Home » Авторски страници, литература

Пун джеб

2020.10.21 Един коментар
Spread the love

.

Новела от Тодор Христов

Рисунка: Наталия Иванова

 

Седях с моето семейстово до печката. Цялата земя беше покрита със сняг. Валеше на парцали, а в низините страхът се носеше заедно с мъглата. Ръка за ръка, превземаха, но и често бяха отблъсквани. Играещите пламъци ме върнаха в спомените.

 

ОТБОРЪТ

Много лек ден, фееричен. Сякаш се носехме над тежката, пълна със страх мъгла, и мечтаехме за изкуство. Дали не бяхме едни глупави, страхливи оптимисти, оправдаващи се с духовност и вяра. Уж над другите – по-умни от другите, а те ни се подиграваха, присмиваха, правеха същото, което и ние. Това са лошите, а ние – добрите.

Буцев беше най-голям, после батко Пепи, аз и Жоро – Гопето. Бяхме родени през около десетина години. Една малка, разбита команда, но пък весела. Борехме се с нещо, което може би не съществуваше. Звяр! Враг! Постоянно се страхувахме от собственото си „Аз“. Оплаквахме се, мрънкахме! Това беше типично за представители на България.

Ако се оплачеш на американец, той ще те отбягва, но тук беше обратното. Ние живеехме от мъката на другия.

Та, четиримата и още много като нас, бяхме отбор.

Живея в Испания. Имам двама сина, една дъщеря и прекрасна жена; тук сме от осемнадесет години. Живеем прекрасно! Само като се сетя как се мъчихме в България и се потискам! Кошмар, тегоба и много страх! Това беше България – едно беззъбо плашило! Децата често ме питаха:

– Татко, защо плачеш?

Не можех да им кажа точно, затова написах тази история.

Та, четиримата се захванахме с един проект, правехме изкуство и арт инсталации. Цели три години ни отне да възстановим една стара къща, в която направихме галерия, а и точно толкова време ни отне да навием Жоро да бачка с нас. На третата той започна да пише книга. В началото на проекта Гопето си мислеше, че го експлоатираме и искаме нещо от него; мина време, докато го приласкаем – батко Пепи беше цар в това. Ние бяхме отбор неслучайно! Допълвахме се, въпреки че всеки беше различен от другия. Отбор пък се наричахме, защото целта беше ясна за всички, дори без да сме говорили за нея, но по-късно ще стане въпрос за това.

Жоро беше най-мнителен, безкрайно много пъти лъган, разочарован многократно. Иначе – интуитивен, сензитивен, прям, истински човек. Долавяше всяка нотка спекулация, а съмнението беше най-силното му оръжие.

Аз нямах особени качества. Имах едно и то бе достатъчно – трудолюбие.

Петър, бате Пепи – добър до безсъзнание. Той беше най-добрият ни играч! Начетен, хитър, мъдър, Пепи правеше добри планове, съчетани с разплитане на невъзможни възли.

Буцев – мозъкът. Журналист, който имаше цялата информация на света.

Мнителни, с хитрост и план за действие, подплатени с много информация – нашият неорганизиран, решителен отбор беше готов да нанася удари на врага. Целта, накратко казано, беше – поне отчасти да разберем, защо съществуваме?

Може би това бе въпросът, който всеки си задава толкова често, колкото и не може да си отговори.

Събрахме се първия ден. Няма да забравя да спомена и другите съотборници, които бяха много важни за нас – Тали, Дамара, Цвети, Мони, Финдо и още много други.

Тогава, когато живеех в България и разработвахме този проект, бях много щастлив, не колкото сега, но много щастлив. Интересното в случая е, че се бяхме събрали само хора с различни философии за живота. Всеки възприемаше света по различен начин, но не можеше да отговори на вечния въпрос. Част от въпросите, засегнати от отбора, бяха: “Защо сме Българи? Защо точно ние? Какво точно значи Българин?“.

Събрахме се първата вечер в клуба, бяхме над тридесет човека. Всички заедно избрахме Буцев за говорител и разпоредител. Тъй като беше най-голям, най-информиран и с най-много житейски опит, но и отличен анализатор. Той винаги разглеждаше темите в различни аспекти, отвътре-навън, от темата към гледните точки, та и от паразитите на темата към самата нея. Именно затова, той даваше думата и се грижеше за реда в залата. Дотук добре! Това беше последното, за което се разбрахме, и то може би отговаряше донякъде на един от въпросите – “Какво е българин?”. А отговора – “Не работи добре в екип” сложихме под графата с въпроса. Беше напредък, доста голям при това. Имахме вече малка част от отговорите на въпросите. След петата среща някак си се разбрахме, един след друг да изложим накратко възприятията си за света, а другите да записват и след това да споделят мненията си, и да се аргументират, разбира се. Това, че сме различни, беше толкова ценно. Всеки от нас беше толкова цветен, разкошен, прекрасен; ако бяхме еднакви, нямаше да има смисъл да се събираме, да обсъждаме, а може би и да сме живи! Щяхме да сме просто едни сиви, еднакви, оцеляващи, но не и живи същества. Трябваше да се осъществим в този живот!

Първи изложи тезата си Жоро Русия. Само да допълня – всеки от нас имаше прякор! Пряк път до човека, това доокрасяваше пъстротата на уникалността му.

– Според мен… – започна Жоро и продължи да излага тезата си около пет минути.

Накратко, той във всичко и във всеки виждаше само хубавото, затова и постоянно беше усмихнат. Никога не го бях виждал намръщен. Това пък беше повод Буцев да се намръщи, той беше винаги по средата – уравновесен и умерен.

След Русия, стана Гопето. И той беше уникален! Гледаше втренчено към нас в залата, носеше листове и всички си помислихме, че ще говори повече от час. Но, уви! Той каза само:

– Нямам мнение по въпроса!

После се изсмя с глас! Така, както само той си може! Цялата зала избухна в смях, заразена от неговия. След това всяко нещо се обръщаше в смях, в майтап и лигавщина. Само Буцев беше сериозен и намръщен, не изчака достатъчно и закри после поредната вечер на дискусии. Само той нямаше прякор.

Направихме доста събирания и след тридесетото Буцев не издържа, и ни заяви най-официално, че няма да участва в това, и че не иска да ни вижда повече. Тръгна си и наистина повече не дойде! Трябваше някой да заеме мястото му, но никой не се осмели да поеме тази отговорност. Това ме накара веднага да добавя в графата под въпроса “Кои са българите?” – “Българите не обичат такъв тип отговорности”. Това пък беше тема, която засегнахме по-късно.

Излезе една вечер Жеко. Огромен мъж, канара! Той каза точно, кратко и ясно:

– Моята филисофия за живота е следната! Страхът е това чувство, което те кара да стоиш в старото, лъжливото, познатото. Спира те да влезеш в новото. Страхът е пречката за нас. Когато детето се сбогува със страха, колелото тръгва без помощни колела. Това е!

Залата започна да ръкопляска! Всички се съгласиха, дори Буцев да беше останал, щеше да е съгласен. След Жеко излезе жена ми Наталия. Тя имаше сто процентна теория за всичко и я защитаваше до последно. Повече усещаше нещата, отколкото имаше информация.

– Според мен, има основни, важни събития, които ни се случват в живота. Те са ни предначертани; начинът, по който ще достигнем до тях, обаче, е нашата свободна воля. – Тя даде и пример: – Ние избираме дали ще караме по магистрала или по второкласен път, но и двата маршрута минават през едни и същи градове, те са там и ние не можем да ги избегнем.

Нищо не можеше да я убеди в обратното, а може би и останалите от българския отбор – също. Всеки защитаваше само своето и отхвърляше чуждото, къде с аргумент, къде без. Това беше моментът, в който отбелязахме отговор в графата под въпроса “Какъв е българинът” – “Човек с мнение! Човек с характер!”. Всички в залата бяха чели какви ли не книги – за прераждания, регресии, на източни и американски психолози, проимперски книги, загадки и тям подобни… Буцев би ги изхвърлил директно в боклука, само виждайки корицата, и книгата щеше да направи последен опит за полет, озовавайки се в кофата за смет. И по-добре! Дойде и моят ред на микрофона. Засегнах точно това, че повечето книги на пазара служат за объркване на читателя, а не да го накарат да мисли. Точно обратното. Когато наготово ти е дадена информация, та дори философия, ти спираш да мислиш. Но моята философия остава само моя.

После излезе отпред шампионът по мислене, Иван Манев – Мъната.

– Здравейте на всички! Казвам се Иван Манев…

Той сподели, че още от ранна възраст ни обездвижват и ни учат как да не мислим, че цял живот повтаряме чужди мисли и фрази. Той твърдеше, че всяко нещо може да се докаже математически и всеки сам може да стигне до истината. Мъната е уникален мъж, шампион по мислене, по гребане и по философия. Той проверяваше всяка една дума и нейното значение. Когато Иван говореше, всички бяха възхитени, колко е усмихнат този човек. Друго интересно негово твърдение бе, че засегна и тялото.

– Здрав дух в здраво тяло.

Опитах се да го оспоря, но без резултат. Мъната научно обясни, че няма как да е здрав духът без здраво тяло. След Иван Манев погледнах към батко Пепи. Той седеше и гледаше най-отзад, беше сложил единия си крак върху другия, а юмрука – под брадичката.

– Батко Пепи, ти си – подканих го аз.

– Ц… Ц… Не искам – отговори умислен той.

– Айде де, Пепка, моля те – упорито продължавах да го подканвам. Той бе от хората, които, като решат нещо – край, точка. Обичах хората с характер, а в залата имаше точно такива. Безхарактерните биха се съгласили с всичко, нямаше да е интересно. Нямаше да стигнем до отговорите на въпросите, които бяхме поставили.

Една от тезите, доста интересна и много различна, беше Финдовата:

– Станислав Илиев – Финдо, за тези, които не ме познават…

Така започна той. Едва ли имаше човек, който да не го познава. Толкова харизматчен, толкова енергичен, красив българин. Дядо му бил първият поп в село Панчарево. Финдовото възприятие беше уникат. Той вярваше в себе си. Уникален, много, много различен и цветен, винаги открояващ се в тълпата. Но къде ли е Ахилесовата му пета? Това пазеше в дълбока тайна. Станислав дойде само да изкаже твърдението си и тръгна нанякъде. Винаги бързаше. Това беше неговата сила, той сякаш се надпреварваше с времето и май побеждаваше на този етап. Финдо ме запозна с човек, който говореше само в рими. Това бе Боби – Картинката, чиято „задочна“ философия беше поезията.

Ще споделя само още една философия, която е на бате Венци. Философията на шегата. Той се шегуваше и обръщаше всичко на гавра – независимо на каква тема го попиташ, колкото и сериозно да е. За него нямаше нищо сериозно. Всичко беше една голяма шега. Уникално!

Случайно или не, срешнах едно момиче. Запознахме се на хорото на един сбор. Зададох й въпроса:

– Как виждаш живота?

Румяна, с прякор Засмяна, отговори:

– Като танц, забавление и смях.

Отпуснат бе проект и всеки от нас трябваше да участва срещу определена сума. Една година мина в разговори и спорове, докато всеки от нас изкаже теориите си, но проектът пропадна. Много бяхме разочаровани. Не открихме съвършенната формула за живота, изпокарахме се и проектът се провали!

 

БЯГСТВОТО

Нещо в мен не спираше да ме гложди. Исках отговори на въпросите! Разочарован, седнах с жена ми в едно заведение и шеговито попитах момичето зад бара:

– Какво е за теб животът?

– Пържени картофи със сирене! – отговори тя.

Засмяхме се и в този момент видяхме друга наша позната. Веднага й зададох същия въпрос. Получих не по-малко интересен отговор от “Картофките”, а именно “Грабеж”.

– Животът е един и трябва да извлечеш максимума от него! – получих като допълнение на отговора. Интересно!

От целия проект остана таблицата с някои от отговорите на въпроси и листата бяха в джоба ми. Извадих ги. Донякъде бяхме отговорили на въпроса “Що е българинът?”. Взех таблицата и тръгнах да я лепя на един стълб в селото. В този момент видях Марио – Комарио.

– Комарио, какво за теб е животът, пич?

Бъдещата надежда по гребане и мислене ми отговори кратко:

– Безсмислица!

Уникално! Просто и уникално! Хванал листата в ръка, останах безмълвен! Хвърлих някои от отговорите в коша, при източните философии, американските психолози, аналитици, империалисти, националисти и фоби. Прибрах се, разочарован от цялата история, и казах на жена ми:

– Събирай багажа, отиваме в Испания! Продаваме всичко! Къщата, колите, вещите си и се махаме! Тук с българите няма оправяне! Скапано е! Всеки си знае неговото! Нищо не става!

На Наталия също не й харесваше животът в БГ и много се зарадва от идеята. Тя отдавна искаше да емигрираме. Пуснахме къщата в брокерски сайт, отървахме се от всичко останало. Избягахме! Доста обнадеждени!

 

ЧУЖДА

Кацнахме в Мадрид с доста пари. В интернет бяхме харесали едно селце, близо до столицата. Никога не бяхме ходили там. Никога не бяхме ходили и в Испания, но знаехме, че там живеят свободни хора. Близо месец живяхме в хотел, докато оправим документите на къщата. Всичко мина гладко. Нанесохме се и бяхме по-щастливи от всякога!

– Забравяме всичко! Трием старото и започваме начисто! Тук е нов свят!

Това бе новият и прекрасен свят, за който бленувахме. Савършенната материя! Още след нанасянето си в къщата се запознахме с всички съседи, а на втория ден си купихме кола и отидохме до Мадрид, да пием кафенце. Хората бяха усмихнати, свободни – изглежда. Усещаше се интернационалният дух. Гледайки това – прекрасната архитектура, усмихнатите хора – извиках:

– Здравей, живот! – Засмяхме се с Талката и си продължихме разходката.

Беше фантастично! Всичко, за което сме мечтали! Нямахме проблем със закупуването на къщата, нито с покупката на колата. Направи ни впечатление колко уредено е това, но си бяхме забранили един на друг да споменаваме за България. Така и стана. Всеки тайно сравняваше старото и новото, но никога не изказваше на глас нито сравненията, нито липсите. Това оставаше някъде вътре в нас. Мина доста време, живеехме все така прекрасно, усмихнато и мога да твърдя – лесно. Тали забременя! Уникално! Почнахме да мислим име на детето и се скарахме за първи път! Изброявахме стотици имена. Но как, как да се казва? Отново, искахме или не, се върнахме на тези забравени или не въпроси. Името на всеки от нас носи философското начало. Повечето хора, незнаейки това, кръщават децата си, чули случайно по телевизията името на някой авторитет, спортист или певец! Исках нашето дете да носи достойно име! Да не се срамува от него! В тези дни нарушихме обещанието си да не споменаваме повече България! Започвахме разговори, прерастващи в караници, може би прихващахме от нрава на испанците. Обмисляхме да го кръстим с испанско име. Беше решено!

– Детето ще бъде гражданин на света!

След това решение преживях най-тежкия месец в живота си. Не можех да спя! Не ядях! Не казвах на жена ми, но към края на месеца ми пролича. Разболях се! Тя ме питаше постоянно:

– Какво има?

Аз мълчах! Мислех, че това просто е временно състояние, че ще мине, че децата ни ще живеят в “новия-стар” свят! Правехме всичко това за “светлото бъдеще”, то обаче се превърна в “тъмно настояще”. Състоянието ми се задълбочаваше и не можех да приема факта, че детето ми ще носи не българско име! Това ме побърка! След като разбрах, че “светлото бъдеще” е утопия, всичко нагнетявано дълбоко в мен избухна! Разплаках се с глас! Плачех за България, жена ми – също, а уж си имахме всичко! През сълзи се върнах назад във времето! Спомних си за един случай там и го казах на глас:

– Седяхме в заведение, когато попитах Дейвид – Дамара, какво за теб е животът. А той ми отговори: “Животът за мен е необясним, Тоше, а ако някой ти даде отговор на този въпрос, значи е тъп на галош, а човекът е едно животно!“.

Сълзите ни преминаха в смях! Грабнах телефона, наруших и отмених семейната спогодба “Никога да не общуваме с никого от БГ!”.

– Ало, Дамар! Як шамар! Как си, бе? – почнах да се смея.

– Ей, идиот, леле, леле, леле! – почна да се смее отсреща Дамара.

– Дамар! Как сте? Що сте?

– Е… бачкам, направих си сервиз и отделно морга за коли.

– Аааа, още ли се занимаваш с това?

– Е, знаеш как е! Вие?

– Ние сме много добре, но малко се скарахме с Наталия!

– Защо?

– За името на детето ни. Бременна е!

– Е бреее, а честито, ще черпиш! – отново започна да се смее.

– Е надали! Ще ти пратя чипс по куриер! – И двамата се смяхме дълго по телефона. После Дейвид ми предложи нещо уникално.

– Кръсти го Кубер!

– Кубер, еййй, уникат, човек!

– Дааа, да!

– Ще се казва Кубер! Точно! Айде, чуваме се Дамар! Чао!

– Чао!

След разговора с Дейвид заявих най-тържествено на Талката, че синът ни ще се казва Кубер, ще носи българско име! Тя беше очарована, тъй като знаеше историята на кхан Кубер. Така и стана! Роди се детето ни! Дойде с името си! След две години жена ми пак зачена, нямаше смисъл да говорим за име. Тя остави избора на мен. Второто ни дете се роди – момиче с името Невена. Третото не почака много. Скоро дойде на бял свят и Терес. Така животът ни в Испания продължи и бяхме подсигурени, получавахме добри пари. Аз рисувах на улицата в центъра на Мадрид, припечелвах достатъчно, за да издържам всички. Жена ми се грижеше за децата. Живеехме добре. Всичко в Испания беше уникално уредено и подсигурено. Рисувах на площада и си задавах въпроса: “Защо дойдохме тук?”. Избягахме, защото е по-лесно, защото е по-хубаво в материйката. Има здравеопазване, образование, има всичко и е достъпно. Измъчва ме мисълта, че е лесно да избягаш, а трудно да останеш. Бягат слабите, силните устояват. Рисувах и взимах по тридесет евро за портрет. И в БГ взимах толкова, само че там имах по един на месец, а тук по десет на ден. Отделно организирах малки изложби и изкарвах още доста.

Хората бяха добри, доста отворени, усмихнати, различни и цветни, позитивни. В този цветен разкош започнах да се чувствам празен и слаб. „Аз“-ът ми не можеше да приеме факта, че е слаб, че е избягъл, че е на лесното.

 

ТАЙНАТА

Имах една тайна, която ме измъчваше, откакто бяхме дошли в Испания. Мразех тайните и нямах други, освен тази. Време бе да я изкажа!

– Наталия!

Тя се стресна. Винаги, щом я нарека с цялото й име, става въпрос за нещо сериозно.

– Кажи, Тоше! – едва промълви тя.

– Трябва да ти кажа нещо! Когато тръгнахме от България, аз си взех шепа пръст от двора на село. Сложих я в единия джоб на панталона и в багажа. След кацането ни в Мадрид заших джоба, а след време го зарових в двора на къщата ни. – Наталия стоеше вцепенена, а аз продължих: – Исках да имам част от България тук! Пазех това в тайна, но вече искам да ти го кажа.

– Пълен джоб с пръст! – едва промълви тя, гледайки все така озадачена.

– Да!

Мълчахме повече от час и се гледахме. След този час, обаче, тя се разплака. Чак на следващия ден ми каза нещо доста невероятно! Тя била направила същото!

Недоумявах, как е възможно това?! Случайна неслучайност! Веднага отидохме на двора!

– Къде го зарови? – попитахме се едновременно и пак в един глас казахме: – Точно тук!

Озовахме се на метър един от друг. Копнахме с лопатата и извадихме и двата джоба, пълни с Българска земя. Чудехме се как така и двамате сме го направили. Обяснихме си го с факта, че заедно бяме гледали едно видео с бесарабски българи, които идват на екскурзия до България, а на връщане си взимат по шепа пръст, за да им я сложат в гроба, когато починат.

Седнахме двамата на дивана, всеки с по един джоб земя. В този момент дойдоха децата. Попитаха ни какво е това. Спогледахме се и отвърнахме, че е игра. Детска игра. Те поискаха да играят на нея. Трябваше да измислим нещо веднага! “Изобретателни!” – бих добавил в графата на онзи списък, който изплува в съзнанието ми.

– Елате на двора. Ще скрием пълния джоб, а вие трябва да го намерите.

Така подлъгахме децата. Забавлявахме се доста! Децата започнаха всеки ден да искат да играят на тази игра, която нарекохме “Пун джеб” – в превод от шопски диалект – “Пълен джоб”. Колкото повече играехме, толкова повече се сещахме за това как ние играехме като малки в българските гори, как пасях кравите на баба и дядо в пасищата на Плана планина. Как карахме колела до късно; щурците, мухите, криениците. Все повече се връщах към кошчето за боклук, където беше списъкът с качествата на българина. Сетих се какъв слабак и страхливец съм. Да оставя Род и Родина, и да ги заменя с лесното битие. Изведнъж извиках към децата:

– Дайте джоба тук!

Те говореха и двата езика. Казах го на чист български, но бесен! Бесен на себе си! Никога не ме бяха виждали така. Взех джоба, хвърлих го с всичка сила през оградата и изревах! Извиках побеснял:

– Българияяя! Да живее Българияяя!

Точно след няма и минута, една патрулка спря пред вратата на двора. Джобът се бил пръснал в главата на възрастна жена, но само я бе уплашил. Съставиха ми солидна глоба, докато всички се смеехме със сълзи. Полицаите гледаха странно и, ако имаше глоба за смях, със сигурност биха ни я съставили. Така остана само другият пълен джоб.

Гледайки джоба, оставен върху печката в хола, се сетих за стар приятел в село Панчарево. Веднага му набрах номера, който, незнайно защо, не бях изтрил.

– Ало, Симоне! – казах плахо, чудейки се дали е със същия номер.

– Ало! Да!

– Как си? Тошко е!

– Кой Тошко? – Той винаги говореше бавно, делово, много спокойно.

– Художникът съм. Твоят учител! Помниш ли ме?

– Ооо…. Да! Сетих се! Добре съм. Ти?

Бях забравил колко е умерен. Навремето в селото всеки си мислеше, че нищо не става от това момче, и чеп за зеле, но аз бях сигурен, че е много умен и талантлив. Въпрос на време беше да изгрее и неговата звезда.

– Монка, добре сме, много.

– Е… аз си имам бизнес.

– Ехе, браво!

– Да! Не станах художник, не ме приеха в академията, но пък си направих скромна фирма и си работя в нея. Няма значение каква е.

– Браво, Монка! Бях сигурен, че един ден ще успееш! Браво!

Бях се чул с Дамара и той ми бе споделил, че Симон ходел само официално облечен с бомбе, а хората, които преди си мислеха, че няма да успее, сега му завиждали. Един ден Дамара видял момчето да се задава срещу него. Симон свалил бомбето си, кимнал и му се усмихнал, после извадил маркови цигари, запалил и издишал пушека нагоре, както само той може. Дамара винаги долавяше тези малки детайли. Много се зарадвах, че това момче е успяло, тъй като го смятах за талантлив българин.

Все по-често си мислех за кошчето за боклук и за това как хвърлих ядосан списъка с качествата на българите. Бяхме стигнали до извода, че ние сме индивидуалисти и че в отбор ни е трудно. Всеки има свой диалог с духовния свят, а има и такива, които нямат диалог с никого, но определено са индивиди. Българите никога не се доверяват напълно, те винаги се преструват на толерантни, но не са. Толерантността им стига до момента, в който проучат отсрещния индивид, било чужденец или себеподобен.

Взех лист хартия, започнах да пиша всички изводи, за които се сетих: “Българинът е широко скроен”; “Българин е титла и не всеки роден от българи е българин, тази титла трябва да се заслужи”; “Чужденец може да стане българин и българин може да стане чужденец”; “Българинът е усещане и призвание”. След като възстанових част от списъка, го сложих точно под джоба, пълен с родна земя. После се замислих за другия списък с отговорите на въпроса “Какво е животът?”. Прииска ми се да ги обединя в един – един от всички, изказани по онова време философии и възгледи. Взех лист хартия, започнах да пиша, но… нищо, доникъде. Смачках листа и го хвърлих този път на двора ни.

 

ЦВЕТНА ФИЛОСОФИЯ

Мина малко време и отново се загледах в пун джеб, сетих се за един познат и неговата философия. Тя гласеше:

– Живеем в свят, който е изграден на база насилие и страх. Колкото повече страх и насилие има, толкова по-малко красота и любов, и обратното. В света на страховете има йерархия, точно и ясно структурирана, а при любовта няма структури, няма „по“, няма „най“.

Много ми хареса това възприятие и го записах, припомних си отговорите и на българите в онази зала, започнах да ги записвам отново, всеки един детайлно. Спомних си още, че се бяхме събрали само особен тип хора, различни, цветни, а неособените са скучни, сиви мишки, участващи в най-големия проект на света – живота. Особняците като нас мислеха, разсъждаваха и не оставяха някого да манипулира съзнанието им. Не се доверявахме, не се подчинявахме, не се изкушавахме по лъскавите стоки наоколо, а и не ни беше страх толкова. Страхът е сивота. Мишо сиво!

 

МАЗАНЕ

Забелязах, че оградата на двора отвън има нужда от лек ремонт. Отидох до магазина, купих вар и веднага започнах да подмазвам пукнатинките. В това време при мен дойде една съседка – испанка, доста заможна. Заговорихме се. Попита ме дали съм майстор и дали може да ме наеме. Отговорих й, че няма как да стане.

– Аз съм българин и никой няма как да ме наеме.

Тя се изсмя и сподели, че българите в Испания били само работници и строители. Продължихме да говорим и на жената й стана интересно, зададе ми въпрос:

– Защо не продаваш времето си?

Беше доста интелигентна и начетена. Казах й, че за мен парите не са фактор, че всичко хубаво е безплатно. Тя се опули (казано по нашенски), а следващата й реакция бе да се засмее подигравателно, сякаш искаше да ме провокира. Веднага разбрах какъв тип човек е. Тя беше от онези, различните, които аз разбирах, а те мен – не. Започна спорът! Бях водил стотици подобни, но на един неин въпрос не можах да отговоря.

– Защо мажеш с тази вар, нали е купена с пари?

Останах безмълвен, а тя победоносно си тръгна, качвайки се на последния модел известна марка лимузина. Минаха месеци, докато формулирам оговор, така че богаташката да ме разбере, защото аз за себе си го имах. Бях измазал вече оградата, но изкарах количката, направих си кафе и зачаках. След два часа жената мина с колата си, но не спря. Много ме хвана яд, че си загубих деня. Знаех, че нейната философия си е нейна, а моята – моя, но все пак исках да й “натрия носа”. Разпитах къде живее, селото не беше голямо. Написах бележка и я пуснах в пощата й – “За красивата богата дама от бедния глупав българин! Аз ползвам материята, а ти се уповаваш на нея!”

След този ден, когато и да минаваше с колата покрай нас, извърташе главата си на другата страна.

След като “натрих носа” на испанката, веднага ми изплува философията на един приятел, записах я: “Философията на пластелина. Ако човек няма скелет, базиран на ясни принципи, на които да прикачи знания, той е човек от пластелин”. Имах толкова много тези! Цяла тетрадка, пълна с различни възприятия. Взех записките, сгънах ги на две, после на още две, разших джоба, пълен със земя, и внимателно сложих сгънатата тетрадка вътре. Още по-внимателно приших отново джоба, след което го върнах върху старата печка. Почувствах се значим! Бях довършил проекта от миналото, а и имах една България в стар джоб! България, изпълнена с човешки мисли! Удовлетворен, отидох до стаята ни, а там видях жена ми и трите ни деца, сгушени на леглото! Легнах до тях и от вълнение не можах да мигна! Върнах се още по-назад във времето, когато бях млад, на около двадесет и пет години, още надъхан, буен, неосъзнат. Просто правех нещата, които виждах от някого или които някой ми кажеше, и действах. Копирах без да мисля много. Доказвах се пред другите и най-вече пред баща ми.

 

ВОДОВЪРТЕЖ

Заспал съм – чак захъркал. Сънувах хиляди българи в народни носии, с тъпани, гайди, кавали, гъдулки. Всички се държахме за ръце, смеехме се! Уникална музика! После сънувах възрастни, самотни хора, чийто деца са избягали в чужбина! Избягали да търсят лъскавото и сигурното! Слуги на чужденците, а чужденците, направили системите си за тях, винаги приемаха ратаи. Плачеха възрастните хора, възпитали и отгледали децата си, а после ги подарили на обетованите земи. Една женичка, плачейки, ми говореше: “Какво си нямаме? Какво ни липсва, сине! Имаш си къща, имаш си земя, имаш си храна и топлина!”

Събудих се, плувнал в пот. Казах си и заключих:

– Осемнадесет години съм в Испания! Стоп машина! Прибираме се в къщи!

 

ЯДКА

Преди да тръгнем за България, изхвърлих всичко в кофата. Взехме само пун джеб и възгледите на цветните хора в него. Не можахме да мигнем! Къщата исках да подаря на работници българи, наши момчета. Казах им:

– Пичове, аз се прибирам, вие бачкайте. Елате само да ви подаря къщата!

Те се изпокараха на чие име да е. Изгоних ги! Подарих я на едно сираче от селото. Уникално испанче! Трябваше да поправя грешката! Факт, е че глезеното ни поколение обичаше лесното. Бях глезен и, когато се сблъсках с живота, избрах лесния път – бягството!

 

НАЗАД-НАПРЕД

Връщахме се назад към родината. Родната красавица! Бяхме заделили парички, а имахме и каравана, в която щяхме да живеем с децата, докато се установим. Така и стана. От Испания до нас, минахме през много държави и градове. През целия път се питах: “Защо съществуват въобще държави?”. За различни хора и етноси е ясно, както и за различните култури и традиции. Държавните структори, обаче, ми идваха в повече. По пътя обсъдихме къде в България искаме да живеем. Като млад бях ходил в Родопа планина. Хората там бяха добри и там ми харесваше. Това ме накара да се замисля, че не страната, не градовете, а хората са тези, които създават средата. След влизането ни в БГ, потеглихме към Родопите, там на място щяхме да решим къде ще заживеем. Сетих се за едно селце – Момчиловци.

– Момчиловци? – Името само ми излезе от устата.

– Къде е това, Тошко? – попита ме с интерес Талката.

– Ще видите, карам право натам!

Теглехме караваната с една стара кола. Стара трошка, но със стил. Няма да забравя лицата на децата, когато млад шофьор ни засече и звучно ни напсува през отворения си прозорец.

– Ах, как ми липсваше това! – викна жена ми.

– И на мен! – Засмяхме се с глас.

Смяхме се и на други подобни ситуации, които определено не липсваха. Пристигнахме! В Момчиливци беше уникално, закътанко там, между боровете, населено само с християни. За разлика от околните села. Беше ме впечатлила историята на селцето. Навремето българите не искали да сменят вярата си и турците решили да запалят всичко. Така и станало, но огънят спрял точно пред църквата „Света Богородица“. Турците се изплашили и селото останало и до днес християнско.

 

СЕГА

Сега живеем в село Момчиловци. Не се срамим да се наречем Българи! Вече знаем и какво значи това! Не това, което пише на личния документ, а това, което сме ние. Ние сме отбор или поне част от нас. Всички, които участвахме в проекта с философиите, и които не си проговорихме после, бяхме българи и бяхме отбор, въпреки че не общувахме. Само като се сетя, че търсех перфектната земя и материя, ме хваща яд! Какъв глупак съм бил!

Докато се разхождахме, ей така, цялото семейство, видяхме на една полянка гайдар. Отидохме при него, послушахме го, искахме да си поговорим, но той не пожела да общува с нас. Странно! Попитахме в селото за него. Разказаха ни, че живеел в отдалечена от селото къща, с жена си и четирите си деца, които бил осиновил. Зачудихме се още повече, защо не пожела да поговори с нас. Събудихме се на следващия ден съвсем рано, явно от чистия въздух. Гайда свиреше на вратата.

– Кой свири, Тали? – зачуден, но и вътрешно знаещ отговора, попитах жена си.

– Сигурно онзи гайдар. – Явно и тя имаше същото усещане.

Чу се провикване измежду звуците на гайдата:

– Станахте ли, испанците!

– Станахме, станахме! – позасмяхме се с Талката.

– Ако не сте, сега ще ви събудя – усмихна се широко гайдарят.

Поканихме го да седне, направихме му чай и се заговорихме. Имаше какво да си разкажем. Станахме си близки за много кратко време. Ние му разказахме нашия живот, а той – неговия. След сладкодумията го помолих да посвири. И наду гайдата юнакът, и заговори пущината.

– Много въздух бере! – каза той.

Ние, целите настръхнали, плачем и го гледаме като в транс, децата – и те като замръзнали. Изсвири, що изсвири и понечи да си ходи. Помислих си, че трябва да му дам пари. Бръкнах в чантата, извадих двадесет лева, потупах го по рамото и му ги бутнах в ръцете. Човекът се обиди, хвърли парите и се намръщи. Тръгна си! Седнах на стола, замислих се и си рекох:

– Искам философията му!

 

ГАЙДАРЯТ

Тръгнах веднага да търся гайдаря. Накрая го намерих.

– Извинявай, човек! Не исках да те обидя! – искрено му се извиних.

– Простено ти е! – отговори с плътен, спокоен глас той.

– Може ли да те попитам нещо, гайдарю?

– Може, испанецо! Питай!

– Какво е за теб животът?

Гайдарят млъкна и седна на тревата. Аз изтръпнах, помислих, че пак съм го обидил. Извадих от торбата си пун джеб, след което му разказах за проекта и цялата история. След моята изповед, гайдарят ми зададе въпроса:

– Защо ти е земя, когато вече си вкъщи?

Прав беше! Вече сме вкъщи! Отидохме до една рекичка с красив каменен мост. Застанах замислен над реката и загледах водата. Държах пълния джоб и го стисках силно, след което замахнах и го хвърлих в реката.

 

МОСТ

Седнахме двамата на моста, гайдарят и аз. Седим, мълчим и гледаме водата. Изведнъж той почна да говори. Разказа ми как възприема света. Той бил роден в голям град. Там учил, работил, живял, а се оказа и художник като мен. Писнало му от лабиринта, в който живеят и досега повечето хора. Решил да промени за себе си всичко и завинаги. Взел жена си и децата, и дошли в селото. Сега хвърлят парите, отвратил се е от тях, като види стотинки на пътя ги рита. Учудих се на характера му. Каза, че всичко, което им трябва, си го имат.

– Всичко хубаво на този свят е безплатно, момче! Всичко си имаме! Този, който служи на другиго, не е българин. Той е роб. Страхът създава роби.

Попитах го защо в селото не го харесват, а той отговори нещо, което ме накара да се замисля:

– Защото Робът мрази Свободния, запомни, момче! Истината е проста, а политиката – сложна!

Бях чувал много неща, но такива – определено не! Гайдарят стана изведнъж, сякаш сложи точка на разговора ни. Тръгна към гората. Изправих се. Замислен над думите му, погледнах към рекичката. Там потъваше пълният джоб. Най-накрая стъпих на здраво, след безкрайното лутане в океан от информация. След срещата ни с гайдаря, подредих мислите си. Сякаш намерих това, което търсех, и най-сетне усетих спокойствието, което исках. Разбрах, че истината ме направи свободен!

.

———————————————————————————-

* Още от същия автор – вж. тук и тук.

.

One Comment »

  • Raiko said:

    За простотията

    “Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното – че простотията върви с човека, тъй както той си върви, и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията, седнала зад бюрото и никой не можал да я измести оттам. Доколкото си спомням, цяла комисия ходила да разследва случая, но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението. Разбира се, появата на простотията в едно провинциално учреждение не може да даде никакво отражение върху столичния живот. Столичният живот е крайно чувствителен към подобни явления, макар че и в столицата да се срещнат простотии – било в трамвая, било на улицата или пък в някоя частна къща. Аз лично съм виждал човек да се вози във файтон, а до него седи простотията – и тя се вози. И в трабант съм виждал същата история, а когато беше времето на велосипедите – и на велосипед. През периода на шушляка и на транзистора тя доста гордо вървеше с човека и също като човек свиреше на транзистор и шумеше с шушляка. В минути на откровение един мой приятел ми се оплакваше, че не само живее с простотията си, ами че и бил длъжен да спи с нея. Неприятно му било, казваше той, да легне и да усеща под завивката простотията до себе си. Той лежи и не мърда и гледа по възможност най-кротко да диша, а тя също тъй лежи и не мърда, диша равномерно и кротко – досущ божа кравичка. Вземе ли да похърква, тя веднага почва да похърква заедно с него и той не беше съвсем сигурен дали когато сънува, тя също тъй не сънува с него. Ако простотията може да се побере в едно легло, това все пак не е най-лошото. Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с такава огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи! Виждал съм и потна простотия, виждал съм кисела простотия, а има и усмихнати простотии, тъй както има и дебели. Познавах едного, простотията му беше дебела като купа сено. Питал съм го много пъти как живее с тая простотия и той винаги ми е казвал: “Ами как! Като игла в купа сено!” Можем да приемем, че човек върви с простотията си или пък обратното – че простотията върви с човека, това едва ли ще има особено значение. По-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него. Забелязал съм, че някои хора имат големи късмети, простотиите им съвсем дребни, могат да ги скрият, където си искат. Аз съм виждал и човек, простотията му голяма колкото една дървеница. Ей тук стои, на ревера му, той се разхожда с дървеницата, вози се с нея, храни се, спи, а също така и говори. Той говори, а простотията стои на ревера му като дървеница. Тя стои на ревера му като дървеница, а той говори и ръкомаха, говори и ръкомаха, говори и ръкомаха!” Йордан Радичков “За простотията” Из сборник с разкази “Свирепо настроение”

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.