Home » Авторски страници, литература

Планината Мохаве

2020.01.20 2 коментара
Spread the love

Разказ от Людмила Андровска

Илюстрация: ПСС

Вървяха бавно, краката им разчупваха ледената кора и затъваха в дълбокия сняг. Бързаха да стигнат до хижата преди да е мръкнало.

– Ето я! – посочи Иво. – Хайде, стигнахме!

Подаде й ръка и я дръпна към себе си.

– Тъмна е – предпазливо рече Яна.

– Не бъди песимист! – разсмя се Иво. – Нали помниш, че те не искаха никой да ги безпокои…

Яна поклати скептично глава.

– Не трябваше да се бавим толкова с американците… – промърмори тя и добави: – Не виждам пушек…

Не бяха идвали тук почти две години. Преди това всяка събота хващаха автобус до селото под северния склон, оттам взимаха друг до платото. Минаваха по цялото плато, спускаха се по южния склон до другото село и след седем-осем часа непрекъснато ходене се прибираха уморени, но освежени.

Един ден Яна се подхлъзна, залитна и пропадна в някаква яма. Удари се лошо и изкълчи крака си. Иво събу обувката й, огледа глезена и се опита да го намести. Тя извика от болка. Той го стегна с шала си, нахлузи обувката, отчупи прът и й помогна да се изправи.

– Хайде, опитай се да вървиш – подкрепяше я той. – Сигурно наблизо има хижа…

След около половин час видяха дим между дърветата и се запътиха нататък. Дълго тропаха по вратата, но никой не им отвори, макар да усещаха, че вътре има хора.

– Отворете, моля ви – проплака Яна. – Пострадах и не мога да ходя…

След няколко минути вратата предпазливо се открехна и хижарят се показа. Огледа ги недоверчиво. Личеше, че се колебае. Забеляза безпомощния й крак и сълзите в очите й, видя молбата в погледа на Иво…

– Изчакайте малко – рече глухо, влезе и затвори вратата.

Отвътре се чу тих говор. Стори им се, че мина цяла вечност, докато отвори:

– Влезте… Ей там, до камината…

Затвори след тях и превъртя ключа.

Вътре беше топло, цепениците в голямата камина горяха, встрани имаше два дюшека, един до друг, с разпилени чаршафи и завивки. С гръб към тях седеше жена и решеше дългата си коса. Остави гребена и опита да пооправи импровизираната спалня.

Яна се отпусна на единия стол срещу камината и постави крака си на дървеното столче, което хижарят сложи срещу нея. Свали обувката й, разви шала и опипа глезена. Стисна го, направи рязко движение с ръцете, нещо изпука, заболя я, тя извика, после приятна топлина затуптя в крака й. Той извади ластичен бинт и го стегна.

– Тази нощ ще останете тук, а утре ще ви закарам до автобуса – рече. – Сега трябва да нацепя още дърва.

– Ще ви помогна – скочи Иво.

Двамата излязоха. Жената седна до Яна и й подаде димяща чаша за чай.

– Греяно вино – уточни тя. – Ще те затопли и ще се отпуснеш – говореше й на ти.

– Благодаря… Аз съм Яна…

– Приятно ми е – отвърна жената, но не каза името си.

Яна скришом я огледа. Беше между трийсет и трийсет и пет годишна, стройна, с изящни черти, зад които се криеше силен характер. Усети погледа й и се засмя, като се обърна към нея.

– Чудиш се, нали? – отпи от чашата си. – Имам голяма фирма с успешен бизнес. Всички мъже се увъртат около мен заради парите. Тук намерих спасение. Идвам в петък вечер, скривам се от света и си тръгвам в неделя. Забелязала си, че той е красавец – погледна към вратата, – освен това е изолиран, няма на кого да разкаже…

– Разбирам – кимна Яна.

Продължиха да пият мълчаливо.

Прекараха хубава вечер. Домакинът приготви вкусна вечеря, а виното се лееше безкрай. Не научиха имената им, не ги и питаха. На другия ден хижарят ги закара до селото с джип, откъдето жената ги качи в колата си и ги остави пред дома им. Уговориха се следващата събота да се срещнат отново, измислиха и сигнално потропване.

Последваха още много вечери в хижата с разговори, смях или просто тишина, нарушавана само от пукането на дървата в камината.

После Иво бе изпратен на голям обект в другия край на страната и Яна замина с него. И сега, когато се върнаха, в първата събота поеха по стария маршрут към хижата.

Тръгнаха рано. Времето беше слънчево, снегът хрупаше под краката им. По средата на платото, близо до заслон, настигнаха възрастна двойка, която ги запита на английски докъде ще стигнат, ако продължат направо. Заговориха се, разбраха, че новите им познати са американци. Мъжът извади термос и пластмасови чаши, и предложи да поседнат при заслона. Докато сърбаха ароматния чай, жената им разказа, че климатът и природата тук им харесват, а и хората са мили. На въпроса им от коя част на Америка са, тя отвърна: „От гробището“. Яна и Иво се стъписаха.

– Живеем до малко градче в пустинята Мохаве – засмя се мъжът.

– О, да, Мохаве е най-голямото гробище за самолети – кимна Яна.

– А също и за бракувани автомобили “Фолксваген” – добави Иво.

Американците мълчаха. Мъжът леко се прокашля. След малко жената проговори тихо:

– Имах предвид буквално гробище… Там престъпниците изхвърлят труповете… Виждаме фаровете нощем навътре в пустинята. Дори не ги заравят, изхвърлят ги върху пясъка и там изсъхват, ако животните не ги разнесат… – Тя замълча, после добави: – Но тук е спокойно… Купихме къща до гората, в края на селото…

Двамата с мъжа й се спогледаха усмихнати.

Иво се изправи:

– Благодаря за чая, беше ни приятно, но трябва да тръгваме…

Сбогуваха се с възрастните хора и поеха в различни посоки.

Стояха пред хижата и гледаха отчаяно закованата врата. Наоколо нямаше стъпки, никакъв признак на живот.

Започнаха да прехвърчат снежинки.

– Да тръгваме – каза Яна. – Безсмислено е да стоим тук…

Иво мълчаливо кимна, хвана я за ръка и се върнаха на голямата пътека. Снегът се усилваше и ставаше все по-гъст. Притъмняваше бързо.

Отнякъде се чу лай на куче.

– Чу ли! – извика Иво. – Да вървим натам…

Свиха надясно и се запровираха между дърветата. Кучешкият лай ставаше все по-близък, докато иззад близко дърво чуха предупредително ръмжене. Заковаха се на място. Мракът и снегът ги обгръщаха, не виждаха нищо, само зловещото ръмжене се носеше от тъмнината.

Чу се изсвирване.

– Помощ – изкрещя Яна. – Помогнете ни…

– Чърчил, ела тук! – извика мъжки глас.

Чуха стъпки и след малко се появи едра фигура. Кучето излая и пак се обърна, ръмжейки към тях.

– Какво става? – попита мъжът.

Чак сега забелязаха пушката в дясната му ръка.

– Изгубихме се – прошепна Яна.

– Хайде, тръгвайте с мен – махна им той и подвикна към кучето: – Браво, Чърчил! Те са приятели…

Скоро, седнали до горящата камина, пиеха горещ чай, а хижарят премяташе няколко пържоли на жаравата. Когато сложи готовите мръвки на масата, жена му бе наредила чинии и чаши, чайник с греяна ракия и буркан туршия.

– Е, как попаднахте тук? – запита мъжът, след като отпиха.

– Отивахме в другата хижа… при приятели…

Хижарят учудено повдигна вежди:

– Сигурно много отдавна не сте идвали?

– Почти две години – отвърна Иво. – Преди това често ходехме през почивните дни…

Хижарят и жена му мълчаха. След малко жената заговори:

– Ние сме заедно тук… Но повечето хижи ги държат сами мъже. И рано или късно се пропиват… и това ги убива…

– Не, нашият приятел не беше сам – възрази Яна. – Сигурно го знаете, висок, красив мъж със сини очи…

– В планината всички се познаваме – рече хижарят. – И се викаме на помощ, когато се наложи…

Яна го изгледа:

– Не ви ли е страх през седмицата, когато няма никой друг?

Мъжът гаврътна чашата си. Жена му стана и донесе бутилка вино.

– Страшно е – отвърна той, – затова с жената спим на различни етажи… ако стане нещо, тя да има време да извика помощ…

– Крадци ли идват? – ококори се Яна.

– Обирите са най-малкото – обади се жената. – Карат хора… бият ги до смърт, после ги захвърлят нагоре в дебрите… Дори не ги заравят, само нахвърлят сухи клонаци отгоре им…

– Ловците понякога намират изсъхнал труп, завързан за дърво – добави мъжът. – А кучетата разнасят кости или от крак, или от ръка…

Иво мълчеше вцепенен, очите на Яна се напълниха със сълзи.

– Какво е станало с нашия приятел? – запита с треперещ глас.

– Той от години не пускаше никого в хижата – рече хижарят.

– Защото при него идваше една жена…

– Той се самоуби – прекъсна я хижарката. – Намериха го обесен. Но стига сме говорили страхотии. Елате да ви покажа стаята ви. Аз спя в съседната, а мъжът ми тук долу ще ни пази…

Хижарят се изправи.

– Това е архивът ми – посочи гордо библиотеката в дъното на помещението. Всички рафтове бяха затрупани с вестници, групирани по години. – Събирам всичко за планината. Ще ви дам четиво за през нощта…

Той избра един вестник и го подаде на Яна. Пожелаха си лека нощ и двамата се заизкачваха към горния етаж.

В стаята Яна побърза да разгърне страниците. Иво се беше отправил към банята, когато я чу да изохква.

– Какво има? – върна се той.

– Тя е – посочи Яна и сълзите й потекоха.

Иво взе вестника от ръцете й и погледна. Имаше две снимки – на едната полицейска лента ограждаше дървета в гората, а от втората го погледна познато лице. Заглавието гласеше: „Ловци намериха останките на изчезналата преди месеци бизнесдама…“

Той прочете няколко пъти текста. После отиде до прозореца при Яна и прегърна треперещите й рамене. Загледани в падащия сняг, двамата мислеха за възрастните американци, избягали от гробището Мохаве.

Кучето на двора започна да вие към планината.

.

————————————————————————————–

* Още от същата авторка – вж. тук и тук.

.

2 коментара »

  • Васил said:

    Хубав разказ, Лю!Защо/нецензурен помисъл/ тия пишат на английски?

  • Valeri Petrov said:

    Great story. Based on a true story!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.