Home » Авторски страници, литература

Учителко любима, добър ден!

2020.07.18 Няма коментари
Spread the love

.

Из книгата на Пенчо Иванов

„Тандемът Генчо-Пенчо“ (Добрич, 2019)

Генчо Златев на представяне на книгата, май 2019. Снимка: ndt1.eu

.

УЧИТЕЛКО ЛЮБИМА, ДОБЪР ДЕН!

Вратата на резервния изход на магазин „Билла“ се отвори автоматично. На първо време се показа ръка, облечена в износен шлифер, държаща бастун. След нея крак – затропа по земята и като се увери, че е на твърдо, жената прекрачи прага.

Беше достатъчно възрастна, години около 90 – после разбрах, че е на 88. Обърна се с гръб към улицата, наведе се и със свободната си ръка извади една след друга две пълни догоре найлонови творби с продукти. Взе ги и изправи тяло.

Познах я веднага. Хванах пакетите и се опитах леко, без сила да ги взема. Старицата вдигна поглед, изгледа ме учудено, но стоката си не пусна. Напротив – вкопчи пръсти в торбите.

– Дайте да Ви помогна, другарко Иванова! – рекох аз.

– Ти кой си?! – изстреля на скорост с дрезгавия си глас.

Същата, познах я, няма грешка, тя е. Зарадвах се, не съм сгрешил.

– Как кой, другарко Иванова?! Ваш ученик съм, випуск 1965-а. Вие ни бяхте директор в Начално училище „Димитър Полянов“ – град Толбухин.

Учителката разхлаби захвата на торбите, вторачи поглед и ме заоглежда. Рекох да продължа, да и́ вдъхна кураж.

– Пенчо ми викат, от класа на Мария Иванова по Математика, после на Тонова, пак по Математика. Всяка година на 31-и декември играех Дядо Мраз пред децата на училището. Още от четвърти, та и до осми клас, бях достатъчно дълъг…

– Че ти и сега си дълъг! – отсече учителката и пусна торбите в моите ръце. – Онзи, спортиста, нали? –  продължаваше да боботи и на скорост да приказва ръководителката на някогашното ми училище.

– Да вървим, другарко. Знам къде живеете, в блокчето до Общината, ще Ви помогна.

Поехме към главната улица на града. Недка Иванова, така се казва някогашният директор на Начално училище „Димитър Полянов“-град Толбухин, затътрузи крака след мен. Подадох и́ ръка, изкачихме няколкото стъпала между пощата и магазина, стъпихме на равното.

– Как така ме помниш, че и да ме познаеш на туй отгоре?! – рече учителката, – беше спряла да си поеме дъх. Гледаше ме по старчески в очите, дишаше често.

– Как няма да Ви помня, другарко Иванова! Аз и Панайотова по Физика, и Орешарова по Химия, съпруга й Тодоров по География, Дафинка Иванова по Руски помня. За Иван Стоянов по Физкултура да не говорим, че и за бай Мильо, училищния прислужник, онзи грамаден и строг човек…

– Е-е-й, гледай ти, – рече другарката Иванова и пусна усмивка. Всичките ги знаеш! – и заклати глава.

– И заместник-директорката Тончева, ама Вас най-вече. Имам мил и същевременно стресиращ спомен.

– Тъй ли?! – удиви се другарката, спря се и ме загледа. Нямаше как, припомних и́.

– Аз бях физкултурник на училището.

– Знам! Помня толкоз…

– Всяка заран показвах упражненията и ръководех физзарядката на учениците. Този ден и Вие присъствахте. Помня, училищният звънец предупреди да се готвим за влизане в класните стаи, началото на учебния ден бе след няколко минути. Вие дойдохте до мен, положихте ръка на рамото ми и рекохте с онзи властнически, респектиращ глас, който впрочем и към ден-днешен не сте загубили:

– Почакай малко! – заповядахте ми тогава. Останах, къде ще ида, но сърцето ми заигра. Предусещах нещо, което ще ме развълнува, изплаши. Държахте в ръка един пощенски плик, разтворихте го и извадихте писмо. В главата ми забръмчаха кошер пчели. Зачетохте строго: „До директора на Основно училище „Димитър Полянов“ – град Толбухин. Окръжно управление на МВР Ви уведомява, че на… ученикът от шести клас Пенчо Иванов…“. Оттук нататък къде чувах, къде не, бях готов да напълня гащите от притеснение, но все пак дочух да казвате: „…ученикът Пенчо Иванов намерил на улицата пълния размер на месечната заплата на служителка от „Български пощи“ – град Толбухин и я предал на кварталния отговорник, капитан Стайков. МВР – град Толбухин, в лицето на неговия Началник изказва похвала към ученика за доблестната му постъпка.“

Наближавахме блокчето на Недка Иванова. На мен ми бе особено приятно да си бъбря с нея; усещах, че и тя нямаше нищо против.

– Да седнем ей на тази пейка, другарко Иванова. Да си побъбрим, да си припомним миналото… Ето тук, до някогашната сладкарница „Москва“ – рекох и посочих с ръка.

– Ама ти, може и работа да имаш, пък аз те задържам.

– Тя, работата, няма къде да ми избяга, другарко, пък и аз съм си началник, нямам над мене.

– Адвокат чувах, че си бил.

– Тъй вярно – отвърнах аз и седнахме.

И ги отворихме. Спомените един след друг се нижеха в главата ми, топла вълна на умиление се надигаше бавно, но сигурно в гърдите, сега пък аз зачестих дихание, гласът ми затрепери.

– Помня Панайотова по Физика… висока, стройна красавица. Веднъж без основание ми шибна един шамар в час. Досрамя ме, момче голямо бях, другите се засмяха. В изблик на бунт скочих бързо от чина, бръкнах с две ръце в джобовете си и рекох:

– Ще се оплача в Просветата, да знаете!

Що ми трябваше?! На баир лозе… Дали се изплаши или не Панайотова не знам, но аз се озовах в дирекцията, изправен до вратата и пред строгия Ви, смръщен поглед. И физичката започна да се оплаква от мен, не и́ бяха верни обвиненията. Ама резултат имаше. Трябваше да кажа на татко, че го викате в училище. И казах, и му разказах всичко едно към едно. Като резултат ми бяха зашити и двата джоба на панталона. За два месеца, по един на джоб, по причина на това, че съм си държал ръцете в тях, като съм разговарял с Панайотова, неуважение един вид. Децата бая ми се смяха тогава, ама не и́ се сърдя, връщайки се назад в спомените ми е мило и смешно.

Помня и Орешарова много добре, по Химия. Нея как може да я забрави човек! Като викнеше в коридора на училището да се прибираме по класните стаи, половината от децата се напикаваха от страх. В час същото. Изпита ме. От притеснение вместо да напиша на дъската желязо „Fe“, написах флуор „F“, малкото „е“ забравих. Пръстите ми трепереха, тебеширът играеше в тях, на два пъти го изтървах на пода. Писа ми петица, скара ми се и си седнах обиден… на себе си. Защото много добре знаех как се пише желязо, но от страх се шашардисах. Да, ама краят на учебната година наближаваше, а аз исках да съм отличник, да се пъча с лентата на гърди на 24-и май, целият град да ме види, най-вече татко, мама и баба… Отивам при другаря Тодоров, съпруга на Орешарова. Усещах симпатията му към мен – заради спортните успехи по баскетбол, които носех на училището. Викам му, тъй и тъй другарю Тодоров, ако може да помолите другарката Орешарова да ме изпита за шестица, все пак съпруга Ви е. А той ме изгледа, намуси се и ми вика: „Ти що не я помолиш?“ „Страх ме е!“ – отвърнах аз. „И мен ме е страх!“ – рече твърдо Тодоров. Стори ми се, че казва истината. Така си останах с петицата…

– Да-а-а, Орешарова си беше доста строга. Понякога съм и́ правила забележка, но характер, какво да се прави… Затуй пък учениците слушаха в час, бяха дисциплинирани, не като сега, – рече Иванова.

– Другарката Йолова видях онзи ден, по български език. Един мъж на средна възраст я водеше за ръка, вероятно внук и́. И с нея имам мил спомен, да Ви го разкажа ли?

– Разбира се, ама не бързаш ли бре, човек?

– Не бързам, другарко Иванова. Хубаво ми е да се ровя в спомените от детството. Но, ако не Ви се слуша, моля, ще Ви занеса торбите до входа и си тръгвам.

– Ти чуваш ли се, бре?! – сопна ми се по директорски. На стар човек като мене, приказка му дай… Разказвай! – отсече властнически старицата. Ти знаеш ли, че Дафинка Иванова умря отдавна?

– Знам – отвърнах аз. И съжалявам. Макар и да не ми беше класна, макар че предмета  и́ не ми се отдаваше. И за нея ще Ви разкажа, може ли?

– Може! Давай…

– Ама предупреждавам, случката е весела, смешна, но и цинична.

– Може, сега не съм директор, – рече слушателката моя и аз започнах:

– Помня, имахме контролно по руски език. Трябваше да преведем следното изречение: „Момчето грубо бръкна с ръка в джоба на момичето.“ Имахме една съученичка, умна, отличничка. Руският много и́ вървеше, но „много хубаво не е на хубаво“, казва народът. Няма да споменавам името и́, уважавана днес лекар-пенсионер. Та, идвайки до това изречение, момичето написало: „Мальчик грубо сунул свою руку в джопу девочки“. Учителката носи тетрадките с контролните, но забелязваме, че още от вратата на стаята се подсмихва неудържимо. Разбрахме я и попитахме за причината, помолихме да сподели смеха си с нас. Учителката дълго мисли, после запита:

– Кой ще каже как е „джоб“ на руски?

Всички мълчим, не знаем. Тогава се обади Ивелин Марков, много възпитано и прилежно момче беше. Бъдещ доктор кардиолог, един от първите демократи от СДС, после пенсионирал се като шеф на Първа градска поликлиника-Добрич, ама продължава да работи.

– Ако не се лъжа, другарко, джоб на руски е карман.

– Точно така, Ивелине! – отвърна учителката доволно.

– А знаете ли как е на руски „дупе“, ама грубо казано?

Целият клас избухна в неудържим смях. Да чуем такова нещо от устата на тази моралистка и истинска възпитателка за нас беше върхът.

– Ще ви кажа, за да не изпадате в неловка ситуация, като една ваша съученичка, името на която няма да споменавам. Думата „дупе“, или грубо „задник“,  на руски е „жопа“. Превеждайки изречението, накрая момичето се заблудило, предполагайки, че думата е близка до българската „джоб“, и е написало, че момчето грубо бръкнало в дупето на момичето…

– Ха-ха-ха-а-а, хахаааа… – гласовете на 35 ученици изпълниха с гръм и трясък цялата стая. Някои наставаха от местата си, заблъскаха по чиновете, други се бутахме от кеф, трети… а учителката – в ужас. Едва ни успокои и помоли да си седнем на местата. Тогава, воден от правилото „На всяко гърне мерудия!“ се обади моя милост:

– Няма нищо смешно, другарко Иванова, напротив! – заковах съвсем сериозно. Рекох го със силно дрезгавия си, все още пубертетски глас, та се получи хептен респектиращо.

Иванова не очакваше, съучениците ми също, дойде в близост.

– Ами, защото аз смятам, че момчето е трябвало нежно да и́ бръкне в дупето, другарко – рекох.

В следващия миг се чу едно „чат“, последвано от по-силно „шляп“, и вратът ми беше зачервен от пестниците на иначе уважаваната от мен моя учителка, другарката Дафинка Иванова. Царство и́ небесно.

– Ти знаеш ли, че дъщеря й е директор на Езиковата гимназия – Добрич? – прекъсна ме Недка Иванова.

– Знам и се познаваме, малкият ми син завърши при нея. Но аз наистина вече трябва да вървя, другарко Иванова. И за да запомните нашата среща, ще Ви подаря една моя книга, претенции нямам. Романът за Добруджа „Болката любов“ – рекох, бръкнах в чантата си и подадох книгата в ръцете на учителката. Изпратих я до блокчето.

Година по-късно, през лятото на 2017-а видях Недка Иванова да тътрузи крака по главната улица на града, този път без товар в ръцете си, само с бастун. Беше облечена в същия наряд дрехи. Нарочно се изпречих пред нея така, че да се блъсне отгоре ми. Спря се и вдигна глава.

– Учителко любима, добър ден! Ха сега да видим, ще ли ме познаеш? – рекох усмихнато.

-Пенчо! Ти, дето ми подари книга… За чорбаджи Ганю Алтънов и вдовицата Злата…

Рече и сложи старческата си ръка върху сърцето ми. Стана ми топло, мило и болно. Директорката, онази респектиращата, както и много наши истински будители заслужават по-достоен живот. Срам за държавата и обществото, срам!

 

–––––––––––-

 

СРАМ

Бушува болка в моите гърди
и ще заплача всеки миг. Защо ли?
Една жена насред града седи,
протегнала ръка за помощ, моли.

Мирише на изпечено тесто.
До баничарницата тя е седнала –
оклюмала, попарено листо –
измъчена, съсухрена и бледа.

Очите и́ – угаснали слънца…
Самичка е, без време остаряла –
а сигурно е раждала деца
и песни над креватчето им пяла.

Ръка със нокът черен, овъглен,
във празна шепа свита. Нищо няма.
Все същото е. Всеки Божи ден
не свършва тази нечовешка драма.

Расте срамът, превръща се във грях.
Градът е сякаш празна трапезария.
С душата си погледнах и видях,
че вместо нея, там седи България…

 

Пенчо Иванов

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.