„Прочетох Вашата реч, в която обвинихте българския народ за смъртта на евреите от Тракия и Македония. Поставихте българския народ на подсъдимата скамейка, завързахте го за стълба на позора, затегнахте въжето около гърлото му. Вашите изказвания причиниха на мен и на много български евреи гняв и дълбоко съжаление.“ Това се казва в горчиво открито писмо на Самуел Ардити, евреин от български произход, спасен от Холокоста, до президента на Израел Реувен Ривлин, публикувано от „Гласове“.
.
Отворено писмо до Президента на Държавата Израел г-н Реувен Ривлин
.
По повод: Вашата реч на тържеството за освещаването на Паметника на спасението на българските евреи от българския народ през епохата на Втората световна война
Това ми се случи много отдавна, на 07.03.1943 г., в София, на ъгъла на улиците „Нишка” и „Братя Миладинови”. Майка ми викна мен и брат ми и ни обясни, че ще ни вземат в Полша, за да ни убият. Тя ни опакова в по една раничка, няколко бучки захар, фланели, бельо и чорапи. Легнах да спя и горещо прегърнах раничката. Бях на 7 и половина години, не бях още започнал живота си, още не бях даже целунал момиче, искаше ми се страхотно да живея. Чакахме злодеите, които идваха обикновено в два часа сутринта. Но… една „невидима ръка“ спря полицаите. Те останаха долу, не се качиха на втория етаж. По-късно, когато пораснах, разбрах, че дължа живота си на българския народ и на царя на българите – Борис Трети.
Прочетох Вашата реч, в която обвинихте българския народ за смъртта на евреите от Тракия и Македония. Поставихте българския народ на подсъдимата скамейка, завързахте го за стълба на позора, затегнахте въжето около гърлото му. Вашите изказвания причиниха на мен и на много български евреи гняв и дълбоко съжаление. По мое мнение нямахте никакво право да обвините българския народ, който спаси мен и още 49 000 български евреи от сигурна смърт, и това стана точно в ден, в който трябваше да празнуваме приятелството, обичта и радостта между спасените и спасителите. Накрая този ден приключи като ден на обида, скръб и тъга…
Въпросът за депортацията на евреите от „новите земи” отдавна се намира под дискусия. За мое голямо съжаление Вие приехте мнението на „домашните си историци“ от лявото пространство, които действат по съветския метод. Вие пренебрегнахте компетентните исторически мнения на личности като проф. Михаел бар-Зоар, на общественика и мой баща Бенямин Ардити, на философа Хана Аренд, на прокурора по делото срещу Айхман – Яков бар-Ор, и още много други.
Вие казахте в речта си: „…и които помогнаха за спасението на болшинството от българските евреи от лапите на нацистката машина за унищожение”. Първо на първо, кой беше български евреин по това време, се определяше от злодея Адолф Айхман. Той записа в протокола от Ванзее, че в България трябва да бъдат унищожени 48 000 евреи, това беше точно числото на евреите в оригинална България, Тракия и Македония бяха превзети от германската армия.
Българската войска не участва в сраженията и това беше причината, поради която позицията на нацистите бе решаваща в тези земи. Евреите от териториите не бяха български поданици, а поданици на Югославия и Гърция – страни, окупирани от Третия райх, който гледаше на тези евреи като на военна плячка. Затова България не можеше нито да се намеси, нито да се застъпи, за да спаси евреите от „новите земи”. Ние, българските евреи, бяхме организирани в рамките на еврейската Консистория и нямахме никаква връзка с евреите от Тракия и Македония (това ни беше наложено от властите). В пределите на Царство България, признати от международния закон, нито един евреин, български поданик, не беше изпратен в лагерите на смъртта. Значи всички български евреи бяха спасени от българския народ.
През септември 1940 г. България придоби Южна Добруджа – област, която преди войната принадлежеше на Румъния. Анексът беше направен според международните закони. България беше тогава по-самостоятелна, защото германската войска още не стануваше в нейните граници. Всички евреи в Южна Добруджа получиха българско поданство и не бяха депортирани през 1943 г.
Действията на България относно евреите в Южна Добруджа доказаха, че когато можеше, тя спасяваше евреи.
Вие отбелязахте във Вашата реч: „Правителството на Царство България сключи съюз с Третия райх, но народът се пребори с всичка сила да попречи на унищожението на евреите”.
Ваше Превъзходителство, между нас казано, Вашето мнение е много наивно и това Ваше предположение е нереално, фантастично. Живеех тогава в България и много добре познавам действителността. Бяха времена на жестока война на живот и смърт. Режимът беше тоталитарен и владееше със силна ръка. Народът симпатизираше на евреите, но освен това не можеше да направи нищо, за да спре депортацията. Войската и явната и тайната полиция се подчиняваха на царя и всичко се вършеше по негова заповед. Вярно е, че правителството подписа съюз с Третия райх, но относно българските евреи то беше на съвсем противоположно становище от нацистите.
Ние бяхме спасени не от тези, които искаха да ни спасят, а от тези, които можехада ни спасят. Само царят можеше да се противопостави срещу Вермахта с 500 хиляди щика. За мое голямо съжаление, историята на спасяването на българските евреи е политизирана. Мненията на института „Яд Вашем” и Музея на Холокоста във Вашингтон са политически, а не исторически – те са много далече от истината. Моето мнение е, че в тези институти изследователите по история са само от крайната левица.
Да минем към ролята на Димитър Пешев в спасението на българските евреи. Отбелязахте в речта си: „На 9 март 1943 г. трябваше да започне депортацията на 8000 евреи от България към лагерите на смъртта”. Напоследък изследвах автобиографията на Аврам Юда Алфаса, председател на еврейската консистория по това време. Той написа в своите спомени, че депортацията е била отложена рано сутринта в двореца под натиска на Митрополит Стефан. Пешев се съгласи да действа през късните часове следобед и едва само след като един член на делегацията от Кюстендил – Асен Сюйчмезов, започна да плаче пред него.
Пешев беше член на фракцията на мнозинството. Той водеше заседанията на Парламента, на които беше разгледан законопроектът ЗЗН. Наистина Пешев беше бламиран от поста си на подпредседател на Народното събрание, но животът не му беше в опасност. След 9.9.1944 той беше изправен като подсъдим пред така наречения „народен съд”. Той помоли двама адвокати евреи комунисти да го защитят. Те отказаха и само третият евреин – ционист – Йосиф Яшаров го изкара „евтино” – само на 15 години строг тъмничен затвор. След като Пешев получи амнистия, властите му реквизираха апартамента и му отнеха правото да работи като адвокат.
Димитър Пешев стигна до просешка тояга. Негови лични приятели евреи, които живееха вече в Израел, му пращаха всеки месец по 40 щ. д. да си купи самун хляб и буца сирене и да не умре от глад. От „Яд Вашем” изчакаха „да хвърли топа“ и го „възнаградиха“ посмъртно с титлата „Праведник” четири месеца след неговата смърт. Изследователите по история от лявото пространство силно преувеличиха ролята на Пешев в спасяването на българските евреи.
Всеки нормален човек разбира много добре, че народът не можеше да бъде юридическо тяло и освен да помага и във всекидневния живот на евреите, не можеше да стори нещо по-оперативно. Цар Борис Трети беше сам по себе си изпълнителната власт в България. За да се фалшифицира историята, трябваше да се измисли някоя друга личност, която да е спасила евреите – и за тази личност бе избран Димитър Пешев. Но той беше представител на законодателната власт и не можеше да помръдне нито един войник, нито един полицай или агент. Крайното ми заключение е, че Пешев протестира – но царят извърши спасяването.
„…През месец май беше анулирана депортацията на българските евреи“. Наистина през този месец в София пристигна пратеникът на Айхман, полковникът от СС Теодор Данекер. Неговата мисия беше да доведе българските евреи до „окончателното решение”. На 20 май 1943 г. министърът на вътрешните работи Петър Габровски бе пратен от нациста в двореца да представи на царя плана за унищожаването на българските евреи. Цар Борис Трети решително отхвърли предложението на Габровски. Въпреки това, за да задоволи лудия Хитлер, царят се съгласи с плана за изселването на софийските евреи в провинцията. Аз бях едно от децата, които бяха изселени от София. Баща ми уреди да бъдем изселени в Русе – при моя дядо – и там се настанихме да живеем четири семейства в една къща.
„… Жени и мъже от Македония, които живееха под българска власт през времето на Втората световна война…” Както вече писах, Тракия и Македония бяха превзети от германската войска. Тези области временно бяха предадени под българска гражданска администрация, след като нацистите решиха, че окончателната съдба на тези територии ще бъде решена след края на войната. Междувременно Тракия и Македония бяха под двойна юрисдикция – германска и българска. Германците поеха върху себе си външните и военните въпроси, а на българите оставиха гражданските въпроси. Официално Тракия и Македония никога не бяха анексирани към България и германците никога не се изказаха, че те са съгласни на подобно действие от страна на българите. Евреите в тези територии не бяха под българска власт, а напротив, под германска власт, защото съответно бяха поданици на Гърция и Югославия, държави, окупирани от Германия.
Ваше Превъзходителство, Вие сте били вероятно заблуден от лъжливата пропаганда на Богдан Филов – тогавашния премиер на България, който твърдеше: „Ние се присъединихме към Тристранния пакт и затова германците ни дадоха Тракия и Македония (!?!)“.
„… Това бяха в живота и в смъртта си сираците на Балкана.” Аз съм също син на Балкана и никога не съм чул този израз. През тази мрачна епоха обичайното беше евреи да бъдат унищожени, а не евреи да бъдат спасени! Ние наричаме спасяването на българските евреи „българското чудо”. Българският народ беше един „магьосник“, който успя само един път да изпълни „този номер“. Несправедливо е да обвиним „магьосника“ и да го наречем „престъпник“, защото не успя втория път да изиграе своя трик, въпреки че много желаеше да стори това.
Ако всеки народ в Европа беше спасил „своите евреи”, мащабът на Холокоста можеше да бъде много по малък. Нито един не се пребори и нито един цял народ не се застъпи за загиналите 6 милиона. И тогава защо поискахте от българите, които живееха през Втората световна война, да се преборят и застъпят за евреи, които живееха в тези земи, както те сториха за „своите” евреи – граждани на България? Това беше невъзможно и неприемливо в тогавашната обстановка.
„Невъзможно и забранено е да не се поеме отговорността за тяхната смърт” – казвате Вие. Аз, Самуил Ардити, не един път съм заявявал и писал, че Израел и България трябва да направят една двустранна декларация: „Израел ще признае факта, че българските евреи са спасени от цар Борис Трети, българският народ и България ще се извинят за това, че български младежи са участвали във вдигането на евреите от Македония и Беломорието“. Главната и генералната отговорност за Холокоста в Европа пада само, повтарям – само над Германия. Уважаеми г-н Президент , ако вие хвърлихте вината за смъртта на евреите от Македония и Тракия върху България, това значи, че Вие оневинявате „тримата „адолфовци“ – Адолф Хитлер , Адолф Айхман и Адолф Бекерле (германският пълномощен министър в София).
През 2005 г. Върховният съд на Израел в състав от седемте най-добри съдии, начело с Михаел Хешин, се занима с проблемите на българските евреи в Израел. Решението беше при резултат 6:1, че българското правителство през Втората световна война е действало под натиск, влияние и внушение на нацисткото правителство на Германия. И това бе причината съдът да признае българските евреи като жертви на гоненията на нацизма и да реши, че българските евреи могат да получат лични компенсации, както получават други евреи от други страни като засегнати от Холокоста.
Уважаеми г-н Президент на държавата Израел, къде във Вашия обвинителен акт се намира жестокото военно присъствие на Германия на Балканите?
Скоро след Вашата реч при откриването на паметника в София, след като прочете обидния за българския народ текст на плочата, един приятел българин ми писа: „Поредният паметник, уж благодарност на днешните евреи от името но спасените някога евреи, ни кара да се прекръстваме! Боже, спаси България от такива благодарности. Те отново и отново ни поставят на подсъдимата скамейка и затягат обвинителната примка на невинните ни вратове! Във втория параграф от надписа, касаещ трагичната съдба на 11 343 евреи от Не-България (Вардарско и Беломорието), нацистите изчезват от историческата сцена и виновните оставаме ние българите – и нашата държава”.
Точно това е явлението на изкълчената памет. Ето защо заставаме на страната на България заедно с нашите истински приятели и твърдим, че обвинението е несправедливо и даже подло! Нека назовем нещата, такива, каквито са – в една салфетка, на която пише „Благодарност“, е завита черната неблагодарност, която ни сервират под формата на паметници, наукообразни изследвания, семинари за обучения и т.под.
Уважаеми г-н Президент, аз се засрамих от това – не знаех какво да отговоря!
С почит:
Самуил Ардити, евреин от български произход, спасен от Холокоста
.
Малко се знае, че след окупацията на Гърция от хитлеристите, цар Борис лично заповядва на командира на Втора армия да прати части в Гърция. (Има документи за това). Когато пристигат в Кавала, местния немски генерал им заповядва да се върнат обратно и те се връщат. Чуждия генерал има по голяма власт за армията от българския цар. И немски части имаше в Гърция до края на войната. Отвличането на евреите е заповядано, организирано и извърщено от хитлеристите. Никой от България не го е искал или заповядал да се извърщи. Преследването на евреите съвсем не бе популярно, както в Германия Напротив желанието да им се помогне бе общо. Няма български войски да са участвали в бойни деиствия срещу Гърция. Толкова за тези, които са жадни да приписват престъпления, за да оправдаят своето огромно клане и ограбване на българите по късно. Те са често наследници на „народни съдии“ и други участници в изтърбушването на България, въпреки, че девет месеца нашата армия се би на страната на съюзниците с единственото си бойно участие в войната и осигури Южния фронт на Балканите. А факта, че българските евреи наистина са спасени е, че те сега пишат и знаят за това.
Има евреи, които участввха в деветмесечните бойни действия на българската армия на генерал Стойччев до Клагенфурт в Австрия. Някои бяха политкомадири. Защо никой не знае за това. Къде са историците, къде са паметниците. Всичко скрито покрито. Документите ся „изгорели“, а вестниците от това време би трябвало да се намерят в всяка библиотека, но ги „няма“. А паметници колкото щеш за тези, които нито се биха в България или за България. И колко знаят за това?