10-ти ноември и „мумиите“ на прехода

Вече и на децата, и на дебилите им е ясна същността на връхлетелия ни „преход”. Чието начало е останало в народната памет вече само като „Ден на падането на Тодор Живков от власт”. Но той е и начало на грандиозната трансформация от диктатурата на тоталитаризма, в жестокия по друг начин диктат на глада, безнаказаността и разсипията на днешната ни „демокрация”. Оплоден от вездесъщата БКП, разроила се от спящите и агентурни какавиди в настоящите пъстроцветни многопартийни и уж демократични пеперуди. Пърхащи на воля, сред освежителен грантов ветрец. Но знайно е не само от агрономите, че именно най-красивите от тях снасят в народната нива яйцата на ларвите на най-опасните за реколтата вредители. Изяждащи алчно плодовете на чуждия труд.

Останал ли е някой, който да не е гледал холивудския екшън „Мумията”? И като всеки касов филм, с неговите продължения „Мумията се завръща”, „Франкенщайн срещу мумията” и пр. На 10-ти ноември асоциацията с точещите се продължения на оригинала е пълна. На тази дата от политическите си гробове от медийните студия ни наскачат мумиите на прехода. Обилно натопени от продуценти и режисьори в тайнствен балсам, чиято формула е нашепната може би от жреците на прехода, правещ мумиите да изглеждат почти като живи.

Едно от тези политически зомбита е видният и сега отвсякъде „демократ” и „професор” Александър Йорданов. Може би е такъв в метереологичната дисциплина „Хубав ден за българската демокрация”. След който ни опустоши торнадото на нейните последици. В интервю пред агенция „Фокус” за „празника”, марионетката се жалва от кукловодите си, че видиш ли, без да подозира са му дърпали конците и е говорил врели-некипели, и в това състояние е зомбирал и другите, след като ясно е виждал като председател на Парламента случващото се зад кулисите на властта. Като че ли в последствие въобще не се е облагодетелствал с блажни посланически постове за заслугите си в организиране на политическата „абракадабра”?

Та ето какви ги реди наш Сашко:

„Ние бяхме идеалисти. Спомням си, че едно протестно писмо от лятото на 1989 г. срещу действията на властта, което подписахме с други млади научни работници и писатели завършваше с израза, че вярваме в „неунищожимите криле на промяната”. Сега бих казал, че твърде литературно си представяхме тази промяна. Мислехме я в морални категории. Говорихме за честност, справедливост, съд за виновниците за националната катастрофа, съд за извършителите на престъпления срещу правата на човека. И не само говорехме, но и обещавахме това на стотиците хиляди, които изпълваха площадите на големите градове в страната и изразяваха своята воля за демокрация. Но не всичко стана така, както го мечтаехме. Мнозина от „сините” предпочетоха да уредят себе си в живота и разбраха, че това уреждане минава през различни форми на сътрудничество или със социалистическата партия, или с кадрите на ДС. И така дойде тъжният край на прехода, когато от една стана постигнахме голяма цел – България е в Европейския съюз, има на книга своята демокрация, своята „капиталистическа” икономика, но огромната част от хората живеят трудно, бедно. Националното богатство премина в ръцете на бившата номенклатура на БКП и на нейните наследници. Тъжен е този край, защото няма и не може да има европейски граждани без европейски доходи. И до днес в обществото ни функционират старите връзки и зависимости от времето на комунизма. И те, а не демократичните правила, са определящи за успеха в живота, в бизнеса. Затова и много българи, които прозряха тази истина, напуснаха страната и избраха живота на имигранти, но в държави, в които знаят, че има правила и ценности, а не „наши хора” и „връзкарство”.

Да, наистина краят е тъжен, защото такива като него – Костов, Царот, Местан, Станишев и пр. са вече изхвърлени зад кулисите на голямата политическа игра. И най-лошото е, че са им отнети големите лъжици, и сега те са в ръцете на още по-безскрупулни и алчни марионетки от тях…

Светослав Атаджанов