Турция – близка и далечна. На пазар в Одрин

Скътахме 100 лв., сипахме си от евтиния бензин и тръгнахме сутринта в 8.30 за Турция. Пътят ни отиване и връщане е около 300 км, та пресметнахме, че 40 лв. за гориво ще са достатъчни.

След около час бяхме на Капъкуле.

Огромна джамия ни посрещна веднага на входа откъм турска страна.

Не чакахме дълго, тъй като комшийските митничари бяха наясно, че сме се запътили на петъчен пазар в Одрин, и няма какво да проверяват в единствения ни куфар, закопчан на опашката на мотора.

Навлязохме в града, следейки табелата „Пазар“.

Срещнахме семейство българи, с пловдивска регистрация, което не знаеше къде да паркира и по нашенски се мушеше в околностите на града, за да не плаща за паркинг. Просто хората не знаеха, че турците са осигурили БЕЗПЛАТЕН паркинг за гостите на тържището, а служител със светлоотразителна жилетка ги въвежда къде да си оставят колите.

Освен на въпросния паркинг за пазара, имаше и доста автомобили, паркирали на самия път, който явно се явява околовръстно. Две полицейски коли бяха се позиционирали на него и въдворяваха ред на турски през високоговорител.

Пазарът е огромен и изключително популярен в балкански мащаб. Това е пазар, на който са продавали и роби допреди няколко века, в огромни метални клетки като добитък. А сега търговци, прекупвачи и обикновени туристи от България, Гърция, Сърбия, дори Румъния идват тук, за да си напазаруват дрехи, пердета, тенджери, щори и какво ли още не.

Обувки също има, но като цяло са доста нискокачествени. Не търсете маркови маратонки в пазарището на Одрин. Предлагат се някакви заместители, които доста приличат на изработени от балатум.

Най на сметка е да си накупите спортни дрехи, тениски, анцузи, дънки, ризи, пердета. Чифт долнище на анцуг, с популярните надписи „Nike“ и „Adidas“, могат да се купят за 10 турски лири, което по курса за деня бе 1 лира за 0.65 ст., значи 6 лв. и 50 ст. Анцуг от по-луксозна материя е 20 лири, които ги изписват 20 TL., демек 13 лв.

Тениските вървят от 5 TL, през 10 TL. 15 TL е качествена тениска, с популярно лого и всевъзможни цветове и размери. Дънките са от 10 до 40 лири.

Навсякъде мургави търговци-викачи нареждат на турски и се съревновават в гласовитост: „Буюрум, буюрум… чорап, гаще, парцаааал…!“

А от другата страна друга мургавелка им приглася: „Геврек, гевреееек – една лира!“.

Може да видите всевъзможни екзотики като този търговец на чорапи, който се бе покачил на сергията – и, опасан целият със стока, канеше минувачите при себе си с атрактивния си вид.

.

Доста от продавачите говорят по някоя дума на български, могат да броят, ако пък не, то знайте, че буюл (бюлюк) значи голям, много, а кючук – малко, малък. Ако купите две-три неща, вероятно ще ви предложат отстъпка. Тогава вече можете да се попазарите.

Ако ви хареса дадена стока, казвайте: „Таман, таман!“ и сте готови.

Пазарът и нестихващата тълпа ни умори и решихме да се прехвърлим на Селиме джамия, където е Капалъ чаршия. И с изненада открихме, че в петъчен ден това тържище е полупразно, също и ресторантчетата около него.

В тържището на джамията търговците нервничеха поради липса на клиенти, явно целият алъш-вериш се случваше на Синия пазар.

Излязохме на Стъргалото – главната улица с фонтаните, която започва с тази статуя на Чистача.

Дрескод – бурка и мустак.

Тук няма да видите младежи или старци, разхождащи кучета. Всички разхождат децата си, возят ги в бебешки колички, ако са по-малки, а самите жени често са бременни с второ, трето или четвърто дете.

Поразиха ме няколко дами, последователки на най-радикалната форма на обличане в исляма. Приличаха на огромни гарвани, покрити с черен чаршаф от глава до пети, като платът се защипваше под носа с нещо като щипка и устите им не се виждаха.

Чудехме се как говорят по джиесема, като и ушите им са закрити. А мъжът ми подхвърли шеговито, че сигурно са с хендс-фри…

Ако ви се пие биричка с обяда, вероятно трябва да си я носите от вкъщи, защото навсякъде към дюнера, който е 3 лири, предлагат единствено айран или кока кола.

Разбира се можете да си хапнете и прочутия „тава джигер“, т.е. пържен черен дроб с гарнитура от лук, а защо пък не кюфте от тенджера?!

Естествено, свинско няма.

По стъргалото има пресни ягоди за 4 лири килото. Купихме си половин кг – и, подмамени от хубавото време, седнахме да ги хапнем на една от многобройните пейки, които градоначалникът щедро бе поставил.

Какво бе учудването ни, като разбрахме, че ягодите са прекрасни само на вид. Като отхапеш – твърди като ябълки, безвкусни като трева, а за сладък аромат въобще не можеше да става дума.

Тя и цялата им плодово-зеленчукова стока, с която ни пълнят пазарите в България, е същата. Отличен търговски вид и отвратителни вкусови показатели. Пластмаса.

Насами паветата различни турци, някои от които приличаха на цигани, излагаха всевъзможни неща.

Впечатли ме една „кошница“ за яйца и се наведох да я снимам, а близкостоящ възрастен мъж наблизо, като видя, че нямам шамия на главата, прокашля се и промени подвикванията си на турски от непознати за мен думи с по-разбираемото: „Илач, илач!“ – белким купим от неговите сушени корени.

Стана 17.00 часа и от минарето ходжата започна да призовава вярващите.

Нагледани на шарен, пъстър и различен от нашия свят, и с подути от ходене крака, облякохме якетата и с пълен багажник се запътихме обратно към дома, следвайки табелата „Bulgaristan“.

На границата от наша страна се опитаха да ни къпят в „златния гьол“ да им даваме такса, но завъртяхме мотора настрани.

Огромна опашка се извиваше в посока България. В багажниците на колите се мъдреха турски памперси „Малфикс“, турски прах за пране „Перос“, дрехи, сокове на стекове…

Екскурзианти с автобуси от Пловдив, Кърджали, чинно се нареждаха на гише, досущ като затворници да им слагат печат на паспортите. Понеже сме с мотор и нямаме кой знае какви покупки, ни пуснаха да минем по-бързо, и след час и половина си бяхме у дома.

Турция – близка и далечна в пряк и преносен смисъл – винаги ни приветства и изненадва.

Текст и снимки:

Деси Цветанова