо поп изчезна безследно, продъни се някъде в кривиците му, кривна и камбанарията и от голямата черква остана малко черкве. „Не питай – рече Ангелът, – не питай що е тъй, Миле, ами изправи светилището, право го вдигни, право да ходят хората, криво да не мислят.“ Изгърби се клисарят, преви се под думата на Ангела, пости и плака, как ли не го моли да почака още малко, да отложи жетвата, морът да ги подмине. Ами, не му е дошло времето, улисани са всички, преливат от пусто в празно, на баир лозе садят, грозде от тръни чакат. Пък като се поправи времето и хората ще изправят думата си, пък тогава отвесно ще вдигнат камбанарията, право нагоре да сочи куполът, че и ангелите право да слизат, да не се мъчат и те по кривата черква. Всичко ще се нареди – и попче ще си доведат, ще го грабнат още от семинарията, булка ще му намерят, да мете и премита храма, да хортува благо на бабите. Даже курбан ще заколят, най-ваклото агне ще гътнат, агне без недостатък, всички да ядат, да се наситят, че и на Бога ще сипят, дето се вика, знаят си те и ред, и закон Божий, ама, нейсе!

Едно мислеха, друго ги залюля. Люшна ги време безпътно. Изпогубиха се хората, не виждаха вече камбаната. Само бай Миле стърчеше под нея, обесен на въжето й, и викаше по цял ден, колкото му глас държи: „Днес да се готви еди-кой-си!“, викаше и удряше, а камбаната дрънчеше на месинг, от по три лева килото. „Еди-кой-си“ като чуеше името си, бързаше да се поумие отгоре-отгоре, вадеше новия кат, скътан за умрело, и търчеше към гробището с китка босилек. Други пък, дето не хващаха вяра, че връзка има в чрезвичайните събития, тъй си пътуваха нагоре със земната кир, цъклеха се по стоборите със зейнал поглед, убедително втренчени в тукашния мир. Викаше Миле по цял ден, дрънчеше онова ми ти камбанище, а вечер, щом слезеше от въжето, увещаваше Ангела: „Ела ми гостувай дома, с курбан ще те гостя, таман сега става добитъкът…“ Склони глава Ангелът, помилва Клисаря по челото, преви се под словото му, мъчно му стана за хората. Що са хортували с Миле, що нещо изяли, изпили – никой не знае, но инак осъмна селото, скоротечно време докара сговорът им.

Изтече, ми и отмива времето, бързо засипа храм и дворове, чисто почисти леш, мръсотия, друг мирис довея отнейде, на вино, елей, на овнешка тлъстина. Плъзна мирисът през деретата, прескочи камъни и дървеса, доведе млади момци, млади юнаци с прави мисли. Плеснаха с ръце момчетата, то не бе място, то беше трапеза, ухае на дом и на Господ… „Тука – рекоха те, – бели ръкави ще вдигнем, бели къщи ще построим, а там в средата черква ще има, право нагоре ще гледа куполът, златна камбана в небето ще бие.“ Рекоха, сториха, случи се. Право изправи се времето, стигна от радост до Слънцето, оттам се спусна по купола бяла попадия, по цял ден храма редеше, с благо гощаваше хората, а заран и вечер камбаната пееше:

„Миле,  помилван от ангели,
Миле, вакло агънце,
курбан ли, Миле, ще вариш
или курбан ще ставаш…”

 

——————————————————————————————-

* Още от същата авторка – вж. тук и тук.

.

One Comment »

  • Камакс said:

    Красив есей. Аз ще ви поздравя с по-късичко произведение от кметицата на едно от люимите ми български села.

    На площада две момчета топка си подават
    Всякаш не усещат, че отдавна тридесет минават.
    Що пък да не си спомният детските години,
    Още как са ходили с кокили.
    Ловили са риби във реката.
    Скачали във вира от върбата.
    Сстреляли със прашки и огласяли селото
    От викове юнашки.
    Две момчета си играят.
    От под сенника им се радвам, нека те не знаят.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.