На 1 септември т.г. се навършиха 80 години от началото на Втората световна война. Следва статия на Евгени Силянов* за началото на войната, публикувана първо във в. ”Век 21” през 1994 г., а преди ден – и в блога на Лъчезар Тошев, който я изпрати за публикуване и в нашето издание.
––––––––––––––––––––––––––-
КАК ЗАПОЧНА ВОЙНАТА
Такава, каквато беше
Годината, която предшества нахлуването на хитлеристките армии в Полша и обявяването на Втората война, е изпълнена със съдбоносни исторически събития, каквито рядко се намират събрани в един кратък период от историята на Европа.
Ако вземем за изходен пункт Мюнхенското споразумение от 29 септември 1938 г., с което Судетската област се отстъпва на Германия, през следните 12 месеца Чехословакия е ликвидирана като държава и се превръща в германски протекторат срещу нахлуването на войските на Третия райх на 15 и 16 март 1939 г. На 23-ти същия месец Германия присъединява територията Мемел, същевременно Хитлер отправя на Полша своите искания относно Данциг и полския „коридор”.
През май Хитлер сключва с Мусолини така наречения Стоманен пакт (прелюдия на Тристранния) и накрая, само една седмица преди нападението над Полша, между Хитлер и Москва е сключен договор за ненападение, придружен от тайни протоколи, които решават разделението на Полша между двата тоталитарни диктатори и определят взаимните им сфери на интереси в Източна Европа.
Пактът между Съветския съюз и хитлеристка Германия заслужава внимание не само защото съветската историография, следвана и от българската, даваше за него напълно фалшиво обяснение. Много по-важно е, че използвайки благоприятното настроение, което се създава в Европа към Съветския съюз през войната поради участието му в нея и жертвите, които дава, Москва успява да се представи като най-главния, убеден противник на нацизма и защитник на света на фашистката угроза.
Но героичната съпротива на руския народ и милионите жертви не трябва да скриват от очите ни истинските причини и условията, при които Съветският съюз започна тази война.
В действителност тази формулировка не е правилна. Съветският съюз не започва войната срещу Хитлер, тя му е наложена от неговата агресия на 22 юни 1941 г. и в това се състои съществената разлика.
От момента на сключването на Пакта за ненападение „Рибентроп – Молотов“ до германската атака изминават една година и девет месеца, и през целия този дълъг период отношенията между двамата диктатори са почти съюзнически, нещо повече – Москва осигурява на Хитлер своето сътрудничество, което му е особено необходимо, поради разширяващите се фронтове на войната.
Парадоксално, СССР помага на Германия в подготовката на нападението и над самата Русия, което Хитлер вече е замислил. Известно е, че в навечерието на това нападение и когато от всички страни към Сталин се отправят предупреждения, че то е предстоящо, Москва изпълнява съвестно доставките си, между другото, на зърнени храни, които отиват в германските складове за военни запаси.
С други думи, трябва да се има предвид от самото начало, че ако Русия се бие против Германия с упорство и кураж, това съвсем не се дължи на волята й да се противопостави на един тоталитарен режим и да спасява демокрацията.
Толкова по-малко, че въпреки различните, по някои точки даже противоречиви идеологии на двете диктатури, те са пределно сходни в своите методи и пълно презрение към установените международни правови норми и правата на човека.
Що се отнася до демокрацията и свободите, те са понятия, еднакво отречени от двата тоталитаризма. Освен това, тъй като както Хитлер, така и Сталин, зачитат и уважават само грубата сила, те изпитват един към друг смесени чувства: на омраза, но същевременно – на респект и даже – на адмирация.
Двамата ги обединява и презрението към западните демокрации, чиито колебания да приемат риска за една нова, кръвопролитна война, само две десетилетия след Първата, те преценяват като признак на слабост, от която всеки от тях по свой път трябва да се възползва. Това не са теоретични спекулации, а установени реалности, основани на декларации и на двамата деспоти. Разбира се, сключвайки споразумението си, съперничейки с усмивките, наздравиците и лицемерните възгласи, те гледат на него като на отлагателно средство, докато настъпи благоприятният за всеки от тях момент да си разчистят сметките.
Всичко това личи ясно от многобройни дипломатически документи, публикувани от английските и американските архиви. Отнася се за части от архива на германското външно министерство, иззети от окупационните войски след разгрома на Третия райх. Също така френското външно министерство публикува докладите на своите посланици в Москва и Берлин. За отношението на Хитлер към пакта със Сталин разполагаме с изказванията му през време на безкрайните частни разговори в кръга на приближените му и записани по нареждане на Борман.
От всички тия източници личи ясно, че Съветският съюз няма никакво намерение да се противопоставя на Хитлер в завоевателната му политика, докато тя не ги засяга директно. Напротив, чрез съюза си с Райха и СССР извличат най-голяма облага, като си разделят Полша и определят зоните си на влияние в Източна Европа.
Докато цялата демократична Европа, на първо място Франция и Англия, живеят през тридесетте години под растящото съзнание за угрозата, която Хитлер представлява за свободата и демокрацията, и подчиняват на борбата с нея цялата си международна политика, Съветският съюз си потрива ръцете, възрадван от евентуалността на един конфликт между Хитлер и западните сили, който ще отслаби последните.
Москва се събужда, едва когато Хитлер нахлува в съветската територия. Че от този момент нататък руският народ се бие с безкрайна самопожертвователност, е безспорен факт. Това са патриоти, които защитават родината си. Така за борба против фашизма и неговата идеология не им минава и през ум. Фигурират даже и пропагандните лозунги на режима.
За „борбата против фашизма” съветската пропаганда се сеща едва след провала на хитлеризма; когато се отнася да се използва войната, която Хитлер наложи на Русия, за пропагандните цели на съветската политика.
От документите, които споменах, личат ясно някои важни точки: инициативата за сътрудничество между Москва и Хитлер се поема от страна на съветската дипломация.
Интересно е за нас – българите, че сензационното, ефимерно сближение между нацизма и болшевизма започва с едно посещение на управляващия съветското посолство Астахов при българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов, на когото съветският дипломат излага идеите на Москва за сближаване с Третия райх.
Разбира се, той избира този път, защото знае, че Драганов ще донесе разговора до знанието на германското външно министерство.
Този документ заслужава да се цитира изчерпателно, не само защото определя момента на началните ходове на руската инициатива – той е датиран от 15 юни 1939 г., но и защото установява автентичността на цитираните текстове.
Както е нормално за един пълномощен министър, Драганов е отправил такъв доклад и в София, и той се намира в българския архив.
По една случайност аз имам друго, косвено потвърждение за този случай.
Френската жълта книга за събития непосредствено преди войната съдържа още в първите страници една телеграма за разговор на френския пълномощен министър Анри Ристелюбер с министър-председателя Георги Кьосеиванов, който с особена ясновидност пръв предрича едно евентуално споразумение между нацизма и болшевизма, което ще има за резултат нова подялба на Полша.
Това предсказание ми се струваше едно от доказателствата за политическата далновидност на Кьосеиванов. Известно колебание ми иде от това, че може би той е имал вече доклада на Драганов и това му позволява да бъде тъй уверен.
(Тук Силянов греши. Писмото на посланика на Франция в София Анри Ристелюбер до външния министър Жорж Боне за прогнозата на Кьосеиванов, че Хитлер и Сталин ще се съюзят, е от 16 декември 1938 г. – бел. Л.Т.)
Много важно ми се струва, че относително подобрение на взаимоотношенията между двата тоталитаризма, дълга редица документи доказват, че инициативата за сближаването им произтича от Москва.
Договорът между СССР и Германия е съдбоносен, тъй като с него се извършва новата, четвърта подялба на Полша, но и също защото, гарантирайки гърба на Хитлер, Москва го улеснява както за нападението му против Полша, тъй и за войната, която може да се наложи на френския фронт.
В стремежа си да постигне разбирателство с нацистка Германия съветската дипломация използва водените преговори по стопански въпроси с Берлин, които вървят доста мудно и по едно време са прекъснати.
Следват цяла редица стъпки от страна на новоназначения съветски посланик Мерекалов, който повдига въпроса в първото си посещение при германския държавен секретар във външното министерство още на 17 април 1939 г.
От паметните бележки, запазени в архивите на германското външно министерство, предназначени за доклади на Хитлер, личи ясно подчертаната настойчивост на съветската дипломация.
Москва даже изтъква, че отстранението на дългогодишния външен министър Литвинов и заместването му с Молотов, заемащ много по-важен пост в партията, щяло да спомогне за това сближаване.
Литвинов бил прекомерно свързан със системата на колективната сигурност и политиката на Обществото на народите, нещо, което било естествена пречка по пътя на съветско-германското примирие.
Един съветски дипломат има даже безочливостта да загатне за еврейския произход на Литвинов, който можел да бъде неприятен за германците!
С други думи, Москва не се смущава от унизително признание, че за да спечели благоволението на Хитлер, жертва един външен министър и дори добавя подло, че той е евреин.
При тия условия германският външен министър фон Рибентроп пристига в Москва на 23 април 1939 г. Сталин му прави честта да го посрещне лично и само четири часа след започването на разговорите пактът е подписан, заедно с двата тайни протокола относно Полша и разделението на зоните на влияние между Берлин и Москва в Централна и Източна Европа (останали дълго напълно неизвестни).
От тази прибързаност е ясно – първо: че Хитлер и Сталин не могат да отлагат нито ден подялбата на Полша, тъй като фюрерът е определил вече датата на нападението, и второ: че преговорите са водени отдавна, тъй като текстовете не са могли да бъдат подготвени за подпис в тия четири часа.
Този срамен акт е предшестван през месеците преди нашествието в Полша и от усилена дипломатическа активност между Москва и Берлин.
И тук, в началото, инициативата принадлежи на Москва, тъй като Сталин вижда ползата, която може да извлече веднага от сътрудничеството си с Хитлер: то ще му позволи да заграби Полша и балтийските страни.
От своя страна Хитлер, който отначало показва естествени съмнения към омразния болшевизъм, приема московските аванси, въпреки че вече е решил нападението над Съветския съюз.
Той е убеден, че при благосклонния неутралитет на Русия ще може да приключи войната, твърдо убеден, че ще бъде „светкавична”, както на запад. След това, все по-нереалистичните му предвиждания – Англия ще бъде принудена да приеме мира и тогава Германия ще обърне силите си против Русия.
Ценни указания за преговорите между двамата диктатори намираме в много документи от споменатите германски дипломатически архиви, публикувани едновременно в Америка, Англия и Франция.
Те се намират също и в ръцете на Съветите, но разбира се са държани в тайна в Москва. Следният пасаж от един доклад на германския посланик до Москва граф фон Шуленбург на 29 юни 1939 г. е характерен за първия период от преговорите между Хитлер и съветския режим, когато двамата партньори са още доста предпазливи:
„Днес след обяд имах с Молотов едночасов разговор, който протече в приятелска атмосфера.”
След като припомня, че Германия не е получила още обяснение какво Молотов разбира под думите „създаване на една нова база на нашите взаимни отношения”, който съветският външен министър употребил при един предишен разговор, фон Шуленбург продължава:
„Молотов отговори, че външната политика на Съветския съюз била, съобразно с изискванията на неговите ръководители, насочена към насърчаването на добри отношения с всички страни, включително, разбира се, и с Германия, ако съществува взаимност от нейна страна.”
След прегледа на положението на балтийските страни и Полша, която току-що е демонстрирала своя пакт за ненападение с Германия, посланикът резюмира впечатлението си от разговора с Молотов:
„Моето впечатление е, че съветското правителство е заинтересовано в най-висша степен да научи какви са нашите становища и също – да поддържа контакта с нас.
Въпреки че се чувстваше дълбоко недоверие във всичко, което казва Молотов, той окачестви като най-желателно едно подобрение на отношенията с Германия.”
Докато в тия предварителни преговори през лятото преди обявяването на войната Молотов проявява известна резервираност, тя изчезва напълно, когато през 1940 г. Германия е във война с Англия и Франция: същият Молотов се показва истински лоялен съюзник на Райха, в изпълнение на пакта между Сталин и Хитлер от края на август 1939 г.
Един подобрен доклад за срещата на Молотов с Хитлер на 12 ноември 1940 г. съдържа изказвания на съветския външен министър, които днес пораждат истинско изумление, даже като имаме предвид, че на една дипломатическа среща е трудно да се изказват рязко противоречията и че известно лицемерие е допустимо.
Разговорът започва с встъпителни думи на Хитлер, който излага убеждението си, че външнополитическите отношения са диктувани във висша степен от лични фактори, и добавя:
„Това е особено вярно и когато две нации, като германската и руската, имат начело личности, притежаващи достатъчно авторитет, за да могат да насочат развитието на своите страни в една посока.
В случая на Русия и Германия се отнася, при това, за две много големи нации, които не са предопределени от природата да имат противоречия…”
Всяка дума от тези фрази би трябвало да предизвиква възражения от страна на един марксист като Молотов, който, напротив, изказва пълното си одобрение на всичко казано. „Молотов отговори, завършва докладът, че мисълта на фюрера е напълно права, и че е била потвърдена от хода на историята в миналото, но че тя е особено вярна и правилна при днешното положение.”
По време на този исторически разговор са поставени основите на съветско-германските отношения през войната и на съответните им преимущества при заграбване на чужди територии.
Хитлер уверява съветския представител, че при разширението на военните действия, които са се оказали неизбежни, Германия ще се старае да не засяга области от жизнен интерес за Русия.
От своя страна Русия можела да се развива, без да се страхува, че ще засегне германските интереси. Намираме се пред едно съвсем очевидно споразумение на главатари на две различни банди.
Германското нападение над Русия
От сключването на договора между Хитлер и Сталин на 23 август 1939 г. германското нападение на 22 юни 1941 г. минават две години, изпълнени с нови договори между двете тоталитарни диктатури, които ги поставят в положение на съюзници или – по-право, на съучастници.
Те могат да изпълняват с развързани ръце своите грабителски планове. В това съучастничество се крие един от наистина изумителните елементи, които споменах в началото.
Това е безграничното доверие, което Сталин храни към Хитлер.
До последния момент той отказва да повярва на всички донесения, които получава за предстоящата германска атака, и това позволява на германското върховно командване да концентрира по цялото протежение на руската граница нечуван брой войски – 180 дивизии, от които 20 блиндирани с общо 7 хиляди танка, и три въздушни флоти с общо 3200 бойни самолета.
Това обяснява също, че една от трите армейски групи, която напредва в центъра към Москва под командата на фон Бок, загражда две съветски армии между Бялисток и Минск, и на 1 юли, само осем дни след започването на войната, германците взимат в плен 324 000 руски войници, с 3200 танка и 1800 оръдия.
Тази начална фаза на германската офанзива е свързана с истинска енигма:
как една от най-големите концентрации на войски в историята остава незабелязана от Съветския съюз, и то въпреки всички предупреждения?
Днес за тази мистерия има обяснения и, ако се спираме на нея, то е, защото тя е свързана с известни характерни черти на съветския тоталитарен режим – и, разбира се, на самия Сталин.
Между документите върху съветско-нацистките отношения през периода 1939-1941 година, които ни интересуват тук, се намира и един дълъг текст с дата 18 декември 1940 г., отправен от главната квартира на Хитлер с неговия подпис и всички указания, че има най-строго поверителен характер. Това е секретната версия на така наречената операция „Барбароса”, с други думи – планът за нападението над Русия. Тази „директива 21” започва с думите:
„Германските въоръжени сили трябва да бъдат готови да сломят Съветска Русия в една кратка кампания, още преди завършването на войната против Англия.”
Въпреки че тази директива на Хитлер остава запазена в тайна, много скоро започват да се разпространяват слухове за възможен конфликт.
Първият документ, съдържащ алюзия за това, е една кратка телеграма на германския посланик в Москва граф фон Шуленбург, който уведомява берлинското външно министерство за многобройни слухове, че в Румъния изпращат значителен брой войски на Вермахта. Някои слухове споменавали даже числото 200 000.
Германският дипломат предвижда, че съветското правителство ще го повика да даде обяснения относно тези сведения, и затова моли да му бъдат дадени съответни инструкции за евентуалния му отговор.
Инструкциите не закъсняват. Само след два дни фон Рибентроп съобщава на посланика, че ако бъде запитан, той трябва да информира Молотов, че „изпращането на германските войски (в Румъния) е само предпазна военна мярка против Англия. Англичаните имали вече военни контингенти на гръцка територия и трябвало да се очаква, че те щели да бъдат засилени в непосредствено бъдеще”.
Това обяснение продължава да се дава в отговор на все по-честите запитвания от страна на Молотов, когато сведенията за германските военни програми взимат растящи размери. Но в края на март 1941 г., три месеца преди германското нападение, към данните за войсковите концентрации на Балканите се прибавят други по-прецизни указания, че Хитлер подготвя истинска война против Съветския съюз.
В дипломатическите документи, които цитирам, намираме първото такова сведение. Това е една кратка шифрована телеграма от четири точки на германския морски аташе в Москва, който информира главното командване на военния флот в Берлин, че в Москва циркулират настоящем слухове за опасност от война със Съветския съюз.
Точка втора предизвиква странното сведение, че „според съветника на италианското посолство, английският посланик предричал, че денят на избухването на войната ще бъде 22 юни”.
Според други сведения, тази дата щяла да бъде 20 май.
Може да се предположи, че сведенията на германския морски аташе произтичат от съветника на италианското посолство. А това сочи, че тия информации са били известни и на други дипломати в Москва.
Трудно е да се предположи, че те не стигат до съветските разузнавателни служби. С приближаването на фаталната дата предупрежденията зачестяват, отправени към самия Молотов.
На 2 май германският посланик фон Шуленбург изпраща до Берлин тревожна телеграма, в която казва, че както той, така и всички висши чиновници в посолството, са принудени да опровергават слухове за руско-германски въоръжен конфликт, но, че подобни опровержения ще станат естествено неубедителни, тъй като сведенията идват винаги от Германия чрез пътници, пристигащи от там, които ги подкрепят, цитирайки точни данни.
Една друга телеграма иде от Стокхолм.
Тамошният германски посланик предава думите на съветската посланичка в Стокхолм, прочутата госпожа Колонтай, която казва, че никога в историята на Русия не е имало тъй голяма концентрация на чужди войски на нейната западна граница, както понастоящем.
От различни други дипломатически документи можем да почерпим още по-многобройни предупреждения, отправени от всички страни към Москва и лично към Сталин.
Още през януари 1941 г., шест месеца преди нападението, американският държавен секретар Съмнер Уелс повиква съветския посланик във Вашингтон Умански, за да му съобщи, че германското нападение се очаква през юни. Известно е също настойчивото предупреждение, отправено лично до Сталин, което Хрушчов споменава в тайния доклад пред двадесетия конгрес.
Съветските военни аташета в Берлин били получили сведения за германските планове. Изглежда невероятно, че само един месец след директивата на Хитлер за операцията „Барбароса”, определеният за нападението период е известен във Вашингтон.
При това Съмнер Уелс получава сведението от американския търговски съветник при посолството в Берлин, което показва колко разпространени са били слуховете за конфликта.
Съществува една хипотеза, че между германските генерали, до които е отправена директивата за плана „Барбароса”, има отявлени противници на Хитлер и главно – опитни стратези, убедени, че една война на два фронта, и то когато вторият е Русия, означава неминуема и пълна катастрофа.
Би могло да се предположи, че някой е имал идеята да предотврати войната, като разкрие плановете на Хитлер. В случая тази хипотеза ми се струва малко вероятна, въпреки че първият разговор на генералите, целящ отстранението на Хитлер, датира от 1938 г. Но през 1941 г. Германия е в разгара на войната и това би било предателство, на каквото според мен не са способни офицери, формирани в пруската военна традиция.
Така или иначе, Сталин остава непоколебим. Доверието му в Хитлер го прави глух към всички предупреждения, даже когато те идват от най-прочутия съветски шпионин Рихард Зорге, провъзгласен посмъртно за „герой на Съветския съюз” с указ от 5 ноември 1964 г. Той съобщава в Москва времето, предвидено за германското нападение, и по косвени пътища остава това сведение да стигне и до американците. Сталин продължава да игнорира всичко, което иде от западни източници.
През последните дни слуховете за него се разпространяват толкова широко, че Москва е принудена да реагира официално. Това тя прави с паметното комюнике на ТАСС, с което ги опровергава най-категорично. То е датирано от 14 юни и фигурира във всички исторически трудове върху наличния период на войната – освен, разбира се, в съветските публикации. То е възпроизведено в московския печат на следната сутрин, след като Молотов е имал грижата да го връчи на германския посланик фон Шуленбург през нощта преди публикацията.
То гласи:
„Още преди завръщането на английския посланик Стафорд Крипс в Лондон, но особено след това започва широко разпространение на слухове относно нова „една непосредствена предстояща война между Съветския съюз и Германия”, в английската и чуждестранната преса.”
Текстът изброява в три точки в какво се състоят слуховете:
1. Германия била представила на Съветския съюз разни териториални и стопански искания и понастоящем се водели преговори между двете страни за сключване на ново, по-тясно споразумение помежду им.
2. Според слуховете Съветският съюз бил отхвърлил тия искания и Германия започнала да съсредоточава войските си по границата, за да нападне Съветския съюз.
3. От своя страна Съветският съюз започнал интензивна подготовка за война с Германия и концентрирал войски на германската граница. Въпреки очевидната абсурдност на тия слухове, отговорните кръгове в Москва намирали за необходимо да натоварят ТАСС да заяви, че това са празни пропагандни маневри на силите, съюзени против Съветския съюз и Германия, заинтересовани в разширяването и засилването на войната. Последната безсмислица визира очевидно западните съюзници и дава накрая повод за официалната декларация на ТАСС, която ще резюмирам.
„От данните, с които разполага Съветския съюз, е явно, че Германия и Съветският съюз изпълняват най-точно клаузите на съветско-германския пакт за ненападение, така че по мнението на отговорните съветски кръгове слуховете за намеренията на Германия да наруши пакта и да насочи едно нападение срещу Съветски съюз, са напълно лишени от основание. Същевременно скорошните придвижвания на германски войски, които привършват своите операции на Балканите… се обясняват с други задачи, които нямат нищо общо със съветско-германските отношения.”
„Съветският съюз, съобразно със своята политика на мир, изпълни и възнамерява да изпълнява в бъдеще разпорежданията на Пакта за ненападение и затова слуховете, че Съветският съюз подготвя война с Германия, са неверни и провокационни.” В последната точка на комюникето се обяснява, че свикването на съветски войски предстоящите маневри били свързани само с проверките на железопътната система, каквито проверки се правели всяка година, и че следователно било „напълно безсмислено тия мерки на съветската армия да се тълкуват като враждебна акция против Германия”.
Разбира се и това, което комюникето на ТАСС казва за движението на съветски войски, не отговаря на истината, тъй като, ако Сталин е уверен в добрите намерения на своя съюзник, военните взимат на някои места известни предварителни мерки, които, както е известно, ще се окажат напълно недостатъчни.
През това време – до нападението остава само една седмица – германските войски продължават усилено марша си към съветската граница. На същата дата, когато Москва разпространява цитираното комюнике на агенция ТАСС, фон Рибентроп уведомява най-строго поверително унгарския министър-председател, че фюрерът вероятно ще бъде принуден, най-късно до началото на юли, да уясни германско-съветските отношения и във връзка с това ще представи известни искания. Тъй като е трудно да се предвиди изходът от тия преговори, германското правителство смята за необходимо Унгария да вземем мерки да осигури свои граници.
Между последните документи от сборника, който цитирах, е дългата нота, която германският посланик в Москва връчва на Молотов в самото навечерие на нападението, и което представлява фактически обявяване на война.
Мотивите, изложени от Хитлер, са, разбира се, тенденциозни и неверни, преди всичко защото решението му за нападението датира много по-отдавна и за него е изработен планът за операция „Барбароса” още предната година.
Интересни остават причините, които карат Сталин да вярва до последния момент на Хитлер и да бъде изпълнен с недоверие към западните съюзници, които, напротив, веднага ще му окажат безценната си помощ. Обяснението е просто. Сталин не само чувства респект пред силата на Хитлер, но той е уверен, че като самият него Хитлер ще следва само своите интереси, които в този момент се свеждат до една подялба на сферите на влияние в Европа. Основавайки се на собствената си безскрупулност, той мисли, че Хитлер няма причини да го нападне, докато получава от Съветския съюз всичко, каквото иска.
Наистина стопанските споразумения между Москва и Берлин са единствените, които Москва изпълнява най-съвестно спрямо една капиталистическа държава.
Евгени Силянов
––––––––––––––––––––––––––-
* Евгени Силянов (1907-1997) е български дипломат, участвал в сключването на Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа и в Парижкия мирен договор от 1947 г. Дипломат в Швейцария и Франция. През 1947 г. взема решение да остане емигрант в Париж. Журналист в Радио „Свободна Европа” и сп. „Пари Мач“. Член на френския ПЕН-Клуб. Кавалер на френския орден на Почетния легион и на българския орден „Мадарски конник”.
.
За „малко“ да повярвам на един родоизменник („През 1947 г. взема решение да остане емигрант в Париж“).
А „братовчеда“ на Юда (л.т.)? Без коментар!