2024-03-29

1 thought on “Христо Иванов с политически проект „Да, България“

  1. Майката на Христо – Мария Бойкикева: В Москва боледувах от скорбут, мама ми даваше сурови картофи

    20 Декември 2014

    – Преди дни вашият син Христо Иванов и съпругата му ви зарадваха с внуче – честито!
    – Той вече е на няколко седмици. Душичка, както всички други мои душички – имам двама сина и дъщеря, а бебето е четвъртият ми внук, надявам се, не и последният. Имам и правнучка.

    – Често ли се събирате вкъщи?
    – От миналата година – не. Просто се родиха две бебета…Семейството се атомизира. Появиха се други роднини, нови съпрузи. Не може да се съберем толкова лесно – 13 души сме! Но мисля, че на Бъдни вечер столовете ще стигнат.

    – Най-малкият ви син Христо Иванов е министър на правосъдието в новото правителство. Често ли се чувате?
    – Разбира се. Но гледам да не го отегчавам.

    – Имате интересна биография – баща ви е жертва на сталински репресии и известно време сте живели в СССР. Какво помните оттогава?
    – Не съм живяла – аз съм родена там. Баща ми е бил в Берлин, в Париж, в Ница. След 1923 г. завършва в Ница правни науки, а после става политически емигрант със забрана да влезе в България.

    – Защо?
    – Защото става учредител на Нарстуд – Народно студентство, съюз на българските студенти в чужбина – в Женева, Ница, Марсилия, Берлин, Лайпциг. И когато след 1923 г. в България започва белият терор, той прави голяма изложба за това с Анри Барбюс, Луи Арагон, Ромен Ролан, Алберт Айнщайн, която обикаля цяла Европа. Това събитие е в устата на интелигенцията дълги години. Мама не е политемигрант. Завършва медицина в Берлин, даже там се женят с татко. Тогава техни кумове стават Любен Владигеров и голямата оперна прима Христина Морфова. А когато фашизмът идва в Германия, баща ми е член на компартията и избира да замине за СССР. През 1935-1936 г., когато има затопляне в отношението СССР – България, се разрешава на българските политически емигранти да се върнат в родината. Такъв беше например Гриша Филипов, на когото се присмивахме за руския акцент, който той не можа да преодолее до края на живота си. Е, и аз говоря меко, но пък и в Стара Загора говорят меко, нали? Чунким не мога да се родя в Стара Загора. Та точно тогава майка ми прави постъпки да се върнем в България, но заради шумното поведение на баща ми ни отказват. Две години по-късно по време на сталинските репресии – 1937-1938 г., го арестуват, заедно с руснаци, украинци, грузинци, унгарци, китайци, американци, много немци – антифашисти, отишли в СССР, за да се спасят от терора и да строят новия живот. Два пъти съм чела делото на татко. Пишеше, че двама българи го натопили на партийно събрание. Единият, че се бил срещал с някго си в немското посолство, а другият – че имал троцкистки възгледи. Стоварват го болен в Магадан, имаше язва. Не е могъл да работи с другите, затова го оставили. И така умира.

    – Какво знаехте за България?
    – Nothing за България. Родителите ми или са нямали време, или са смятали, че ще останат вечно в Москва. Впрочем мен и майка ми все руснаци са ни отървавали. Бойната линия през Втората световна, която преживяхме в Москва, е била на 7 км от града. Мама искала да се евакуираме, но директорката на болницата й казала:“Светлана, вие нямате никакви роднини в СССР, затова по-добре стойте в болницата. Докато аз съм директор, нищо няма да ви се случи.“ И така сме останали там. После ни издадоха документ, че сме пострадали от политически репресии заради смъртта на татко.

    – Кога се върнахте тук?
    – През април 1945 г. с първата влакова композиция за насам. По това време всички политически емигранти в СССР получават възможност да се завърнат в родината си. Тогава съм била едва 13-годишна – дълъг нос, две плитки, слаба като щиглец. Четири пъти съм боледувала от скорбут. Помня как мама ме хранеше със сурови картофи за витамини, защото нищо друго нямаше по това време. В родината мама става полковник във Военна болница, професор и основател на физиотерапията в България. В музея на ВМА има неин портрет.

    – Как приехте новата си родина?
    – Всъщност България е второто ми отечество. Знаех само думите „джереме“ и „калпазанин“. Живеехме при сестрата на майка ми. Помня, че още с пристигането си слязох в двора и си намерих тайфа. Всички много се забавляваха с мен. Питаха как е на руски „кибрит“ и като им казвах „спички“, умираха от смях, а аз не разбирах защо. В началото учех в училището към руското посолство, после в Първа девическа. Бяхме в един випуск с Татяна Лолова. Питайте за Мока, така ми викаше баща ми, така ме знаеха и в училище. На мен обаче ми беше по-интересно какво става извън училище. Помня, че много се занимаваха с нас, никога не съм усетила враждебност.

    – По образование сте философ, но сте били учител по история в Михайловгра, днес Монтана.
    – Да, преподавах история в техникум „Юрий Гагарин“ и сред учениците ми беше и Петко Симеонов, с когото после бяхме в Клуба за гласност и преустройство. Тогава разбрах каква мъченица е България! Мама миа! Това е моментът, в който я обикнах.

    – Как се запознахте със съпруга си?
    – На ученическа бригада на Златните мостове, Витоша. Тогава той беше ученик от строителния техникум „Христо Ботев“. Ходехме с едни къси шорти – сигурно ми е гледал краката, не виждам какво друго… И двамата пеехме в бригадирски хор, а там вечер край огъня – тванти-онованти, така се запознахме. И като се върнахме, продължихме да се събираме. После той ме изпращаше. И така. Във втори курс философия вече бях бременна.

    – Преживели сте Пражката пролет през 1968 г. Промени ли ви това събитие?
    – Това е събитието, което оказа най-голямо влияние върху мен след войната. Помня как със съпруга ми заминахме с децата на почивка за Чехословакия по профсъюзна линия. Попаднахме в Прага през август 1968 г. Съвсем друг свят. Чехите и словаците излизат от работа и отиват на улицата да обсъждат социализма с човешко лице. Културно. Без викове и крясъци, без истерия. Помня едно момиче с размазан от сълзи грим, което ни поднасяше храната в една столова. Когато го попитахме защо плаче, то само отвърна „Инвазе“ (нахлуване – б. р.) и така враждебно ни погледна, че веднага се скатахме на улицата. Имах една „Смена“, много обичам да снимам. Снимах, снимах, но никъде контрареволюция не видях.

    – Изключена сте от БКП. Как стана това?
    – Станах партиен член чак през 1966 г., преди това дълго не ме приемаха. След завръщането си от Чехословакия споделях на всички: „Не видях там контрареволюция. Бореха се за социализъм с човешко лице, без репресии и деформации.“ Някои колеги ме съветваха: „Мока, млъкни! Това не се говори!“ Накрая ме наказаха с последно предупреждение за изключване от партията с формулировката: „За противопоставяне на партийната линия по въпроса за чешките събития.“ Изключиха още четирима, сред които Валери Петров и Гочо Гочев. Те обаче бяха известни, а за мен знаеше само градската партийна организация… Но останах завеждащ редакция. Не ме закачаха, даже ме защитаваха: „Баща й загинал в сталинските репресии, сега и дъщеря му ли искате да унищожите?“

    – Вие сте първият председател на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, активна сте и в „Екогласност“. Как ви избраха?
    – Ето точно заради това ме изключиха от БКП. А че ме избраха за председател, не се дължи на мен, а на буквата Б. Избираха председателите по азбучен ред и нали фамилията ми е Бойкикева. След мен стана Николай Василев. До Ж – Желю Желев, не стигнахме, защото свободата дойде…Помня, че Желю Желев се обръщаше към мен с „госпожо“ и само ми пишеше бележки къде и в колко часа е сбирката. България много кипеше тогава, не е само клубът. „Екогласност“ се зараждаше. Институтът по социология, философският, правният институт, физическият, историческият, философският факултети в университета – развъдник, не можеш да им затвориш устата, всичко там ставаше, смелите независими кинаджии, такива легенди като Петър Слабаков и Мариана Димитрова. Мила, някой ден мога да ви покажа колко ресурс са вложили да ме следят още от 1972-1973 г. Сигурно много са се страхували, щом са следили чиновническа интелигенция като мен. В клуба се записаха 400 души. С име, адрес, телефон. Съществувахме точно една година – от 3 ноември 1988 г. до 10 ноември 1989 г. Иначе с „Екогласност“ за Рила и Места събрахме 11 хиляди подписа.

    – Едно от първите решения на Политбюро на БКП след 10 ноември е да възстанови партийното членство на 13 дисиденти, един от които сте вие. Защо приехте?
    – И други ме питаха. Защото там се чувствам в свои води. Това е.

    – Какво може да изправи БСП на крака след жестоката загуба на изборите?
    – Е, партията, както винаги, я изправят онези, които са с нея. Загуби заради ученически грешки на ръководството. На този Пеевски му се придава гигантско значение, което едва ли има. Сега в БСП сме останали над 100 хиляди души и още толкова, които не са в БСП, но й симпатизират. Ако ръководството не прави такива грешки като гореспоменатата, ще се закрепим.

    – Като философ може ли да отговорите защо сме толкова нещастни като нация и по този показател сме челници в световните класации?
    – Може би защото сме податливи. Ние сме едно от любимите чеда на Бога. А да пропаднем, и все не пропадаме. Добре, че не надничаме често в историята – тогава щяхме да знаем колко много министри са били осъдени след войните, които България преживява миналия век, как са крали от войниците. Като се сетя за този нещастник Гюро Михайлов…Боже, какъв народ, а какви политици…И двете познаваме Чехия. Колко благородни чехи, от Шкорпил до не знам си кой дойдоха тук да помагат и се чудят защо българите така се ядат.

    – Имате ли идеологически различия с децата си? Бяхте споделили пред наш колега, че когато спорите, понякога чинии падат…
    – Е…Но всеки си остава при своето. Аз съм синеока, но нито едно от децата ми не е. Трябва ли да не ме уважават, или аз тях за това?

    – Какво ви обединява?
    – Много неща. Идеологията не е всичко на земята, че да се отказваме един от друг. Но по темата екология сме единодушни.

    Мила Гешакова

    24 часа

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *