Анастасия Платнарова. Учителко, целувам ти ръка!

Учителко, целувам ти ръка!

Случайна среща.
Във жената бяла
учителката своя аз познах.
Отмина ме, не беше ме познала.
Затичах се, извиках и я спрях.

Представих си я хубава и млада,
с коси от злато във учебен час.
И ако днес е бяла безпощадно,
то тя е побелявала от нас.

Прости ми прегрешенията много
и болките от другите и мен.
Ти хора ни направи със тревоги,
учителко любима, дóбър ден!

Снегът в косите падал е неволен,
но аз не вярвам, че е сняг това.
А все си мисля – кръг е ореолен.
Учителко, целувам ти ръка!

Прости ми, прости ми
прегрешенията и болките от другите и мен.
Ти хора ни направи,
учителко любима, дóбър ден!

Димитър Ценов (1941-1990)

„Учителко, целувам ти ръка!“ – прекрасният текст, написан от моя приятел от ученическите, студентските и останалите до ранната му кончина години, Димитър Асенов Ценов. Досега не е сътворена друга песен, която да пресъздава така искрено уважението и почитта на детето към онази, която му е дала – не живот – посока в живота. Затова, наближи ли 24 май, все по-често се чува тази песен – апотеоз на тихия подвиг на десетките хиляди жени, отдали и отдаващи най-добрите си години на чуждите деца с надеждата, че денонощният им труд не е напразен.

Отдавна замислях да напиша това, което пиша сега. Все отлагах и отлагах, и то за къде по-незначителни начинания. Осъзнавам, че просто ме е било страх да пристъпя към темата за моята първа учителка.

Анастасия Платнарова. Бащите и дедите ни я наричаха просто „Сѝка“ (от Сийка). Беше учила и баща ми – от първо до четвърто отделение (в онези години селското ни училище е било само начално – желаещите да продължат до трети – днешен седми – клас, ходели всяка сутрин по няколко километра до основното училище при Слатинската река). Той също говореше с респект за своята първа учителка. Пазеше като скъп спомен единствената снимка с нея: облечени в кожухчета селянчета, наобиколили младата учителка и директора Иван Влъчков. Лицата им сияят – дали само защото ги снимат, или има и още нещо?

Беше ме учила едва една и половина година – първо отделение и първият срок от второ. Толкова, колкото да ме научи да чета и пиша. Достатъчно, за да запазя завинаги спомена за първата си учителка. Разболя се тежко и я пенсионираха по болест.

„Жълтата гостенка“ беше посетила тая крехка душица. Беше станала на вейка. Слаба – да я духнеш, ще падне. А и годините бяха тежки, следвоенни, купонни (учителите, разбираемо, не получаваха купони като миньорите например, макар че трудът на истинския педагог е дори по-тежък от този на подземния работник). Семейството ми отглеждаше с декари захарно цвекло и правехме от него рачел (заместваше захарта, която се продаваше само по половин килограм на човек). Отвреме-навреме носех по чаша от сладкото на учителката си. Тя всеки път, милата, се просълзяваше. Сега разбирам, че постоянното недохранване беше довело „жълтата“ , взела здравето на първата ми учителка.

Бях разпитал за адреса ѝ – улица „Софийски герой“ №25 – по-късно отсреща построиха хотел „Славия“. Когато с каруцата на дéде Кóла се озовавахме в тоя район (поне веднъж всяка есен), занасях по две специално приготвени от майка ми връзки праз лук – вместо букет цветя. Учителката ми, още по-слаба и съсухрена, се разплакваше, изваждаше кътаните с години наши първи тетрадки и говореше, говореше, говореше – за училището, за децата, за онези неща, които бяха изпълвали учителското ѝ ежедневие, трудовите делници и редки празници.

От нея узнах, че и други съученици – две момичета от нашия клас – я бяха посещавали в скромната ѝ едноетажна къщичка. Значи бяхме трима от тридесет и трима възможни… А помнеше наизуст имената на всички ни! Това ако не е обич – здраве му кажи – все пак бяха изминали десетина години!

На „Софийски герой“ 25 живееше със сина си – доколкото си спомням – инженер. Не го бях виждал, но предполагам, че добре се е грижил за майка си. Все пак педагог от нейната класа не би отгледал калпаво свое поколение, след като беше поставила на крака стотици чужди деца.

Пиша и осъзнавам, че тази крехка жена всеки Божи ден – пролет, лято, есен и зима, е изминавала пеш – тогава градският транспорт в столицата не достигаше селата около нея – десетки километри до и от училището! Тих подвиг…

Затова споменът за първата ми учителка и до днес живее в сърцето на детето в мен.

.

Николай Гусев