Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Погледът на душата

2018.10.17 3 коментара

Разказ от Ибрахим Бялев

В стаята на свобода се ширеха тишината и тъгата. Бяха притеснявани само от звуците на дъждовните капки, които се спускаха от стряхата на дървения таван. Техните звуци напомняха, че има живот, а където има живот, има и надежда… Но тях едва ли някой ги слушаше или им се любуваше…

Погледът и вниманието ми, както винаги, бяха насочени надолу по небосклона, където криволичеше пътят, по който си бяха заминали с уговорката – да е за малко. Но вече години изминаха, а никой не се завръщаше. Понякога се питам дали има по-пуст път в света от този?

До прозореца си бях поставил дървения стол, който бях пригодил и за спане, и доста вечери осъмвах на него. Мислех, че с него сме едно цяло. Когато се прибирах в къщи, най-напред отивах при него, сядах и впервах погледа си в далечината. От там се виждаше най-добре пътят, по който щяха да се завърнат…

Така се нижеха дните и нощите – в едно очакване и надежда, за едно по-хубаво време, когато ще има глъч и смях, а защо не и плач от болка в коляното…?

“– Ела, сине, ела да видя! Не плачи де, какво толкова е станало? Една капка кръв и си се уплашил, а когато отидеш войник, как ще си? Не забравяй, че този свят е за смелите, няма място в него за слабите и страхливците! Колко пъти ти казах да не тичаш след кокошките, петелът е техният защитник… Не му се сърди сега на него, той си е свършил добре работата, опазил си е тайфата, и ти, когато пораснеш, ще пазиш своите рожби от неприятели…

– Заповядай, набрах ги за тебе, защото много те обичам! Сега на мене какво ще ми дадеш?

– Ела да видим откъде си ги набрал, пък тогава ще видим какво ще ти дам, дали плесници или стотинки! Ела де, защо бягаш, пак си обрал цветята ми, нали?…”

Спомените ми бяха почти целия живот. Понякога говорех с тях. Много често ме хващаше срам, че обещавах да бъда по-старателен и търпелив, пък каквото ще да се случва в живота.

Сърцето пак ме подканваше да си подготвя необходимите неща за последното тържество в живота ми. А аз го притисках няколко пъти, сякаш му казвах: “Стой ти там мирно, сега не му е времето, нека да ги видя още един път, пък тогава, тогава…”

Албумът беше най-четената книга в живота ми. Често го взимах в ръцете си, а той говореше ли, говореше, с всички подробности… Ето тази, третата снимка, когато съм се родил, черно-бялата, почти е избледняла, но споменът ми я оцветяваше, а плачът му е все още в мен, попит е от душата ми, сякаш е днес…

Откъм дерето до чешмата взе да се вдига дим, а това означаваше, че циганката пак беше дошла, за да калайдисва.

Взех двете тенджери , посъбрах малко боб, пастърма, и още някои неща, които можеха да са нужни на калайджийката.

Когато бях вече при нея, видях, че не бяхме сами, а имаше и малко момче, на около пет години. Момчето плачеше със сълзи на очите, а тя вместо да го успокоява, го налагаше със шамари…

– Защо го биеш, какво е направил? – попитах я сопнато.

– Нищо не е направил! Какво може да направи едно петгодишно момче? – отговори ми още по-сопнато циганката.

– Защо го биеш тогава? – я попитах. – Какво искаш от детето? – Настоявах да узная защо това дете ядеше бой.

– Гладно е, не е яло нищо! Казвам му, че няма, ама не разбира от дума, а аз трябва да работя, иначе как ще има…? – продължаваше да обяснява циганката, но беше толкова ядосана, че продължи на цигански, като си мислеше, че я разбирам.

– Вземи тези тенджери, а аз след малко ще се върна да ги взема!

Оставих тенджерите и се запътих обратно за вкъщи. Събрах някои неща за ядене на момчето. Видя ми се доста оръфано и затова реших да му занеса и някои дрехи, останали от детето ми, които ги пазех в гардероба, за да ги галя от време на време… Пък и миризмата му все още стоеше върху тях. Когато отварях гардероба, винаги от него излизаха стотици спомени, все едно, че тях бях затворил там, а не дрехите…

Така стана и този път. Ето неговата фланелка, небесно-синя като очите му, сякаш бяха взети от небето, а засмееше ли се, сякаш изгряваше слънце на лицето му… Черните панталони – изгладени така, че винаги да имат ръб… А обувките му… Когато ги купихме, от радост първата нощ спа с тях…

Взех ризката на карета, чорапите и черното сако. Помирисах ги донасита, сгънах ги старателно в една чанта, взех и останалия багаж, и потеглих към чешмата.

Мислите ми възвърнаха спомените, когато го обличах с тези дрехи за празника. Бързаше да се покаже на приятелите си, а пък аз исках да остане при мен, за да се радвам на русите му къдрици, които сякаш бяха взети от снежните върхове на планината…

– Донесох ви нещо за ядене! Нахрани момчето, за да не плаче от глад! Тези неща не са хубави! Къде е баща му, не работи ли нещо? Как може такива работи?

Видях, че циганката, обръщайки се към мене, държеше в устата си цигара, която пушеше охотно.

– Ха така, за цигари пари имаш, а за храна нямаш! Засрами се, засрами се…

– Това ми го даде комшията ти, преди малко дето мина! Поисках му една цигара, а той ми даде цялата кутия…

– Не говори много, а вземи и нахрани детето! – А то все още плачеше.

Тя взе чантата, седна на земята, взе детето в скута си и започна да го храни и да му говори нещо на цигански. Като всяка една майка беше нежна с него. Гледах и не вярвах на очите си. Допреди малко го налагаше с шамари, а сега сякаш не беше тя, а някоя друга жена.

– Много хубав народ сте вие, бе ага! Дори да поискам и душата ви, и нея на драго сърце май ще си я дадете, а?… – благодареше ми циганката и продължи да обяснява колко хубав народ сме били, а може би заради тези няколко хапки храна, които бяха дошли точно навреме и я бяха разчувствали толкова много.

– Вземи и тези дрехи, бяха на сина ми, вече няма да му станат, твоето момче е имало късмет, облечи го, че времето е доста хладно!

Тя взе чантата и започна да облича детето, а аз очаквах да си видя душата, облечена още един път в тези празнични дрехи. Циганката беше толкова доволна от подаръка, че сияеше цялата, а след като си облече рожбата, се провикна в захлас:

– Ето това е, видя ли какъв човек стана? Винаги съм казвала, че дрехите правят човека, а то си е така…

Но аз бях поразен от гледката. На мястото на сина ми, аз виждах нещо съвсем друго…

– Не! Дрехите не правят човека, а животът прави човека или просто го разваля…

Но бях сигурен, че и душата е важна. Зависи с какви очи ще погледнеш човека…

.

3 коментара »

  • Виктор Хинов said:

    Благодаря за удоволствието!

  • Raiko said:

    Проклет да бъде онзи, който полива пустинята! – П. Увалиев.

    Черни скъпи коли, черни лимузини, черни джипове, черни костюми и лъскави черни обувки, черни мафиотски маски! Пъстри одежди на висши клирици и на обикновени свещеници! Събрани като на карнавал, а не на ритуал, славещ морал и вяра!

    Но, какво прави тук, сред тях и той – духовникът, аскетът? Какво прави тук, сред множеството алчни и ненаситни крадци, невярващи в Бога, сред неконтролируеми Божи служители, влезли в съюз със злото и непочтеността, заменили вярата с търговията? Какво прави тук бедността на бедните и окаяни миряни? Да не би, всеки да чака Божието опрощение?

    Не! Дошли са заедно да извършат кражба! И да я полеят! И, за да е пълна измамата – поканиха и него.

    Разнородна тълпа, от крадци и удрящи печати други мошеници, се беше прегърнала с търговец-свещеник, с търговци на оръжие, на земя и на човешка мъка, клептопаразити, събрали се, за да полеят измамата! Нямаше съдии, а много съдници с превързани очи! Видяхме, как тия в черно водеха другите като слепци, държаха ги за ръка и ги направляваха..Страхуваха се да не сгрешат и да отсъдят справедливо!

    Измамата тегнеше навред! Светицата от стените на малката църквичка горко ронеше сълзи! И Бог нямаше към кого да се обърне за помощ! Навред висши клирици се бяха прегърнали с мазни тела и ръце, в желанието си и те да откраднат, подобно на тях! Нечистоплътни тела и мисли подкрепяха братска десница, протегнала се към чуждото – и тя да открадне, сякаш не се страхуваше от Бога над нея! Нищо, че канонът повеляваше друго! Не кради! Нищо! Въпреки него! Звуците на молитвата гърмяха и се извисяваха до небесата! Дано, ги чуе Бог! Дано, накаже и едните, и другите, и тия, които им разрешиха кражбата! Нищо, че пееха фалшиво, нищо, че в мислите им беше само откраднатото! И на едните, и на другите, и на третите! Всеки да си получи заслуженото! Божието – Богу, кесаревото – кесарю! Присъдата – за крадците! Това видях.

  • Raiko said:

    “Буболечките живеели по цялата земна повърхност. Някои използвали благоприятната среда на хората, защото им осигурявала по-сносен и спокоен живот.
    Хората облагородявали своята, стремейки се да достигнат до все по-високи степени на хармония, а така осигурявали и дребните земни обитатели.
    И човешката култура на обитаване се развивала към по-добро. Изкуствата, също постигнали своите висоти. Пример за това било ежегодното творческото състезание между художници и скулптори, когато двама художници, оспорващи си първенството, нарисували – единият картина, с която успял да излъже птиците, спуснали да кълват, нарисуваните гроздове на узряло и сочно грозде, а съперникът му излъгал самия него, след като го принудил да дръпне „завесата“, за да види, уж, картината на колегата си! Скулпторите обожествили човешкото тяло, независимо, че си имали богове. Тях, пък оприличили на хората – с човешки ум и красота.

    Буболечките, владеели Земята. Едните, окупирали териториите около топлите морета и се занимавали с изкуство, докато тези, по северните територии, обитавали земните недра като хората, мушнали се на топло в землянки и дървени къщи. Грижили се, основно, да оживяват. Заприличали си толкова, едни на други, че разликите между тях, трудно се забелязвали.
    И те си имали богове, но нямали широтата на културата на тия, от юг. Затова, с времето, се научили да подражават и откровено да присвояват чуждата култура, религия, и начините на живот. Крадели култура и изкуство, крадели и скъпоценности, тъй като, нямали и не били виждали такива чудеса, а, и не можели, сами да си ги създадат. Откраднатите гениални творби показвали в специални галерии, опитвайки се да научат своите, за да се опитат да достигнат културата на южняците. Лекотата, с която присвоявали, им харесала и те се усъвършенствали в тия кражби, още повече, че не влагали усилия, за да направят нещо свое.

    Буболечките от севера се възгордели с чуждото! Помислили, че и те могат да сътворят, подобни красоти. Не успели, затова продължили да крадат и присвояват навред по твърдата земя и сред морските вълни. Тръгнали да завладяват чужда земя и вода, по света, жадни за удовлетворят завистта си към можещите, и да успокоят малоумието си!

    По това време били, все още, буболечки – клонирани в хора! Искали да приличат на тях, като тях искали да творят, да притежават техния ум и творчески възможности. Търсили и блясъка на златото, защото ги омагьосвало.
    Покорили нови земи и хора, възродили робството, но робството на хора, завладени от буболечки, клонирани по тяхно подобие!! Натрупали несметни богатства, но, още дълго, си останали буболечки!
    Събирали всичко, сътворено от хората през вековете, когато слънцето не греело по техните земи, а те се криели на тъмно и топло.

    Човешки куриози – безмозъчните се наслаждавали на блестящото изкуство на мислещите! Нищо, че световете и културните им пространства не приличали, почти, по нищо на оригиналите. Делели ги цивилизации – едните човешки, другите – на имитатори!
    Продължили и да крадат. Крадели всичко.
    Това правят и днес!

    Особено ги привличало старото, древното и автентичното. Стигнали до там, че сами започнали да го търсят. Измислили и своята история на света, такава, каквато ги представяла като основоположници на съвременната световна култура! Втурнали се да откриват и своя, започнали да я налагат, и в света на хората, независимо, че съзнавали непълноценността й!

    Клонирането на хората в буболечки и клонирането на буболечките в хора, в наши дни, ставало, също по подобие. Продължава и в наши дни!
    Продължават и да разтягат локуми, и практиката си да крадат, но с други методи, и способи. Крадат ума и младостта от, все още, неклонираните хора! ” архитект Михаил Петков

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.