.
Това е един от поредицата разкази на наши сънародници, принудени от обстоятелствата да напуснат България по времето на комунизма. Техният път не минава през граничните контролно-пропусквателни пунктове. Те нямат върху паспортите си излязъл печат. Те дори не са имали и паспорти. Техният път е минавал през безпътието – през граничните ограждения и бразди, секретните постове, от които се стреля без предупреждение, или по дълги и сложни пътища, водещи към свободата. Техните преживелици са записани от Георги К. Иванов – авторът на книгата за Българските черкви в САЩ и Чикаго. Този очерк е посветен на Крум Гърков, който днес чества 88-мия си рожден ден. (Разказът му е записан на 2 декември 2006 г.)
„Роден съм в село Брежани на 27 май 1933 г. Три деца сме – аз и двете ми сестри – Надежда и Лили, по-малки от мене с 3 и 6 години. Майка ми се казваше Райна, а баща ми Петър”, започва разказът си Крум Гърков. Бащата Петър Йосифов Гърков е роден на 15 март 1912 г. в с. Сенокос – Светиврачка (Санданска) околия. Преди 9 септември 1944 г. работи в общината в Брежани. По време на Втората световна война е мобилизиран. Служи в корпуса във Вардарска Македония. Живял с илюзията, че най-после Македония става неразделна част от Отечеството България. Скоро след войната разбира, че Георги Димитров, Тито и Сталин имат други намерения – създаване на Балканска федерация, в която Македония да участвува като самостоятелна държава, включваща и Пиринската част на България. От Югославия са изпратени „учители”, които да преподават „македонски” език на местното население, което винаги е било българско. Съпротивата срещу новоустановената комунистическа власт и коминтерновската политика по Македонския въпрос вземат форма на въоръжена борба. Това е част от така нареченото „Горянско движение“. Бащата на Крум се включва в тази борба. На 21 ноември 1947 г. минава в нелегалност. Присъединява се към четата на Герасим Тодоров, на която е избран за секретар. В четата му дават още две имена – Попето и Брадата.
В началото на 1948 г. четата наброява около 35 бойци. Наричат я “Пиринския отряд”. На баща му преписват думите: „Пирин планина отново ще запее своята хайдушка песен”. Четата се радва да добър прием и сътрудничество сред населението. Няма проблем със снабдяване с храна и оръжие. Този факт е сериозен индикатор за отношението на хората към Горянското движение и сигнал към Държавна сигурност да унищожи четата, колкото се може по-скоро. Разработен е план “За организиране, провеждане и приключване на акцията по ликвидиране на разбойническата банда „Герасим Тодоров” в Св. Врачка околия“. Формиран е щаб за ръководство на акцията в състав: ръководител Капитанов – Началник криминална милиция, полковник Рачев – Г. Джумайски секторен началник, Трифонов – началник ДС – Г. Джумая, Давидов, Миланов и Кюлюмов*.
Акцията започва на 15 март 1948 г. сутринта. Обхваща огромна територия. В нея участват около 450 тежковъоръжени милиционери и агентурен апарат от района. Селата са блокирани. Забранено е на хората да излизат извън дворовете си. В доклада след акцията е записано: „Наша претърсвателна рота се натъква на основно ядро на бандата, състояща се от 16 човека, в 3 къщи на махала Дребако, в землището на община Ощава. Групата, при която е бил и водачът на бандата Герасим Тодоров, не е била напълно обградена и е успяла да се оттегли с лека престрелка“. Прочистването е систематично и безмилостно. Няколко от заловените ятаци са измъчвани до смърт. Намират се и предатели. В следващите няколко дни, поотделно или на групи от двама-трима, горяните попадат в засадите на милицията. Основната част на четата е открита и обкръжена на 30 март в махала Въчковица. След многочасово сражение, съпротивата на горяните е сломена. Неколцина са убити, други – като бащата на Крум Гърков, братя Руйчеви и Георги Сучев се самоубиват. С последната граната, танцувайки мъжко македонско хоро, слага край на живота си и Герасим Тодоров. От избухването на бомбата тялото му е разкъсано. Органите на милицията поставят в едно одеяло части от тялото му. Първо го излагат на показ в с. Влахи, а после на площада на Гара Пирин. На същия площад и по същото време милицията организира митинг и хоро с музика, по случай разгрома на четата на „бандитите”. Позволяват само на майката на Герасим – Мария, да види мъртвия си син и тя му измива лицето, но не й предават тялото*. Гробът на Герасим Тодоров, както и на останалите горяни и досега не е открит. Акцията завършва на 4 април. Няколко дни по-късно, отговорниците по нейното провеждане пишат: „Ние смятаме, че акцията по ликвидиране на бандата започна късно. Нейното ликвидиране е било възможно много преди това, когато е била малобройна, когато базата й сред населението е била много по-слаба… София, 8 април 1948 г. Оперативен щаб: Капитанов, Рачев, Трифонов”*. Ето как властта признава за широката подкрепа, която Горянското движение е имало сред населението. И не само в Пирински край. Така е било и в Софийско, Пловдивско, Сливенско, Старозагорско, Врачанско, Варненско, Хасковско, Бургаско, Шуменско.
Заловените четници и техните помагачи, общо към 80 човека, са изправени пред съда в Горна Джумая (Благоевград). На смърт са осъдени 12 от тях. На осем присъдите са изпълнени незабавно. Другите са осъдени на различни срокове затвор. Голяма част от съмишлениците и помагачите са изпратени по лагери без съд и присъда. Не малко са изселени в Северна България. Майката, двете сестри и Крум също са изселени. Това стана преди акцията за заляване и ликвидиране на четата на Герасим Тодоров да започне. За смъртта на баща си Крум научава много по-късно.
Последната среща между бащата Петър и сина Крум е около Рождество Христово, в навечерието на 1948 г. „Бях си дошъл във ваканция от Горна Джумая (Благоевград), където учех в гимназията. Баща ми пратил хора в Брежани да ни заведат при него в Сенокос, където четата е била отседнала. Двамата с майка ги последвахме в тъмнината. Беше ясна, студена нощ. Като наближихме селото забелязахме други въоръжени мъже, които охраняваха наоколо. Влезнахме в една къща. Вътре беше баща ми. Препасан с патрондаш, с голяма брада. Прегърнахме се. Сълзи напираха в очите ми. Той забеляза това на светлината на газената лампа. Сложи ръка на рамото ми. Погледна ме в очите и ми каза, че сега аз съм мъжът вкъщи и на мен е отговорността за майка и сестрите. Трябва да бъда смел. Заръча ми да се уча добре. Комунистическото тегло ще свърши, но за това са нужни хора като него и другарите му, които да поведат борбата. Затова сега сме разделени. Аз стоях объркан. Беше ми трудно да оценя ставащото, а още по-малко да си представя бъдещето. Настоящето не обещаваше нищо добро. Размениха няколко думи с мама. За нея нещата бяха ясни – предстояха тежки времена. Срещата беше кратка. Трябваше да се връщаме. Няколко от четниците ни придружиха обратно към дома. Предупредиха ни, че никой не трябва да узнае за тази среднощна разходка.”
На 9 март 1948 г., малко преди да навърши 15 години, Крум е арестуван. Това е дни преди Държавна сигурност да предприеме широкомащабната акция по ликвидирането на четата.
„Приготвях се за училище. Бях излязъл на двора на къщата, където бях на квартира, да се измия. Чешма вътре нямаше. Тогава се появиха двама милиционари. Очевидно са ме чакали. Попитаха ме аз ли съм Крум Гърков. Отговорих положително. Наредиха ми да тръгна с тях. Поисках да си взема връхни дрехи. Не ми позволиха. Така се озовах в милиционерското управление. Там заварих майка и сестрите.” Те били арестявани ден по-рано. Подкарали са ги от дома ни под конвой. От Брежани до Симитли са вървели пеша. Това са 9 километра. А от Симитли до Горна Джумая са ги качили на влака. Не са им дали да вземат нищо със себе си. То пък се случило майката да изпере малкото дрехи, които са имали, и да ги сложи на простора да съхнат. Мокри били, когато са ги подкарали като добичета. Не са им казали, къде и защо ги водят. В затвора ги държали четири дена. Викат ги на разпит поотделно. Главният въпрос е къде е бащата. Разпитващите им казват, че знаят всичко, че са се срещали с него. Искат потвърждение. На четвъртия ден с влак са отведени в София, където престояват няколко дни. Отново ги натоварват на влак, заедно с още две семейства, и пак на път към неизвестното. В Мездра едното от семействата е свалено. Другите продължават към Видин. На една от спирките свалят и второто семейство. Така до Видин стигат само Гъркови. Държат ги няколко дни в затвора. От Видин с камион ги отвеждат в град Кула. Там престояват една седмица в килия в милиционерското управление. Една сутрин ги натоварват на каруца и без обяснение ги подкарват нанякъде. Това нанякъде се оказва село Шишанци, с една спирка в село Бойница. „Малкото хора на плащада ни гледаха изумени – млада жена с три деца, водени от въоръжени милиционери. За какви ли престъпници ни взеха?” След още 6 километра стигат Шишанци – „нашето final destination”. Тук конвоиращите ги милиционери с наметнатите на рамо шмайзери изчезват. „Какво нещо е човекът! От тези няколко седмици, прекарани под охрана и затворнически килии, съм запомнил няколко неща. Едното беше от затвора във Видин. Един милиционер ни донасяше допълнително храна през нощта и прибираше чиниите от килията преди да се съмне. Второто в Кула. Друг милиционер ни носеше завивки, които на ранина прибираше от килията. Има и милостиви хора на тази земя!”
Шишанци – малко село с една улица и прашен мегдан. “Най-хуманната” власт – социалистическата ни беше отредила съдбата на аргати – роби, да работим по чужди къщи за къшей хляб и някоя скъсана, ненужна на стопаните им дреха. Разделиха ни. Майка, с по-малката сестра, дадоха при един имотен човек. Мене ме дадоха да работя в къщата на кмета. Другата сестра дадоха на едно учителско семейство. Казвам дадоха, защото не знам каква друга дума да кажа. Никой не ни пита за нищо. Раздадоха ни като вещи или като роби. Всяка сутрин аз се подписвах в общината. При кмета не се задържах много време. Вероятно ме беше взел, докато се намерят други „нуждаещи“ се. Такива се оказаха едни стари хора. Работех на нивата им, грижех се за добитъка, поддържах къщата и двора. При тях и спях. Не се отнасяха лошо към мене. То и нямаше как. И двамата бяха болнави и немощни. ”
Кореспонденция с роднините нямат. Никой не знае къде са. Било им забранено да пишат писма. Две или три години след интернирването им Крум моли кмета да го пусне да отиде до Брежани. Разрешава му при условие, че до три-четири дена ще се върне. Крум тръгва към родния край. Отсяда при вуйчо си. „Той ми каза, че баща ми е мъртав. Цялата чета била разбита. Имало убити, самоубили се, а живите осъдени – някои на смърт, други на дълги години затвор. Той не е виждал трупа на баща ми. На никого от близките на загиналите не било разрешено да погребат своите си хора. Не им било и казано кои са убитите. Заровени са някъде в общ гроб там, където са избити.”
Връща се на четвъртия ден. Животът в Шишанци продължава, както преди – работа, работа за един комат хляб и покрив над главата. Пари нямат. Никой не им е плащал за работата. Макар и разделени в различни къщи, семейството се вижда всеки ден. Сестрите ходят на училище в селото. Крум е приключил с образованието си в деня, в който е арестуван – изключен е от всички училища в страната.
„Една вечер, беше четвъртък, бащата на кмета, възрастен, добър човек, среща майка ми. Казал й: „Момчето ти в понеделник да го няма, иначе нещо лошо ще му се случи.“ Идва тя при мене, уплашена до смърт, и ми казва това. Тази нощ не можах да заспя. Какво ли можеше да означава това предупреждение? Сутринта не внесе успокоение, напротив. Един от граничарите от поделението, което е близо до селото, той беше от нашия край и се бяхме опознали, ме потърси в селото. Каза ми до понеделник да съм изчезнал. Помолих го за помощ. Той ми каза, че не може да ми помогне, но ако реша да бягам през границата, не вярва някой от войниците да стреля. Да бягам, а какво да правя с мама и двете сестри?” Крум отива при майка си. Казва за второто предупреждение, дошло от войника. Казва и за евентуалното бягство през границата. Не допуска да е провокация и да ги застрелят при опит да преминат границата. Решението е взето – ще бягат всички, ще опитат в неделя. „Определяме си среща на полето в една от нивите, където работим. На сутринта в неделя аз се измъквам на там сам. Мама е със сестрите. Минават през селото. То една улица, всеки ще те види. Питат я хора, къде толкова рано с тези деца е тръгнала. Тя казала, че вчера са пасли овце и са изгубили една, та отиват да я търсят. Това е през м. август. „Валеше ситен дъжд. В непосредствена близост до границата се събрахме. Там някъде беше къщата на Петър Петришков. Потърсих го и го помолих да ми помогне да прекосим границата. Той се уплаши. Казва да се махаме, че ще му запалим къщата. Все пак помогна. Каза ми, че преди малко офицерът и един войник минали с конете, така че сега е моментът да бягате. Казвам на майка да бягаме към малката горичка пред нас. След гората е голо. Изсечено е нарочно, да се вижда ако има хора. Съвсем до граничната линия има изорана ивица земя. Оре се много често. Поддържа се рохкава земята, та ако някой мине, да остави следи. И така стигнахме в горичката. Оказахме се точно срещу вишката на югославяните. Вишката на нашите войници беше доста настрани. Изглежда сме попаднали на добро място. Казвам им: „От тук нататък само бегане напред. Никакво спиране, никакво обръщане назад.“ Това са 100-200 метра голо място. Нямаше време за мислене. Хванахме се със сестрите и майка за ръцете и хукнахме срещу вишката на югославяните. Останали без сили, паднахме на земята. Миг по-късно югославските граничари бяха при нас. Това беше август 1951 г. Без пукната пара, без лични вещи и документи. От тук насетне ние бяхме в ръцате на Господа.”
От заставата ги карат в Зайчар – голям околийски град. Формален разпит – имена, откъде идват, кои познаваме в селото, как се казва кметът. От там ги закарват в Ниш, в лагер, където заварват доста българи. Не стоят дълго, препращат ги във Войводина, в голям емиграционен лагер. На свободен режим са. Крум работи във фабрика за керемиди. Сестрите му ходят на училище Няколко посещения в лагера прави Тодор Алексиев – бивш адвокат, избягал преди години от България. По това време той е представител на Българските задграничните организации в изгнание, по настаняване на бежанци. Във Войводина престояват повече от година. След това ги отвеждат в Герово, Харватско, в голям лагер, строен по време на войната от италианците. По това време отношенията между България и Югославия започват да се подобряват. Югославските власти връщат масово бегълци обратно в България. Един ден в лагера идват служители от американското посолство в Белград. Правят списъци на хората, които искат да емигрират по Западна Европа, Америка, Австралия. Организират се два транспорта с хора. Единият заминава за Италия. Вторият, около 750 души, сред които са Крум, майка му и най-малката сестра, заминават за Белгия. Другата сестра остава в Югославия, където се била омъжила.
„Напуснахме Югославия през август 1956-а, пет години след като бяхме избягали от България. Пристигнахме в Брюксел. На гарата бяхме посрещнати с военна музика. Оттам ни закараха в нещо като казарма. Дадоха ни документи за самоличност. Трябваше да кажем каква професия имаме или какво искаме да работим. Тези, които искат да работят в мините, могат да заминат – и аз се писах за рудниците. Копаехме въглица. Там изкарахме една година, след което се преместихме в Брюксел. Намерих работа в една фабрика. Изработвахме метални конструкции за мостове. Тук се конструираха, изработваха отделни елементи или цели мостове, боядисваха се и се извозваха нанякъде. Изобщо в Белгия се чувствахме много добре. Нямаше никаква дискриминация. На емигрантите надниците бяха такива, каквито и на месните хора. Събирахме се българите често. Властите ни дадоха възможност да избираме – дали да останем в Белгия, или искаме да отидем в друга страна. Много останаха в Белгия. Ние кандидатствахме за САЩ. Малката сестра Лили се венча в Брюксел за българин. С него замина за Чикаго през м. май 1959 г., където той вече се беше установил. С тях тръгна и майка. Аз дойдох в Чикаго през 1962 г. Спонсор ми беше Христо Яйчаров. Много образован човек. Говореше свободно няколко езика. Учил е известно време в семинарията в София. Оттам се познавах и с Кирил Йончев, владиката. В Чикаго се ожених. Жена ми е от Гърция, от о. Родос. Работа започвах като чистач в една фабрика. Плащаха ми 47 долара на седмища. Това прави 1 долар и двайсет цента на час. След това намерих работа в фабрика за хромиране на метални части. Издигнах се до формен – нещо като началник. Собственикът беше германец. Имал е много патенти в областта на галванотехниката. В Чикаго не стояхме много. Сестра ми се премести в Лос Анжелис, Калифорния. И ние решихме да направим същото. Заминахме през 1963 г.
Емигрантите там се събирахме в културния клуб. Това е една сграда на няколко етажа. На първия етаж имаше голям салон. Събираше към 750 души. Главните противоречия при нас, българите, идваха от страна на двете политически организации – на земеделците и на царистите. Земеделците бяха републиканци. Имаха крайно отрицателно отношение към монархията и нейните представители. Към монархистите принадлежеше групата на Българския национален фронт. Мисълта ми е, че много партийни ежби имаше в културния клуб. Доброто беше, че две ярки фигури от двата лагера търсеха постигането на разбирателство. Това бяха Дора Гъбенска и Христо Яйцаров, който дълги години живя в Чикаго. В мое лице и двамата бяха видели човек, който държи на народното единство, неприемащ партийните дрязги. Бях избран за секретар на клуба. По-късно те ме помолиха да стана президент. И аз приех. Първото нещо, което направих, беше да не допускам партийните разправии в клуба по време на общобългарски мероприятия. Това създаде много ведра обстановка за всички чествания и вечеринки, които провеждахме. Дора Гъбенска беше поетеса. Тя беше председател на дружеството на българските писатели и културни дейци в изгнание. Издаваше списание „Лъч“. Тя ми помагаше много при подготовката на доклади, които трябваше да изнасям като президент. Христо Яйчаров също беше много добър човек. Той помагна на десетки българи да си намерят работа. Сигурно още го помнят много хора и тук, в Чикаго, които той устройваше на работа в S&C Electric.
Незабравимо ще остане за мен честването по повод 3 март. То се състоя на 28 февруари 1970 г. Вече бях председател на Българския културен клуб в Лос Анжелис. По предварително взето решения направих среща с кмета на града Сам Йорти. От името на българската емиграция и по примера на други емиграционни общности отвъд Желязната завеса, помолих да организираме тържествено честване на 3 март. Кметът се отзова с готовност. На деня пред сградата на кметството се проведе тържеството. Аз заедно с кмета, под аплодисментите на присъстващите, издигнахме на пилона българското знаме. Военнен духов оркестър изпълни „Шуми Марица“ и Американския национелен химн. Речи произнесоха кметът и инженер Стоян Иванов, заместник-председателя на клуба. Програма от български народни песни и танци изнесоха децата, под ръководството на Светлана Сиракова.
Дребните яжби, освен по партийна линия, бяха и по черковна. Едни държаха на страната на владиката Андрей и Синода в София, други – в по-голямата си част българи от Македония – бяха към епископ Кирил Йончев от Правостлавната църква в Америка (ОСА). То нямаше и българска черква още. Служби се извършваха в клуба. И кръщенките. Нашите деца са кръстени в клуба от дядо Кирил. Имаше едни доктор Жеков, дойде от Германия. Беше с царистите. Той организира да се купи църквата. Събраха се бързо пари. Намери се и църква „Св. Георги“. Тя беше руска. Малка, неподдържана. Инж. Славов направи планове за ремонта. Сума ти народ се включи с безплатен труд. Двамата, аз и Любен Атанасов, той беше контрактор, направихме покрива. Тази черква беше към владиката Андрей и синода в София. Свещеник стана едни емигрант, отец Огнянов, с който бяхме заедно в лагера Герово.
В Чикаго се върнахме през 1974-75 г. Когато се преместихме тук, Дора Гъбенска беше ми дала едно писмо, да го предам на доктор Паприков. Видяхме се с него в един германски клуб. Той вече знаел от Гъбенска, че ще го търся. Посрещна ме с думите, че съм предал клуба на комунистите. Може да е било шега, той обичаше да се шегува, но ме засегна много. Отговорих му, че не съм го предал, а трябваше да напусна и избраха за председател земеделец. За Паприков земеделците са комунисти. Сигурно защото са против царя. Това ме отблъсна от политиците и политиката.
В Чикаго продължих да работя като бояджия – професия, която бях усвоил в Лос Анжелис.
Станах ръководител на бригада, а последните 5 години супер интендант – надзиравах работата на няколко бригади. С този занаят се пенсионирах. Имаме две дъщери и много внуци. Просторен дом.
Посетих на няколко пъти България след промените. Търсех гроба на баща си, доказателства за неговата смърт. Няма. Комунистите не са оставили следа от него. Те са искали и от нас да не останат следи. В общината в Брежани не ни намериха в архивите. Хора с нашите имена няма! Добре, че в дневника на църквата ни намериха, та ни издадоха дубликати на кръщелните свидетелства с които си извадихме български лични документи.
Не си спомням нищо добро от България. Не я мразя. Само не мога да разбера, с какво майка ми, аз, 14-годишно момче, и по-малките ми сестри заплашвахме комунистическата власт, та те се отнесоха така с нас?“
–––––––––––––––––––––––––––-
* Б.а.: За горянското движение и четата на Герасим Тодоров са ползвани и публикации от Интернет.
.
About the Author
Другата България, другата история!